Това е ново понятие в
психологията, с което се обозначава постоянното отлагане на неприятните задачи
– /от англ. procrastination – „отлагане, задържане, бавене”/. За първи път това
поведение е изследвано през 1992 г. от Ноа Милграм, който в книгата си
„Прокрастинацията – болест на съвремието” го разглежда повече в социален, а не
толкова в индивидуален аспект. Според него този тип поведение е свързан с прекалената заетост на съвременния човек,
който е натоварен с безброй задължения и е принуден непрекъснато да отлага
изпълнението на някои от тях.
В общи линии отношението към
прокрастинацията е отрицателно, като тя се счита за равна на мързела и леността,
а интервюирани хора съобщават, че отлагането ги прави нещастни и напрегнати при
мисълта за отложените задачи.
Вероятно отлагащото
поведение има своето социално обяснение и корени, но истината е, че всеки човек
може да има съвсем индивидуални мотиви за отлагането, които да не са
свързани с мързел или небрежност. Съществуват няколко обяснения и даже теории относно
отлагането, които акцентират върху занижената мотивация – например при работа
по дългосрочни проекти, когато получаването на възнаграждението предстои в
далечно бъдеще; страх от прекалено мащабни проекти; голям обем от задачи за
вършене, при което човек е принуден да оставя недовършени неща, за да може да се
справи добре с останалата работа. Може би на едно от първите места е стремежът
към перфекционизъм, когато индивидът отлага, понеже не се чувства никога
достатъчно готов да покрие собствените си критерии.
Физиологично отлагащото
поведение се обяснява с противоположното действие на два процеса в човешкия
мозък. Първият процес е свързан с лимбичната система, в която е разположен
центърът на удоволствието и която се „бори” човек да получи онова, което иска в
конкретния момент. Другият е свързан с префронталната кора, която отговаря за
вземането на решения, контрола върху импулсите и абстрактното мислене, нещо,
като „вътрешен организатор”, който се грижи за задачите с дългосрочен ефект. За
да се задейства обаче префронталната кора е необходимо да й подадем сигнал
съзнателно, тоест да оформим намерение или да поставим цел. За разлика от нея лимбичната система се задейства
самостоятелно – достатъчно е само да си помислим за проблема – и прави всичко,
за да се почувстваме по-добре, тоест включва се прокрастинацията. С други думи,
когато човек се чувства претоварен и притеснен от предстояща задача, изведнъж
намира куп неотложни други работи, които да върши. Така лимбичната система го
защитава от неприятните усещания, понеже когато се чувства много зает, той няма
време за притесняващата задача.
Отлагането може да се окаже реална пречка по пътя към
успеха. Обаче съществуват начини, посредством които от него може да се извлече
полза. Има изследвания, които показват, че отлагането на дадена задача до
последния момент води в повечето случаи до по-доброто й изпълнение поради
свръхмобилизацията на способности и сили, за да се спази оставащия кратък срок.
Друга изгода е това, че отлагането води до отпадане на неважните неща и се
спестява ненужна работа.
Също така е възможно да се практикува структурирана
прокрастинация съгласно теорията на Джон Пери, професор в Станфордския университет.
Съставя се списък, в който на първо място се поставят задачи, които изглеждат
важни или спешни, но всъщност могат да бъдат отложени или никога да не бъдат
изпълнени. Докато прави всичко възможно да ги избегне, човек работи по останалите
задачи от списъка, каквато всъщност е и целта. По този начин прокрастинацията се
превръща в средство за целенасочено увеличаване на продуктивността.
За да се справи с прекалената си склонност да
отлага, известният писател Реймънд Чандлър приложил техниката на парадоксалната
интенция, която изисква да се практикува нещото, което човек се стреми да
избегне. Той въвел две основни правила: да не пише нищо и да не прави нищо. Скуката,
която изпитвал от бездействието, в крайна сметка го превърнала в плодовит
писател.
По материали от Интернет
Няма коментари:
Публикуване на коментар