Здравейте! Казвам се Ирена Славкова и се занимавам с психологично консултиране онлайн. Показвам на хора, които искат да подобрят живота си и смятат, че промяната започва отвътре, как да преодолеят вътрешните ограничения и да превърнат предизвикателствата на живота в стъпала към успеха. Мога да ви бъда полезна при: тревожни разстройства, панически атаки, фобии, стрес на работното място, бърнаут, трудности в общуването и реализацията, разрешаване на конфликти, понижена самооценка, подреждане на приоритети, умения за отстояване, мотивация, житейски избори, проблемни отношения, неуспешни връзки.

За да си запишете час, можете да се свържете с мен на тел.: 0896 729239, с мейл на адрес: irenslavkova@gmail.com или през формата за контакт на сайта ми: www.irenaslavkova.com. Цена на сесията: 35 лв.

понеделник, 25 януари 2016 г.

През очите на родителя


Любовта е нещо всеобхватно и затова я свързваме с толкова много неща. Всеки влага собственото си разбиране. За един любовта означава най-вече подкрепа и грижа, за друг - повече време, прекарано заедно, за трети - приемане без осъждане. За четвърти любовта се свързва с определени очаквания, които трябва да бъдат изпълнени, с изисквания, които трябва да бъдат удовлетворени, или с одобрение, което трябва да бъде заслужено. В ежедневието примесваме любовта с толкова много  неща, че истинската й същност се замъглява и размива. Така се получават разни варианти на любовта в зависимост от приоритетите ни в живота. Например, ако сме амбициозни родители, най-вероятно ще товарим детето си с изисквания за постижения, без да се съобразяваме дали желанията ни съвпадат с талантите и предпочитанията на чедото. Естествено, ние действаме, движени от загриженост и стремеж да осигурим най-доброто за бъдещето му, положителният мотив тук не подлежи на съмнение. Ако пък сме свръхангажирани родители, сигурно ще се „реваншираме” за перманентното си отсъствие чрез скъпи подаръци и презадоволяване на детските капризи. Ако сме емоционално по-въздържани, най-вероятно ще ни е трудно да изразяваме родителската си обич и за по-лесно ще оставяме детето да се „досеща” за нея – „Ама той/тя знае, че го обичам.” /откъде ли?/.

От малки децата започват да получават сложни послания за това какво е любовта и да градят собственото си разбиране за нея. Детското мислене прави неочаквани връзки между нещата, то не е логическо мислене. Когато едно дете чувства глад за любов, то започва да гради своите детски стратегии как да я спечели. „Ако не тревожа мама, тя ще ме обича повече”  и в детската главичка любовта започва да се свързва с това да не тревожиш другия, да не му създаваш неудобства, да имаш незабележимо присъствие, да не притесняваш със себе си. Или „Ако получавам добри бележки, татко ще бъде доволен и ще ме обича повече” – и детето се учи, че заслужава обич, ако има успехи, а онзи, който се проваля, не заслужава и не е достоен да бъде обичан.

Можем да си представим какво се случва, когато детето пренесе тези разбирания в зрелия си живот. От една страна то вече е поставило под въпрос правото си да бъде обичано и следователно добрата си самооценка, а от друга е „разбрало”, че любов не се дава току-така, а при определени условия, което неминуемо ще рефлектира върху отношенията  и връзките му. И ето един възрастен, който е убеден, че може да бъде обичан, само ако ..... и също така е убеден, че може да обича, само ако ... Но любовта от типа „при условие, че” никога не оцелява. Дори и да е силна и искрена в началото на връзката, после рухва под натиска на условията, на които трябва да отговаря. Любовта „при условие, че” има много малко общо с истинската любов – тази, която подкрепя и приема, без да поставя условия и изисквания. Любовта, която не е равна на одобрение и не е любов по заслуга.

Начинът, по който можем да избегнем вредните послания за любовта, е като престанем да я товарим с всички тези неща, които тя не е, и да обичаме децата си безусловно. Обвързаната с изисквания любов всъщност издава страх и неувереност в техните възможности. Поначало залагането на изисквания е неуместен начин да се развиват заложбите на едно дете. Много по-ефективно е да се създават интереси и подходяща мотивация, за да постига детето без натиск и принуда.

Така че казвайте на децата си, че ги обичате, просто ей така, без повод, достатъчно често и на висок глас. Не ги оставяйте да се досещат за любовта ви по косвени пътища, това е прекалено трудно за едно дете и е по-вероятно то да се чувства самотно и пренебрегнато, отколкото да прави верни догадки. Децата вярват на казаното от родителите и когато няма разминаване между думите и поведението ви, можете да бъдете сигурни, че детето ви е получило ясното послание, че е обичано. Нека знае, че има любовта и подкрепата ви, дори когато сбърка, а не само, когато успява. Нека знае, че във ваше лице има един извор на любов, който никога не пресъхва и е винаги на негово разположение, защото децата се нуждаят от това, за да се научат да ценят и обичат себе си. Те гледат на себе си през очите на родителя и създават самочувствието си въз основа на това дали родителят ги цени и обича или не. Много е просто. Няма по-жадни за любов същества от децата. Нужно е само да ги обичаме без очаквания и да се стараем те да знаят това във всеки един миг.  

вторник, 19 януари 2016 г.

Прошката минава през разбирането


Съвременният човек прощава трудно. Изобщо прошката е нещо архаично като акт и като преживяване, интересна традиция, но част от миналото. Днес имаме различно самочувствие, понеже сме образовани и просветени, саморазвитието е в собствените ни ръце, инвестираме много в кариера, престиж и имидж, тоест в егото. Всеки от нас създава според възможностите си своя собствен свят, в който да се чувства хем сигурен и защитен, хем значим, така че прошката тук става неразбираема. Откъде накъде да прощавам на човека, който ме е предал, наранил, причинил ми е болка? Защо да го правя? Болката ни прави непримирими.  

Най-трудно прощаваме на себе си. Има хора, които са непоколебими в това отношение. Не могат да си простят слабостта, провала, грешките, второто място. Не приемат онази част от себе си, която е слаба и уязвима, уморена да се бори и надпреварва, която се нуждае от почивка и по-обикновени неща. Тази част никога няма право и не е забелязвана, докато тялото не рухне и не алармира.  

Не съм сигурна какво ни прави толкова безкомпромисни, че да не можем и да не искаме да прощаваме. И понеже не искам да се позовавам на общи фрази като бездуховност и надменност, по-работещо ми е да мисля, че съвременният човек не разбира прошката и не познава ефекта от прощаването. 

В преломни моменти от живота, когато човек, щé не щé, е принуден да спре да се занимава с насъщния и да се замисли върху нещата, които за пореден път се стоварват върху главата му и го карат да се чувства уязвим, малък и безпомощен, тогава и именно тогава той се запознава /уплашен/ с онази недолюбвана част от самия себе си, която е противоположна на силната, можещата и успяващата. Оказва се обаче, че тази малка и безпомощна част притежава особена сила - силата на свързването с по-висшата перспектива на съществуването, от гледната точка на която животът има други задачи и други цели. Когато човек е сам, незащитен и застрашен, той моментално се чувства част от цялото.

Ако погледнем на себе си от перспективата на цялото, ще видим, че цял живот всички без изключение играем някакви роли в различни сценарии. Понякога в някой сценарий ни се пада роля, в която ни нараняват или предават. Но няма как да изиграем тази роля без другия, предателя или насилника. В играта на живота уроците се преживяват не наужким, а наистина, и боли. Но едва когато преживеем урока, едва тогава научаваме нещо за себе си, при това невинаги от първия път. Някои роли ги играем по няколко пъти, а може и цял живот. Ако се усетим, че сценарият се повтаря, има шанс да направим нещо, за да прекъснем омагьосания кръг. Следователно, няма как да обвиняваме за всичко онзи, който „играе лошия”. Още повече, ако в различните ситуации лошият се „играе” от различни хора.

Когато имаме да узнаем нещо за себе си, повтаряме ролята, докато не се научим да я надмогваме, да я разчупваме, да се освобождаваме от нея. Обикновено тези роли са най-тежките, но те носят и най-много свобода.

От тази перспектива прошката придобива смисъл. От една страна излиза, че „лошите” хора в живота ни носят знание за самите нас и така да се каже са наши партньори, чрез които се учим, осъзнаваме и преодоляваме ролите, в които сме се вкарали. Някои ги наричат „учители”, но аз предпочитам „партньори”, понеже те са също толкова неосъзнати в общия сценарий, колкото сме и ние. От друга страна, ако съпреживеем ролята на „лошия” в нашия сценарий, има вероятност да открием една по-различна истина от онази, която вече знаем. Наше право е да я приемем или да не я приемем, но истината винаги действа освобождаващо.

Пиша тези мисли с надеждата, че идеята за поемането на отговорност за собствените роли и сценарии няма да се разбере като поемане на вината за тях, както може да прозвучи в ушите на хора, които са свикнали да се чувстват виновни за всеки и всичко. Има огромна разлика между отговорността и вината. Първата подтиква към действие, а втората към самосъжаление. Също се надявам да не бъдат възприети като насърчение да се оневини онзи, който ни е причинил болка и страдание. Нищо не е толкова просто, колкото изглежда написано в няколко реда. Това, което се опитвам да споделя, е една идея, която може да ви приближи към разбирането на нещата, които се случват в живота и за които не намираме обяснение.      

Вярвам, че човек наистина излиза от ролята, едва когато прости на себе си, че си е „причинил” всичко това – дискомфорта, страданието, пропилените ценни години. Нашата отговорност се простира само до нас и когато си простим и разберем себе си, работата ни приключва. Понякога обаче таим огромна обида, огромен гняв срещу себе си, който не позволява да приемем, че сме проявили слабост и уязвимост, които пък са повлекли ред негативни последствия. Така че разбирането на себе си се оказва по-трудната част от прошката и по-важната. То е в основата на промяната, основният коректор, който решава вътрешния конфликт и ни поставя в съвсем друга изходна позиция.

В заключение искам да кажа, че истинската прошка, тази, която е свързана с разбирането и приемането на себе си, носи чувство на вътрешно облекчение и свобода. Някъде бях прочела, че всеки ден ни носи по седем възможности за промяна на живота. И по-малко да са, струва си като свободни хора да се фокусираме върху тях, вместо да влачим тегобата на миналото. 

вторник, 12 януари 2016 г.

Способността да пребиваваш в любовта



Днес толкова много се говори за положителното мислене, че фразата се е изтъркала тотално. Обикновено го вкарваме в употреба, когато сме в затруднение, и го прилагаме като техника с надеждата, че ще проработи. За момента може да има ефект, но общо взето в „емоционалната супа” от тревожност и всекидневно напрежение, в която повечето хора пребивават, положителното мислене е за еднократна употреба. Трудно е да се поддържа положителната нагласа, когато тя не е част от светогледа. Да решиш да мислиш позитивно, когато си на зор, е същото като след преяждане да решиш да минеш на диета. Други пък го превръщат в имидж, за да изглеждат по-извисени, но тогава то е фасада, нещо за пред хората. За съжаление положителното мислене няма силни корени в народопсихологията ни. Българинът е скептичен, винаги се съмнява, подозира, не се доверява. Неговата философия е философия на оцеляването, в която липсват радостта, насладата и доверието към живота.

С риск да се повторя, но пак ще кажа, че положително мислене без положително чувстване няма особен смисъл. Това, което те променя енергийно, вибрационно, е емоцията, а не мисълта. Ако си повтаряш позитивни неща, но вътрешно продължаваш да се страхуваш, няма да постигнеш промяна. Доверието в живота, че нещата ще се оправят, ще се подредят добре, е състояние на духа; радостта от живота, че те има, че можеш да правиш толкова много неща, е състояние на духа; любовта към близките, децата, партньора, света изобщо, е състояние на духа. Но и в тази любов днес пребиваваме тревожно и напрегнато, със страх. И такава я предаваме на децата си, на такава любов ги учим – тревожна, уплашена, объркана, амбициозна, изискваща. Променяме любовта според разбиранията си, правим я такава, каквато ни устройва, и в крайна сметка я превръщаме в такава рядкост, в такава рядкост. Толкова рядко се срещат хора, които пребивават в състоянието на любов, която се излъчва от тях и веднага се разпознава – също както веднага се разпознава гневния или уплашения човек. За такива хора любовта е житейска философия, начин на съществуване, идентичност.

Когато любовта я има в повече у някой човек, той се отличава с благородство и великодушие, готов е да прощава, подминава недостатъците, с такъв човек се общува лесно, веднага му се доверяваш, веднага те спечелва, не усещаш преграда /каквато би усетил при някой много подозрителен или претенциозен/. Общуването с такива хора е особено приятно, понеже се доближаваш до собствената си забравена идентичност. Приет си и ти е радостно, весело и леко на душата.

Жалкото е, че чувството на любов и радост ги има у всеки един от нас, но са толкова дълбоко заровени, така затрупани от амбиции, конкурентност, неодобрение, критичност и прочие, че трябва да се случи нещо извънредно, което да ни изкара от всекидневния коловоз и да ни принуди да се запитаме защо сме тук – дали за да придобиваме неща, за които не сме сигурни, че ни трябват; да градим кариери, които не ни удовлетворяват и да задоволяваме потребности, които не са нашите, или за нещо друго, по-важно и много по-съществено от гледната точка на живота и на душата.

вторник, 5 януари 2016 г.

За невидимия противник в нас


Днес ще говорим за самосаботажа, какво представлява и как да го избягваме. Сигурно на всеки се е случвало да върши неща, които вместо да го приближат към желания резултат, го отдалечават и обезмислят постигнатото. Тогава казваме, че човекът „върви срещу себе си”. Абсурдно, но едва ли има някой, който да не го е правил.  

Самосаботажът е поведение на самопроваляне, самоосуетяване на собствените усилия. Такова поведение е налице, когато правим всичко, което зависи от нас, включително влагаме знания, умения и усилия,  за да постигнем нещо, но търпим провали без да има смислено обяснение. Също така се самосаботираме, когато сме на крачка от желаната цел, но изведнъж решаваме да се откажем или постъпваме по нелогични и неефективни начини, които не бихме избрали при други обстоятелства.

Самосаботажът е несъзнателно блокиране на собствения успех, при което хората около нас са наясно с това, а ние - не. Сякаш вътре имаме някакви невидими бариери, които се вдигат и дават сигнал „Стоп! Дотук си!”. Същественото при самосаботажа е, че съзнаваните ни желания влизат в противоречие с несъзнаваните ни нагласи и схващания. И тъй като последните са много здраво вкоренени, те именно предопределят изхода от този вътрешен конфликт.

Да вземем например човек, който се стреми към по-добро финансово положение. Той иска да си намери по-платена работа, източници на допълнителни доходи или да предприеме частна инициатива и прочие. Но нека си представим, че този човек е отраснал в незаможно семейство и е възприел от семейната среда разбирането, че парите се печелят трудно, че никога не стигат, че богатите не забогатяват честно и тъй нататък. На този човек ще му е много трудно да печели колкото би искал поради простата причина, че несъзнаваните му убеждения са в противоречие със съзнателното му намерение, и той без да иска ще се стреми да избягва ситуации и решения, които биха подобрили благополучието му.        

Друг пример. Човек, който иска да напредне в кариерата, да се докаже и да получи повишение. Но има ниска самооценка и лошо самочувствие, понеже смята, че не се справя достатъчно добре, че не се сработва с екипа, защото не го харесват, че не е достатъчно креативен и амбициозен. Всички тези  обезценяващи разбирания ще го въвличат в ситуации и отношения, в които ще се проявява именно като някого, на когото все нещо не достига, за да бъде най-добрият.
  
При самосаботажа има два важни момента. Единият е, че действаме против себе си несъзнавано. Вторият е свързан с обезценяващите убеждения, които пораждат самообструкциите. Тези два момента са в основата на справянето с деструктивното поведение.   

Най-напред е важно да си дадем сметка, че реално действаме в разрез със собствените си интереси. Ако не осъзнаем това, няма как да проумеем, че имаме проблем, при това решим.

По какво можем да разберем, че действаме срещу себе си, как можем да разпознаем самосаботажа? Обикновено самопровалянето е маскирано в следните действия:
- непрекъснато отлагаме и вършим всичко друго, но не и да се заемем незабавно с работа. Вместо да отидем на фитнес или да потичаме в парка, избираме да полегнем пред телевизора с купа пуканки, а после да се обвиняваме за липсата на воля;
- намираме си извинения да не се занимаваме с важните неща. Най-често срещаните извинения са: „Много съм зает!”, „Нямам нито време, нито пари за това!”, „Моментът не е подходящ!”, „Страх ме е от промяна!”
- започваме и недовършваме нещата, редовно не ги довеждаме докрай;
- непрекъснато се съмняваме в способностите или в шанса си;
-  намираме безброй външни причини, че нещата няма да се случат;
- страхуваме се от промяната, която ще настъпи в живота ни; страх ни е да напуснем познатото удобно статукво;
- смятаме, че никога не сме достатъчно готови и че непрекъснато трябва да се усъвършенстваме и квалифицираме. Това служи като извинение за отлагане.

Ако правите някои от горните неща, със сигурност става дума за самосаботаж и вътрешно нежелание да се придвижите към успеха. Това е сравнително лесно да се установи. Но изолирането на пречещите подмолни убеждения е трудно нещо, а още по-трудно е да се прави самостоятелно. Възможно е да се направи в степента, в която си даваме сметка какво мислим за себе си и способностите си, например, въз основа на жизнения опит. Ако човекът е имал в живота достатъчно ситуации, в които не е намирал изход и решение, твърде е възможно да е стигнал до заключението, че е безсилен или нестойностен, че не може да се справя. Това заключение е именно основно убеждение: „Безсилен съм.”, „Не съм стойностен.”, „Не се справям.” Подходящо упражнение е да се напишат на лист основните вярвания за себе си, които според вас са попречили на постиженията ви в миналото. Това също ще ви помогне да изолирате някои важни убеждения.

Истинската работа обаче започва, когато обезценяващите убеждения се подложат на съмнение и си дадем сметка за няколко неща: какво ми струва това убеждение, какво щеше да се промени, ако нямах това убеждение и дали е възможно обратното убеждение също да е истина. Обикновено тогава човек може да открие много доказателства в полза на последното и да започне да вижда себе си в друга, по-добра светлина. Когато се освободим от тегобата на ограничаващите вярвания и вътрешните ни убеждения станат, повече или по-малко, в хармония със съзнателните ни намерения, тогава нещата започват да се случват леко и без борба.