Здравейте! Казвам се Ирена Славкова и се занимавам с психологично консултиране онлайн. Показвам на хора, които искат да подобрят живота си и смятат, че промяната започва отвътре, как да преодолеят вътрешните ограничения и да превърнат предизвикателствата на живота в стъпала към успеха. Мога да ви бъда полезна при: тревожни разстройства, панически атаки, фобии, стрес на работното място, бърнаут, трудности в общуването и реализацията, разрешаване на конфликти, понижена самооценка, подреждане на приоритети, умения за отстояване, мотивация, житейски избори, проблемни отношения, неуспешни връзки.

За да си запишете час, можете да се свържете с мен на тел.: 0896 729239, с мейл на адрес: irenslavkova@gmail.com или през формата за контакт на сайта ми: www.irenaslavkova.com. Цена на сесията: 35 лв.

сряда, 16 декември 2015 г.

Към Вътрешния критик - с уважение



Съществува теория, според която във всеки човек живеят много субличности, които се изявяват в различните области на човешкото функциониране. Във всеки един от нас се крие по един Мечтател, Творец, Лидер, Организатор и т.н. Но днес ми се иска да поговорим за Вътрешния критик, защото ми се струва, че неговата фигура е най-онеправдана. Никой обича да го критикуват.

Вътрешният критик е онази част от теб, която подлага всичко на съмнение, сравнява те с най-високите стандарти, намира начини да омаловажи  постигнатото и никога не е доволна. При всеки човек Вътрешният критик критикува по различен начин – при едни е по-снизходителен и склонен към компромиси, докато при други има мнение за всяко нещо и е безпощаден. Вътрешният критик винаги говори с глас на възрастен, може би глас от детството, и въдворява ред и сериозност, все едно че си малкото дете, което се нуждае от напътствия, за да порасне. Сигурно не си даваш сметка, но когато заговори по този начин, започваш да се чувстваш леко виновен, че не си постъпил добре, че се смееш, когато не трябва, или че говориш странни неща.

Така се държи Вътрешният критик, когато му имаш страх и му позволяваш да те вкара в ролята на дете, което е сбъркало и му се карат. Но ако се вгледаш в него от позицията на зрелостта, ще видиш, че всъщност той върши важна работа. Целта му е да те сваля в реалността и да проверява кои стремежи са истински и кои – илюзии, къде представите ти за живота се разминават с действителността небезопасно и как можеш да избегнеш проблемите. Той ти пречи да постъпваш необмислено и предвижда евентуалните последствия, коригира плановете ти, внася подобрения. С други думи, предпазва те и това е безценна функция. Как ли щяха да изглеждат нещата, ако в нас нямаше Критик? Сигурно щяхме да приемаме всичко за чиста монета, да изпитваме сляпо доверие, нямаше да имаме собствено мнение и най-вече нямаше да живеем тук и сега, а щяхме да витаем в облаците. Щяхме да бъдем едни Мечтатели, откъснати от действителността.

Така че Критикът балансира другите субличности, защото силата на системата е в баланса и синхрона. Онова обаче, което го прави досаден и нетърпим понякога, е мястото, което му отреждаме в себе си. Когато му даваме преднина и се съобразяваме с всяка негова критика, даваме възможност на неодобрението към нас самите да избуи и на свой ред да засенчи трезвата преценка на добрите ни страни. Прекалената критика е също толкова далече от реалността, колкото и безкритичността. Още по-лоши са нещата, ако Критикът има навика да лепи етикети от сорта „Ти си лош!”, „Не ставаш за нищо!” и други обезценяващи квалификации. Ако обаче го държим на правилното място и не му даваме превес, той започва да играе конструктивната роля, която му е отредена по замисъл, а именно да подлага на съмнение, да проверява и да коригира.

събота, 12 декември 2015 г.

Състояние „поток”


През 1990 г. Михай Чиксентмихай, психолог от Чикагския университет, публикува своето изследване „Поток: Психология на оптималното изживяване”, в което обобщава резултатите от двадесетгодишните си изследвания. Той проучва многобройни свидетелства на спортисти, музиканти, композитори и поети, които описват едно и също характерно състояние, в което са се чувствали на върха на възможностите си и са надскачали себе си. Самият автор го определя като състояние на екстаз, амалгама от спонтанна радост, захлас, самозабрава и творчество. Това е състояние, в което хората се отдават напълно на онова, което правят, и вниманието им е фокусирано изцяло върху конкретната задача. Нещата се случват от само себе си, а резултатите надхвърлят всякакви очаквания.
Такива състояния на вдъхновение и върхова изява на способностите, когато се твори и се постига с лекота, са познати на много хора. Но ценното в случая е, че състоянието на „поток” може да се тренира в по-слабите му проявления и да се използва в ежедневието, за да повишим ефективността си и чувството за благополучие.
За да се влезе в състоянието на лек екстаз, трябва да бъдат спазени няколко условия:
- първо, дейността, с която се занимавате, трябва да ви харесва;
- второ, в основата на „потока” е добрата концентрация. Необходимо е да сте спокойни, защото тревожността отвлича вниманието и се отразява върху резултата; да сте отдадени напълно на заниманието си, да не мислите за пари, цели, последици и прочие, понеже всичко това ви разфокусира;
- трето, важно е вече да притежавате добри умения в областта, в която се изявявате; ако сте още на етапа, в който овладявате умения или трупате опит, тогава вниманието ви ще е съсредоточено върху заучаването и разбирането на нещата; добре отработените умения означават, че в мозъка са изградени съответните невронни пътечки и той ще влага по-малко усилия;
- четвърто, необходимо е задачата да представлява известно предизвикателство, но да не бъде прекалено трудна, тъй като това поражда тревожност. Тоест човек се съсредоточава най-добре, когато задачата леко надвишава възможностите му.
В състоянието на „поток” изглежда мозъкът работи оптимално ефективно, като съществува хармония между активираните зони и нуждите на непосредствената задача. Интересното е, че за разлика от съсредоточаването под напрежение, при което се наблюдава по-силно възбуждане на мозъчната кора, при „потока”, когато човек се занимава с нещо, което държи вниманието му без усилие, мозъкът остава спокоен и възбудните процеси в мозъчната кора затихват противно на очакванията. Тоест в това състояние е налице висока корова ефективност, при която се изразходва минимално количество умствена енергия. Очевидно тук се крие обяснението за случаите, в които работата не изтощава, а зарежда и носи както добри резултати, така и удовлетворение.

По Д. Голман, Емоционалната интелигентност

А тук можете да чуете самия Чиксентмихай за състоянието на „поток”:


понеделник, 7 декември 2015 г.

Прокрастинация – що е то?


Това е ново понятие в психологията, с което се обозначава постоянното отлагане на неприятните задачи – /от англ. procrastination – „отлагане, задържане, бавене”/. За първи път това поведение е изследвано през 1992 г. от Ноа Милграм, който в книгата си „Прокрастинацията – болест на съвремието” го разглежда повече в социален, а не толкова в индивидуален аспект. Според него този тип поведение е свързан с  прекалената заетост на съвременния човек, който е натоварен с безброй задължения и е принуден непрекъснато да отлага изпълнението на някои от тях.
В общи линии отношението към прокрастинацията е отрицателно, като тя се счита за равна на мързела и леността, а интервюирани хора съобщават, че отлагането ги прави нещастни и напрегнати при мисълта за отложените задачи.
Вероятно отлагащото поведение има своето социално обяснение и корени, но истината е, че всеки човек може да има съвсем индивидуални мотиви за отлагането, които да не са свързани с мързел или небрежност. Съществуват няколко обяснения и даже теории относно отлагането, които акцентират върху занижената мотивация – например при работа по дългосрочни проекти, когато получаването на възнаграждението предстои в далечно бъдеще; страх от прекалено мащабни проекти; голям обем от задачи за вършене, при което човек е принуден да оставя недовършени неща, за да може да се справи добре с останалата работа. Може би на едно от първите места е стремежът към перфекционизъм, когато индивидът отлага, понеже не се чувства никога достатъчно готов да покрие собствените си критерии.
Физиологично отлагащото поведение се обяснява с противоположното действие на два процеса в човешкия мозък. Първият процес е свързан с лимбичната система, в която е разположен центърът на удоволствието и която се „бори” човек да получи онова, което иска в конкретния момент. Другият е свързан с префронталната кора, която отговаря за вземането на решения, контрола върху импулсите и абстрактното мислене, нещо, като „вътрешен организатор”, който се грижи за задачите с дългосрочен ефект. За да се задейства обаче префронталната кора е необходимо да й подадем сигнал съзнателно, тоест да оформим намерение или да поставим цел. За разлика от нея лимбичната система се задейства самостоятелно – достатъчно е само да си помислим за проблема – и прави всичко, за да се почувстваме по-добре, тоест включва се прокрастинацията. С други думи, когато човек се чувства претоварен и притеснен от предстояща задача, изведнъж намира куп неотложни други работи, които да върши. Така лимбичната система го защитава от неприятните усещания, понеже когато се чувства много зает, той няма време за притесняващата задача.
Отлагането може да се окаже реална пречка по пътя към успеха. Обаче съществуват начини, посредством които от него може да се извлече полза. Има изследвания, които показват, че отлагането на дадена задача до последния момент води в повечето случаи до по-доброто й изпълнение поради свръхмобилизацията на способности и сили, за да се спази оставащия кратък срок. Друга изгода е това, че отлагането води до отпадане на неважните неща и се спестява ненужна работа.
Също така е възможно да се практикува структурирана прокрастинация съгласно теорията на Джон Пери, професор в Станфордския университет. Съставя се списък, в който на първо място се поставят задачи, които изглеждат важни или спешни, но всъщност могат да бъдат отложени или никога да не бъдат изпълнени. Докато прави всичко възможно да ги избегне, човек работи по останалите задачи от списъка, каквато всъщност е и целта. По този начин прокрастинацията се превръща в средство за целенасочено увеличаване на продуктивността. 
За да се справи с прекалената си склонност да отлага, известният писател Реймънд Чандлър приложил техниката на парадоксалната интенция, която изисква да се практикува нещото, което човек се стреми да избегне. Той въвел две основни правила: да не пише нищо и да не прави нищо. Скуката, която изпитвал от бездействието, в крайна сметка го превърнала в плодовит писател.

По материали от Интернет

петък, 4 декември 2015 г.

За какво служи похвалата?



Понякога в стремежа си да не разглезваме детето, започваме да му спестяваме похвалите и поощренията. Но дали такова положително с мотива си намерение води до желаните резултати? Похвалата или мъмренето, съответно наказанието, е обратната връзка, която детето получава за поведението си. Тя му дава необходимата насока, като определя приемливите според родителския мироглед граници, в които може да се движи поведението му. Когато детето започне да прави връзка между конкретно поведение и последствията от него, то започва да се учи да предвижда тези последствия и да избира между една или друга постъпка. Така в една много ранна възраст детето постепенно вгражда в себе си родителските възгледи за добро и лошо, приемливо и неприемливо.

Представете си дете, което е старателно и усърдно, което полага усилия да прави нещата както трябва, но рядко бива възнаграждавано с похвала или насърчение. Сигурно това дете ще продължи да се старае да прави нещата още по-добре и ако това остане незабелязано, то ще изгради усещането за недооцененост и отхвърленост, чувството, че каквото и да направи, то ще бъде незабележимо на фона на постиженията на другите деца. Това е основата за ниската самооценка и непълноценността, които по всяка вероятност ще продължат да се надграждат през годините.  

Ако детето е буйно и непокорно, то има още по-голяма нужда от положителни насърчения, които да задават рамката на приемливото социално поведение. Ако на такова дете се лепне етикет на трудно и непослушно, то със сигурност ще се чувства различно от останалите деца и ще реагира именно през усещането за различност и отхвърленост, и ще изпитва гнева и обидата на неприетия от групата. Но ако на такова дете се помогне да види силните си страни и да се почувства в някаква степен прието и одобрено, това може да окаже трансформиращо въздействие върху неприемливите му социални изяви.

Така че похвалата е изключително важна част при възпитанието на детето. Необходимо е детето да бъде насърчавано без оглед на резултата за всеки случай, в който е вложило усилия и се е постарало. Тези случаи трябва да бъдат важни за самото дете, а не толкова за възрастния. Така родителят не само ще моделира поведението на малкия човек, но ще положи основите за неговото добро самочувствие, позитивна нагласа към света, където положените усилия се ценят, и съответно стремеж към положително развитие.

вторник, 1 декември 2015 г.

Провалът – мощно средство за израстване



Успехът е когато се движиш от провал към провал, без да губиш ентусиазъм.
/Уинстън Чърчил/

Никой не смята, че по пътя към успеха нещата вървят гладко и по вода. Нито пък че се е родил научен и знае всичко, което да го отведе безпрепятствено до целта му. Но въпреки че е подготвен теоретично за евентуалните рискове и препятствия, въпреки че е въоръжен с позитивни нагласи и философия, често пъти човек се оказва крайно неподготвен за момента, в който всичко се обърква и най-неочаквано се срива. Поради грешка, липса на квалификация, лошо стечение на обстоятелствата, поради цяла съвкупност от обективни и субективни фактори. Оказваш се в изходна позиция или по-лошо – в позиция, по-неизгодна и от изходната, потънал си под кота нула, издънил си се.

Самата дума „провал” носи силна емоционална натовареност. По това се различава от „неуспех”, например. Какво е неуспехът? Обратното на успеха. Нещо лошо без съмнение, но няма чак такава драма. Той е част от живота, нещо не ти се е получило, вземаш си поука и опитваш пак. Докато „провал”, как звучи само, уау! Тук има всякакви емоционални екстри:
- парещо чувство за срам
- усещане за пропадане – там, откъдето никога няма да се измъкнеш
- чувството, че всички те гледат или те обсъждат, или че никога няма да забравят случилото се
- вина и самосъжаление
- желание да изчезнеш за известно време, да те няма.

Провалът е равен на неуспех плюс срам. Докато неуспехът може да се отдаде на недостатъчно подготвеност, липса на опит и прочие, то съпътстващият срам се поражда от мисълта за допуснатата грешка. Уж знаеш, че няма как да си безгрешен, но се срамуваш, когато сбъркаш. Връщаш се в детството, когато са ти се карали за провиненията, а пък на теб ти се е струвало, че цялата ти слабост е на показ и погледите на всички са впити в теб осъдително, подигравателно, недоброжелателно.

Провалът е когато преживяваме емоционално неуспехите си по начина от детството, но вече от позицията на възрастен, който не бива и няма право да греши. Много трудно допускаме мисълта, че можем да грешим и още по-трудно си прощаваме за грешките. Може би защото грешките на възрастните имат по-големи последствия от грешките на малкото дете. Но тогава защо възрастният се държи като малък, когато сбърка?! Как да реагира зряло и да преобърне резултата?

Ако човек съумее да преодолее детската си реакция и надмогне срама и вината, той ще може да преоцени ситуацията и да извлече полза от нея, понеже ще се отнася към себе си не като към провалил се, а като към някой, който има да научи нещо повече за себе си. Тогава има шанс отношението към провала да се трансформира в печеливша тактика за израстване, която включва:
-  извличане на поука от неуспеха
- коригиране на дефицита
-  отвореност към градивната критика и безразличие към неградивната
- стабилна подобрена самооценка на база на направената самоактуализация
- осъзнаването, че успехът е поетапен процес, който не може да върви отделно от личностното развитие. Колкото повече се освобождаваш от неефективните си начини на поведение, толкова повече нещата ще ти се получават, и в личен и в професионален план.

неделя, 29 ноември 2015 г.

Как да вземаш решения правилно?


Добрите решения идват от опита. Опитът идва от вземането на лоши решения. Марк Твен

Когато се окажеш на житейски кръстопът, се налага да вземаш решения, от които може да зависи бъдещето ти за по-дълго време. Тогава се колебаеш, защото няма как да знаеш кое би било най-вярното решение, искаш да си оставиш вратичка, която да те подсигури при неблагоприятно развитие на нещата. Търсиш съвети от близки и приятели, за да си помогнеш да обмислиш решението от разни ъгли. Понякога направо ги питаш как биха постъпили на твое място, особено когато не си сигурен какво точно искаш и към какво се стремиш.

Истината е, че вземането на важно решение е труден процес. Да вземеш решение означава преди всичко да поемеш отговорност за последствията от него, които понякога засягат и други хора, а това усложнява нещата и те прави по-предпазлив. 

Първото, което трябва да установиш, е доколко е належащо това решение. В някои случаи няма никакво съмнение, че решението трябва да се вземе възможно най-бързо. Но в други случаи вземането на решението изглежда крайно належащо само на теб, ако си по-припрян човек, който обича бъдещето да му е планирано и подредено. Това, което може да направиш, е да предвидиш какво ще се случи до един-два месеца или колкото е необходимо, ако отложиш вземането на решението. С какво може да се промени ситуацията за този период в положителен и отрицателен смисъл и най-вече какво ще стане, ако не вземеш решението. Този разбор ще ти помогне да разбереш дали е толкова неотложно да действаш и може да те предпази от прибързан избор.

Второто, което трябва да си изясниш при вземането на важно решение, е какво в конкретния момент е съществено за теб. Определú жизнените си цели на този етап, понеже в различните моменти от живота ни целите също се променят, а с тях и нашите приоритети. Определянето на твоите житейски цели в настоящия момент отразява твоите по-дълбинни желания, които ако пренебрегнеш, ще се окажеш в неизгодната позиция да вървиш срещу самия себе си. Ето защо е много важно да определиш тези цели и приоритети в съзвучие със собствените си потребности, за да не се самосаботираш впоследствие. Всъщност това е най-важният етап при вземането на решения с дългосрочен ефект. Съгласуването на решението с потребностите ти задава рамката на успеха за твоя избор.    

На трето място е необходимо да предвидиш с какво вземането на това решение ще промени живота ти. Напиши на лист всички възможни последствия от взетото решение, а после и всички възможни последствия, ако решиш да не вземеш важното решение, макар да си наясно, че ситуацията не търпи отлагане. Това е списъкът на всички „за” и „против” въпросното решение. Прочети внимателно тези „за” и „против” и наблюдавай как се чувстваш, докато четеш едните и другите. По-добре ли ти е, когато си „взел” решението, чувстваш ли облекчение или обратното? По-дискомфортно ли ти е, когато не си „взел” решението, имаш ли усещането, че пропускаш нещо важно, или тъкмо обратното? Ако вариантите на решението са повече, направú това отделно за всеки вариант.

Ако изпълниш добре тези три стъпки, със сигурност ще създадеш една стабилна основа, върху която да преценяш всичко, свързано с твоето решение. Но... понякога тези стъпки задействат един много по-задълбочен процес на преосмисляне на пътя ти, нещо като житейска равносметка, която ти показва докъде си стигнал, какво искаш и от какво продължаваш да се страхуваш. Това може да ти даде възможност да вземеш предстоящото решение не от позицията на старите ти страхове, което също е гаранция за успеха на избора ти.     

четвъртък, 26 ноември 2015 г.

Невъзможното става възможно .... в трудностите


Благодаря на И.К. за това прозрение, което сподели с мен.

Всеки един има неща, от които се страхува, които избягва и за които е убеден, че никога няма да може и няма да поиска да направи. Просто неща, които не са за теб и точка. Мотивът е без значение, може да е страх, предразсъдък, убеждение. По отношение на тези неща понякога изграждаш цяла стратегия за защита, с която се предпазваш и се чувстваш в безопасност до ..... Докато стане така, че животът, този велик учител, не те сблъска фронтално с нежеланата ситуация, така че да няма накъде да бягаш. Ами сега!

Обикновено става така, че фронталният сблъсък не се явява сам, а като част от по-голямо затруднение, което поставя на изпитание твоите възможности, издръжливостта ти, желанието ти да вървиш напред. Изпитание, което за да го преодолееш, трябва да мобилизираш всичките си сили и способности. И докато се напрягаш и бориш, предишното невъзможно нещо сега изглежда толкова незначително, толкова просто и постижимо, че не си спомняш защо си му треперил. Просто го правиш и продължаваш нататък. Изглежда смешно лесно на фона на значимите трудности, с които има да се справяш.

Очевидно е, че по някакъв начин се е променило отношението ти към невъзможното нещо. Но как точно? На първо място си омаловажил страха си от него. На фона на по-голямото затруднение колебанията дали би се справил с невъзможното нещо отстъпват на заден план. Вместо да мислиш за него и колко те е страх, пренасочваш вниманието си към по-големия проблем. Тогава вътрешните пречки пред невъзможното, тоест твоите опасения или ограничаващи убеждения, отпадат и вече няма причина да не се справиш с това, което преди ти е изглеждало непосилно.

Май всичко се свежда пак до страха от една страна, и от друга - до страха да се изправиш пред самия страх, за да го преодолееш. Понеже „на страха очите са големи”. Но в крайна сметка колкото и да отлагаш, неминуемо някой ден ще се наложи да го погледнеш отблизо и ще видиш, че не е чак толкова страшен, колкото ти се струва, докато бягаш от него. 

вторник, 6 октомври 2015 г.

Бърнаут – загуба на смисъла


Бърнаутът или професионалното „изпепеляване” е сравнително ново състояние, което се явява резултат от съвременната силно конкурентна и стресова работна среда. Първоначално е регистрирано и проучено във връзка с така наречените помагащи професии – лекари, медицински сестри, социални работници и др. Но днес на практика то се проявява при хора от различни професионални сфери и с различни нива на отговорности.

Симптомите  на професионалното изчерпване, както още се нарича, са добре описани и са от най-разнообразно естество: физиологични, поведенчески, емоционални и когнитивни. Физиологичните симптоми обикновено включват:
- хронична умора
- болки и скованост в мускулите
- подкопана имунна система и чести боледувания
- нарушения в съня, трудно заспиване, ранно събуждане
- неспособност за пълноценна почивка и отпускане.

Емоционалният фон се характеризира с:
- чувство на безпомощност и безнадеждност
- усещане за провал и неспособност да се променят нещата в положителна посока въпреки усилията
- силна вина
- засилена раздразнителност и мнителност
- гневни изблици
- негативно отношение към колеги, началници и клиенти
- и накрая дори неспособност да се изпитват такива чувства като състрадание, съчувствие и разбиране към другите.

Тези емоции се съпътстват от:
- апатия и вътрешно дистанциране от работата и работните проблеми, всичко ти е все едно
- нежелание да се ходи на работа – с мъка тръгваш сутрин и особено след почивните дни, намираш си извинения и заболявания, за да отсъстваш.

Обикновено състоянието се развива в продължение на няколко години и по определен модел. Първоначално човек е изпълнен с желание да напредва и да се доказва, гради планове за кариера, инвестира в квалификацията си. Впоследствие обаче се очертава ясно разминаване между очакванията и реалните професионални шансове или между очакванията и реалното удовлетворение от работната ситуация в нейната съвкупност. Засегнатият от бърнаут започва ясно да разбира, че тук не може да получи онова, от което се нуждае не само в професионален аспект, но и в чисто човешки. В същото време обаче не се решава да напусне работата поради някакви обективни причини. Или пък може неколкократно да я сменя, но нещата да остават същите. Неудовлетвореността започва все по-често да поражда гняв от невъзможността да се постигне промяна.

На по-късен етап се появяват хроничната умора и безразличието. Човекът се чувства като механичен изпълнител на някакви задачи и няма нито желание, нито енергия да влага в работата си онова усърдие, което е влагал преди, усеща се затъпял и неспособен да роди нова идея, върши задълженията си по-скоро по принуда. Работоспособността му съответно е намаляла, вече не е толкова ефективен. Той осъзнава, че се справя по-зле, и това го кара да се чувства виновен, става още по-самокритичен и негативно настроен. Постепенно губи интерес и към живота, такъв, какъвто го живее в конкретния момент, няма желание за нещата, които са го радвали преди, хобитата, които са го спасявали от скуката на ежедневието, му стават безразлични. Все по-трудно се възстановява след работната седмица и излизането с приятели не му помага да разпусне и релаксира. Няма много желания, които да го зареждат положително, мотивацията му е близо до нулата, чувства се като пресъхнал. С една дума, изтощение – физическо, емоционално, интелектуално. Състоянието в последния стадий на прегарянето може да застраши сериозно физическото и психично здраве.

Какви всъщност са причините за бърнаута? Те са много, но като че ли напоследък най-често се срещат в контекста на неясно регламентираните работни взаимоотношения, когато задълженията на служителя не са ясно определени и това позволява да му се възлагат допълнителни задачи, както и задължения извън неговите компетенции. Често клиенти ми споделят, че всичко тръгва от завишеното работно натоварване, което трудно издържат физически и психически.

Сред важните причини са:
- липсата на адекватно оценяване на труда, независимо дали материално – като демотивиращо възнаграждение, или морално – като отсъствие на подкрепа и насърчение, неодобрение на постигнатите резултати;
- силна динамика на работата, която е свързана с постоянно гонене на крайни срокове;
- непрекъснато доказване;
- враждебна среда на работното място, конкурентност, неразбирателство и интриги, неравнопоставеност и неравномерно разпределение на задълженията в екипа, конфликти;
- несъобразяване с реалните възможности и квалификации на служителя и възлагане на несвойствени задължения, отсъствие на подпомагащо обучение;
- прекалена рутинност на дейността, липса на творчество, невъзможност за участие във вземането на решения във връзка с работния процес;
- и като че ли най-вече безплодните усилия да се разрешат несъответствията.

С други думи, всички онези обстоятелства, поради които човекът се чувства неоценен, неодобрен, неспособен, /простете за клишето/ като винт в машина за пари, нереализиран, неуспял, нестойностен /просто равен на една работна заплата/ и най-вече безсилен. Безсилен да промени нещата към по-добро за себе си.

Особено застрашени са хора, които трудно се отстояват, интроверти, с повишена тревожност, идеалисти, от несъстезателен тип, неносещи на стрес и напрежение. Потърпевши са и хора, за които работното място е нещо повече от източник на доходи, а се свързва и с потребността от успех, значимост и себереализация.   

Какво може да стане, когато живееш и се чувстваш по този начин достатъчно дълго? Ами просто в един момент се предаваш и си казваш: „Няма смисъл! Каквото и да правя, каквито и действия да предприемам, каквито и работи да сменям, резултат няма! Следователно вече ми е все едно!” И губиш вяра, смисъл и посока!

Лично за мен бърнаутът беше шансът ми за ново начало. Както и за много други хора, които решават да не търсят смисъла там, където го няма, а да се обърнат към онези пренебрегвани желания и мечти, за които никога не им е оставало време и които ги карат да се чувстват в хармония със себе си и другите.



петък, 18 септември 2015 г.

Когато те е страх, да кажеш, че не ти харесва



Има ситуации, в които избираш да премълчиш неодобрението си. Причините са различни - в името на запазване на мира, на добрите отношения, на това да не се набиеш на очи, да не си създадеш неприятности, да не влезеш в конфликт. Понякога го правиш по инерция и без усилие, друг път прекипяваш вътрешно и ти се иска да отнесеш отсрещния.
Всеки има собствена философия в живота и следва собствените си приоритети. Понякога да премълчиш е мъдро решение. Въпросът обаче е колко често се случва това и дали изобщо има случаи, в които казваш какво мислиш, дали съобщаваш мнението си и го отстояваш. В личните отношения или в служебните, или и на двете места. Или са повече случаите, в които ти се иска да обосновеш позицията си, която е противоположна на останалите или да кажеш нещо в собствена защита, но думите спират в гърлото, защото ..... Всеки път изниква някаква конкретна причина, която се оказва по-важна от твоето отстояване, изключително належаща, нетърпяща отлагане, специална причина, с която ако не се съобразиш, може да изгубиш доброто отношение на колегите, спокойствието у дома, работата си, може да стане така, че да не можеш да си плащаш сметките и заемите, и т.н. Започва едно безкрайно съобразяване какво да кажеш и как да се държиш, за да оцелееш ти или мира, или заплатата ти.
На моменти ти се струва, че си влязъл в омагьосан кръг, заклещил си се в някакъв модел на поведение, който по твоите сметки би трябвало да дава добри резултати, но не се получава така. Досега си запазил работното място, отношенията вкъщи горе-долу се търпят. Обаче не си щастлив, очаквал си, че ако се съобразяваш с всички, нещата ще бъдат ОК. Но в работата по-скоро не те уважават, въпреки че те използват, а домашните се държат добре с теб на аванс и заплата, в останалото време някак не си важен за тях. Полагаш усилия да не си конфликтен, да не пречиш, но това като че ли кара другите по-скоро да не те забелязват, а не да те харесват повече, както си очаквал. Въпреки че непрекъснато избутваш сам себе си по-назад, сякаш останалите са с предимство, те не стават по-доволни и не оценяват усилията ти да не им създаваш неприятности. Доколко може да продължи това безкрайно съобразяване? Въпрос на издържливост. Някои издържат цял живот, други не.   
Когато ти омръзне, можеш да преосмислиш ценностите си:
- Ти ли си важен или мирът и добрите отношения?
- С какво толкова са „добри” отношенията, щом са такива?
- За какво ти е такъв мир, щом трябва непрекъснато да преглъщаш себе си?
- Няма ли да се почувстваш по-добре, ако престанеш да се съобразяваш с всички „уважителни” причини и не са ли те винаги едно извинение за това да премълчаваш?
- Чувстваш ли се добре, когато по-глупави, но по-самоуверени от теб хора печелят успехи с лекота, докато ти чакаш да бъдеш забелязан и оценен в далечно бъдеще?
- С какво другите са по-добри от теб и дали наистина са?  

- И накрая - какво толкова ще стане, ако започнеш да даваш предимство на себе си и заемеш мястото, което ти се полага? След като толкова време не са те оценили, има ли шанс това да стане в този живот?! Може би е дошъл моментът сам да си дадеш висока оценка и сам да си признаеш заслугите. А ако другите продължават да се правят, че не те забелязват, може би просто не си струва да се занимаваш с тях!

четвъртък, 10 септември 2015 г.

Когато си в страха, той е непобедим!



Някога мислил ли си колко неща можеше да правиш, ако не те беше страх от това или онова? И не само колко, ами колко по-различни от нещата, които правиш обичайно? Можеше да имаш по-добра работа, по-интересна и по-скъпо платена, щеше да пътуваш повече, да караш по-хубава кола, щеше да се забавляваш по различен начин, изобщо друг човек. Да, обаче теб те е страх да правиш презентации и да шофираш по магистрали, притесняваш се, когато излизаш с момичета, и винаги мислиш какво ще кажат другите за теб.

Почти никога не си даваме сметка колко много страхове носим и колко много ни сковават те. Ако си ги представим образно, на мен много ми приличат на вериги на краката и ръцете, които сутрин помъкваме по белия свят, а пък вечер стоварваме уморени в леглото. И като се замисля, това хич не е само метафора, ами е буквална истина, понеже е известно, че тялото резонира с нашите емоции, особено с продължителните състояния, каквито са дългогодишните ни страхове, и образува блокажи, предвестници на болестта.   

Освобождаването от някой страх винаги носи облекчение. Плясваш се по челото и се чудиш как си живял с него толкова време. Сега това ти изглежда абсолютно нелогично! Защо си чакал толкова дълго, преди да го разкараш?!

Работата е там, че когато си в страховата емоция, тя е толкова всепоглъщаща, че блокираш и единственото, което ти се иска, е да избягаш от източника на страха. Гонило ли те е озъбено куче? Бягаш, без да мислиш, по инстинкт за оцеляване, краката тичат сами! Първична реакция. Е, не всички страхове са толкова страшни, някои са като злобни кучета, които само лаят предупредително, за да те държат настрана. Искам да кажа, че когато си в страха, той изглежда непобедим.

Обаче можеш да се наведеш да вземеш камък и да го хвърлиш по кучето. В 90 процента от случаите това дава резултат. И разбираш, че страхът може да се надмогне. Това е важен момент, в който ти става ясно, че има начин да промениш нещата. После следва истинската работа, да затвърдиш новото отношение към страха и да формираш нова реакция към него, както в съзнанието, така и в тялото си. Тогава веригите падат.   


събота, 29 август 2015 г.

Как да започнеш да мислиш позитивно?



Да мислиш позитивно, когато си затънал в проблеми, е невъзможно на практика. Умът ти няма да приеме явното противоречие между действителната ситуация и опитите да го убедиш в противното - че всичко ще се оправи, че  нещата ще се наредят, че този път ще ти провърви. Всякакви положителни утвърждения като: „Аз управлявам съдбата си!”, „Аз съм магнит за пари!”, „Имам всичко, от което се нуждая!” няма да подействат, ако дълбоко в себе си си убеден точно в обратното – че нищо не зависи от теб, че финансовата ти ситуация е плачевна или че последното, за което можеш да мислиш в момента, са собствените ти потребности.  

Но все пак никой няма да се наеме да отрича силата на позитивното мислене, аз също. Да се мисли позитивно, обаче, изисква цялостна пренастройка на ума и сърцето, на светогледа и отношението към живота по принцип. Някои хора си го имат по рождение, като природен талант, и минават леко през трудности и изпитания. За други, тук включвам и себе си, това е умение, което първо, трябва да се усвои и да се превърне в част от теб самия, и второ, няма как да стане с повтаряне на фрази или натяквания от страна на другите, че ти си виновен, защото мислиш негативно, което пречи на нещата да се оправят. Всичко това само ще те накара да се чувстваш още по-голям неудачник. Така че стой далече от такива „съветници”!

Най-добре за теб е да действаш позитивно! Какво означава това? Няма никакъв ефект от позитивното мислене, ако едновременно с това не предприемаш също толкова позитивни действия. Ако огледаш добре нещата, ще видиш, че заплетената ситуация, в която се намираш, е плод на обединените ти мисли, чувства и действия в съответната насока, които са те докарали дотам. Така че вместо да се убеждаваш в неща, в които и без друго не вярваш, по-добре първо състави план, с който да излезеш от ситуацията. Този план може да е добър, а може и изобщо да не проработи. Но самият факт, че търсиш решение, кара умът ти заработи в друга посока и да се ангажира с намиране на варианти /това е позитивно мислене, нали!/. Можеш да съставиш този план набързо или да го пишеш цяла седмица. Например, вечер нахвърляш стъпки от плана, а сутрин, когато ти идват повече идеи, го коригираш, добавяш нови неща и прочие. След като си съставил плана и си започнал да го прилагаш, измислѝ втори план, план Б. Защо? Заради спокойствието на ума ти. Когато имаш резервен план, няма да се чувстваш толкова напрегнат при мисълта, че първият може да се провали. Ако не си свикнал да се оправяш със заплетени ситуации, тогава задължително ти е необходим план Б. След като си съставил и план Б, вече ситуацията не ти изглежда толкова неразрешима, колкото когато си нямал никаква идея какво да правиш. Може би не си убеден на 100%, че плановете ще се увенчаят с успех, но до този момент със сигурност ще си се почувствал в състояние да родиш още идеи за разрешаване на проблема /което е позитивно мислене, подкрепено от позитивно чувстване!/. Така ще стигнеш до етапа, в който първоначалната ти гледна точка започва да търпи обрат и да се измества от тревога и невиждане на възможности към изпробване на варианти. Дори нещата да не се случат по начина, по който си ги планирал, сигурна съм, че правилното решение ще се появи в даден момент. Ключето тук е да не се отказваш, нито за миг да не ти хрумва подобна мисъл. Потърсѝ, ако е необходимо, професионална помощ или поговорѝ с хора, които са били в твоето положение и са се измъкнали. Питай ги не за конкретни решения, а най-вече за това в кой момент при тях нещата са тръгнали нагоре, за да не изгубиш надежда и да не се откажеш точно преди това.

По този начин ще спечелиш ума си за свой съюзник, който вместо да върви срещу теб и да подкопава всичките ти усилия, ще работи за теб и ще прави всичко онова, което умее да прави най-добре – да планира, да контролира, да претегля и да предвижда в посока на твоята цел. Което е положително мислене. А то върви с емоции като надежда, увереност, подобрено самочувствие, радост от успеха, оптимизъм за бъдещето и тъй нататък, които те карат да гледаш на света и на затрудненията си по нов начин.

Така че действай позитивно и успех!   

четвъртък, 27 август 2015 г.

Лошо нещо ли е гневът?


Всяка емоция е такава, каквато е, няма лоши или добри. Eмоцията ти носи информация за теб самия, за нещата, които цениш, за страховете ти, за болките, които си затрупал в ежедневието, за илюзиите ти.

Гневът също носи важна информация. Гневиш се, когато нещо не става според очакванията, когато някоя дума засегне струна в душата ти и я натегне докрай, гневиш се с основание или по-често без основание, заради забравени неща, които изведнъж възкръсват и оживяват в теб в съвсем неподходящ момент.

Рядко обаче спираш да се замислиш защо това нещо или този човек те ядосаха толкова много и те ли всъщност са истинската причина за дълбокото ти негодувание и обида. Възможно ли е нещо дребно да отключи толкова голям гняв и възмущение или някъде има друг, по-дълбок корен? От днес ли е този гняв или се е трупал в теб дълго време? Дали пък болката в тила и високото кръвно нямат нещо общо с него? Защо понякога искаш да засегнеш или нараниш словесно другия, просто ей така, без конкретна причина?

Вместо да отговориш на тези въпроси, най-често продължаваш по навик с гневните изблици, докато на околните им писне, а пък ако си по-състрадателен и обгрижващ, гледаш да замажеш неудобната случка, която те изважда от имиджа ти, и се опитваш благородно да заемеш позиция над нещата. Страх те е от гнева, който може да нарани околните, а пък голяма работа, че наранява теб. С други думи, раната гнои, но ти я превързваш с панделка в благородно синьо, цвета на мира.  

Ако се опиташ да отговориш на въпроса какво иска да ти каже тази емоция, ще дадеш шанс на вътрешния си глас да стигне до теб. Дори тази емоция да те плаши, ако се опиташ да я приемеш и разбереш, ще си много по-честен към себе си, понеже ще си позволиш да осъзнаеш, че е възможно да изпитваш такива неположителни състояния. Алкохоликът може да започне лечението си само, когато заяви пред всички, че е алкохолик. По същия начин можеш да се справиш с гнева, като признаеш, че го има, като се научиш да го изразяваш по начини, за които после не съжаляваш, и когато разбереш какво в теб го поражда. Слава богу, причината винаги е в теб. И можеш да й въздействаш, ако пожелаеш. 

неделя, 9 август 2015 г.

За какво се караме, когато се караме?


Най-често кавгата започва от дреболия, някой преместил нещо, не направил нещо както трябва или пропуснал да го направи. И дреболията се превръща в повод да се отприщят натрупани неприязън и изнервеност. Тръгва се от лека размяна на удари и контраудари под формата на обобщения: „Никога нищо не мога да намеря в тази къща!” и „Вечно чакаш да ти го дам в ръцете!”, после се преминава в атака по фланга с дисквалификации от типа „Какво изобщо мога да очаквам от теб?!” или „Можеш само да викаш, когато не ти изнася!” и може да продължи с фронтална атака, при която се почва едно лепене на етикети и охулване: „Ограничена жена!”, „Готованин!” и прочие. В крайна сметка напрежението се разтоварва, но обидите остават и се помнят дълго време.

Защо се получава така? Защо от някакъв незначителен проблем стигаме до думи, които ни нараняват дълбоко. Поради смущения по линията, така да се каже. Ако съпругът попита: „Къде ми е новата вратовръзка, оставих я на стола!?”, съпругата, която лесно се засяга, може да чуе: „Пак си подреждала, писна ми!” и отговаря на чутото с примерно: „Да не искаш да стои там цяла седмица, само аз подреждам в тази къща и пак си недоволен.” Тогава съпругът, който също е чувствителен към критики, отвръща: „Каква е тази мания да ми прибираш нещата, така че да не мога да ги намирам, сякаш го правиш нарочно!” Съпругата, която вече е уцелена по болното място на тема ред и чистота, и се е почувствала тотално недооценена, чува: „Ти си само една домакиня, която тормози хората с глупости!” и може да реагира с да речем: „Ти пък като си толкова умен, защо не си научил досега къде е гардеробът?!” и т.н. Получава се нещо като изкривяване на информацията, казват ви едно, а чувате друго, защото реагирате през болните си места, които са свръхчувствителни. Ако трудно понасяте критика, защото се чувствате пренебрегнати и отхвърлени, реагирате рязко, в несъответствие с казаното, понеже откривате критика и в най-незначителните реплики. Ако се чувствате подценявани и несъвършени в сравнение с другите, винаги сте готови да „чуете” снизходителен коментар в думите им. Както се казва: „Къде го удряш, къде се пука!”.

Когато комуникираме със света, винаги пречупваме информацията през нашите вътрешни нагласи, убеждения и най-вече страхове. При кавгите, когато афектът ескалира, се отключват именно тези страхове и човек реагира през тях, въпреки че другият може да е казал нещо съвсем невинно. „Чувате” неща, които партньорът ви не е казал или не е имал предвид. Всъщност „чувате” собствения си страх, че сте по-непълноценни, по-незаслужаващи обич, по-неспособни, по-, по-, по-.

Важно е да не попаднете в омагьосания кръг на размяна на обидни реплики, да запазите спокойствие и да се опитате просто да решите проблема, от който е тръгнал спорът. За целта поне единият от партньорите трябва да не поддаде и да настоява недоразумението да бъде решено, въпреки че другият може вече да се е понесъл на гребена на емоцията. После, когато нещата се уталожат, е добре да отделите време и да поговорите за важните неща в отношенията ви и кое не ви достига в тях.

четвъртък, 6 август 2015 г.

Какво ти пречи да кажеш какво чувстваш?


Най-често, освен възпитанието, това са евентуалните последствия, които предвиждаме. Смятаме, че ако изразим болката, която сме изпитали по някакъв повод, това ще ни направи още по-уязвими и беззащитни пред чуждата агресия. Или пък че ако дадем израз на гнева си, това може да рефлектира върху нас с незабавни неблагоприятни резултати.

Ако обаче с времето преглъщането на емоциите се превърне в поведение, то започва да носи негативи, които са пропорционално големи на устойчивото му проявление. Загърбвате собствените си чувства в името на временния резултат и започвате да губите. На първо време се научавате да губите връзката с реалната ситуация. Вашите емоции са неразделна част от ситуацията; ако ги отпишете, все едно отказвате да видите нещата в тяхната цялост. Впоследствие, когато усвоите добре това „умение”, започвате бавно, но сигурно да губите връзката със себе си. Ставате неистински, неавтентични. Това моментално се усеща от другите, които започват да ви отвръщат със същото подценяване, което сте култивирали към себе си. Следващата „придобивка” е още по-глобална - липса на самоуважение и ниска самооценка.

На практика повечето от предвижданите лоши последствия са в сферата на илюзиите и страха. Другите могат да се обидят от вашите думи, особено ако съдържат епитети и квалификации. Но едва ли някой ще ви обвини за това, че сте се почувствали засегнати, обидени, наранени или гневни. Чувствата са нещо много истинско и човекът притежава вроден радар да ги разпознава. Не е възможно да не разпознаем усмивка, която не изразява радост, или загрижено поведение, което не изразява истинско съчувствие. Нещо повече, да изразиш какво чувстваш е проява на смелост и другите несъзнателно го уважават.

Така че можете да опитате следното. В продължение на една седмица казвайте на другите как се чувствате и да сравнете резултатите отпреди и сега. Има само едно условие: да бъдете искрени и добронамерени, както към себе си, така и към другия

вторник, 4 август 2015 г.

Подводните камъни в нас



Има моменти в живота, когато действате сякаш против себе си, изненадващо и за самите вас. На крачка сте от успеха и изведнъж сте готови да захвърлите всичко; или пък много искате да изгладите отношенията с партньора, но правите нещата наопаки и задълбочавате конфликта; искате да сте добронамерени и позитивни, ама отвътре ви идват гняв и враждебност. Все едно че във вас има подводно течение, което ви тегли в посока, обратна на добрите намерения за успех и хармоничност. 

Всъщност някъде дълбоко във вас е възможно да действат нагласи и убеждения, които са абсолютно противоположни на съзнателните ви амбиции и намерения. Обикновено когато нещата се получават наобратно, със сигурност във вас има дълбинни нагласи, които поставят прът в колелата така да се каже, оказват саморазрушително въздействие. Нещо като автоимунните заболявания. Тялото атакува собствените клетки като врагове.

Хубавото при тези невидими подводни пречки е, че можете да установите, че ги има, като внимавате за повторенията в живота ви. Ако постоянно ви се случват негативни събития със сходен смисъл, макар и несвързани помежду си, със сигурност там в дълбокото има нещо, което работи срещу вас. Примерно, сменяш няколко работи заради проблеми с колегите. То е ясно, че не са ти виновни само колегите. Или все се развеждаш, защото попадаш на едни и същи жени! Уж различни, а си приличат. А пък иначе си отговорен служител и добър съпруг. Или все те прецакват. Или всичките ти начинания се увенчават с неуспех, въпреки че се стараеш много.

Трудното е да се установи съдържанието на невидимите нагласи. Обикновено те се формират в ранните периоди от живота, когато сте били много малки, поради което не пазите съзнателни спомени за тях. Не само че не ги помните, но обикновено дори не подозирате, че е възможно да вярвате в такива неща на несъзнавано ниво. Примерно, хубава жена, елегантна и приятна, с проблеми на работното място и в брака. Откъде накъде да допусне, че дълбоко в себе си вярва, че другите не я харесват?! Или че не се смята за важна?! Това е коварното при тези подводни нагласи, че не предполагате за съществуването им и те ви дърпат конците.

Това, което може да ви направи по-чувствителни по отношение на несъзнаваните вярвания и убеждения, е доброто самонаблюдение в съчетание с осъзнатия жизнен опит. Когато се научите да идентифицирате „подводните камъни”, тоест когато ги извадите на светло, дори и да се препънете отново в тях, вече ще знаете да им противодействате и да не допускате да ви пречат. И няма да се чувствате повече като кукла на конци.  

сряда, 29 юли 2015 г.

Ползата от стреса


Отделянето на стресови хормони /адреналин, норадреналин, кортизол/ няма само негативно въздействие върху телата и психиката ни. Тези хормони са жизненоважни, понеже в спешни ситуации формират стресовия отговор на организма и ни мобилизират да реагираме ефективно. Проблемите идват, когато сме подложени на продължителни стресиращи въздействия, което води до свръхпроизводството им и всички произтичащи за здравето последствия. 

Иначе тези хормони се отделят в тялото ни непрекъснато в малки количества. Нормалните нива на кортизола подобряват паметта и концентрацията, засилват метаболизма, укрепват имунната система и я поддържат в състояние на готовност. Производството на адреналин пък повишава продуктивността на мозъка и подобрява способността да се справяме.

Изобщо стресът е важен от гледна точка на развитието, на еволюцията. Човек не би могъл да се развива в една напълно защитена среда и никога не би могъл да узнае докъде се простират възможностите му. Всяко ново начинание ни изправя пред предизвикателство; колкото по-трудно е начинанието, толкова по-голямо е предизвикателството и съответно толкова по-напрегнати сме. Но има огромна разлика между стреса и напрежението, които са свързани с постигането на желан резултат, с реализирането на една амбиция или важна за личността мечта, и онзи стрес, в който сме потопени ежедневно поради претоварване, безпокойство и липса на почивка.

Когато стресът е свързан с позитивни преживявания като удовлетворение и съзидание, той оказва положително въздействие върху живота и здравето. Тогава той действа мобилизиращо и мотивиращо и на практика ни помага да изпълняваме задачите по-добре, като действаме „на макс”. Както е известно, скуката шедьоври не ражда. Освен това преживеният стрес калява човека и подобрява способността му да се адаптира, да устоява и да преодолява трудности.

Така че в известни количества стресът е и полезен, и необходим, защото ни вади от зоната на комфорта, принуждава ни да разгърнем потенциала си и в крайна сметка, ако всичко се увенчае с успех, спомага много да повишим усещането си за майсторство и реализираност. Затова е важно да се научим да правим разлика между негативния и градивния стрес и да разберем, че можем да ги управляваме.