Здравейте! Казвам се Ирена Славкова и се занимавам с психологично консултиране онлайн. Показвам на хора, които искат да подобрят живота си и смятат, че промяната започва отвътре, как да преодолеят вътрешните ограничения и да превърнат предизвикателствата на живота в стъпала към успеха. Мога да ви бъда полезна при: тревожни разстройства, панически атаки, фобии, стрес на работното място, бърнаут, трудности в общуването и реализацията, разрешаване на конфликти, понижена самооценка, подреждане на приоритети, умения за отстояване, мотивация, житейски избори, проблемни отношения, неуспешни връзки.

За да си запишете час, можете да се свържете с мен на тел.: 0896 729239, с мейл на адрес: irenslavkova@gmail.com или през формата за контакт на сайта ми: www.irenaslavkova.com. Цена на сесията: 35 лв.

петък, 18 септември 2015 г.

Когато те е страх, да кажеш, че не ти харесва



Има ситуации, в които избираш да премълчиш неодобрението си. Причините са различни - в името на запазване на мира, на добрите отношения, на това да не се набиеш на очи, да не си създадеш неприятности, да не влезеш в конфликт. Понякога го правиш по инерция и без усилие, друг път прекипяваш вътрешно и ти се иска да отнесеш отсрещния.
Всеки има собствена философия в живота и следва собствените си приоритети. Понякога да премълчиш е мъдро решение. Въпросът обаче е колко често се случва това и дали изобщо има случаи, в които казваш какво мислиш, дали съобщаваш мнението си и го отстояваш. В личните отношения или в служебните, или и на двете места. Или са повече случаите, в които ти се иска да обосновеш позицията си, която е противоположна на останалите или да кажеш нещо в собствена защита, но думите спират в гърлото, защото ..... Всеки път изниква някаква конкретна причина, която се оказва по-важна от твоето отстояване, изключително належаща, нетърпяща отлагане, специална причина, с която ако не се съобразиш, може да изгубиш доброто отношение на колегите, спокойствието у дома, работата си, може да стане така, че да не можеш да си плащаш сметките и заемите, и т.н. Започва едно безкрайно съобразяване какво да кажеш и как да се държиш, за да оцелееш ти или мира, или заплатата ти.
На моменти ти се струва, че си влязъл в омагьосан кръг, заклещил си се в някакъв модел на поведение, който по твоите сметки би трябвало да дава добри резултати, но не се получава така. Досега си запазил работното място, отношенията вкъщи горе-долу се търпят. Обаче не си щастлив, очаквал си, че ако се съобразяваш с всички, нещата ще бъдат ОК. Но в работата по-скоро не те уважават, въпреки че те използват, а домашните се държат добре с теб на аванс и заплата, в останалото време някак не си важен за тях. Полагаш усилия да не си конфликтен, да не пречиш, но това като че ли кара другите по-скоро да не те забелязват, а не да те харесват повече, както си очаквал. Въпреки че непрекъснато избутваш сам себе си по-назад, сякаш останалите са с предимство, те не стават по-доволни и не оценяват усилията ти да не им създаваш неприятности. Доколко може да продължи това безкрайно съобразяване? Въпрос на издържливост. Някои издържат цял живот, други не.   
Когато ти омръзне, можеш да преосмислиш ценностите си:
- Ти ли си важен или мирът и добрите отношения?
- С какво толкова са „добри” отношенията, щом са такива?
- За какво ти е такъв мир, щом трябва непрекъснато да преглъщаш себе си?
- Няма ли да се почувстваш по-добре, ако престанеш да се съобразяваш с всички „уважителни” причини и не са ли те винаги едно извинение за това да премълчаваш?
- Чувстваш ли се добре, когато по-глупави, но по-самоуверени от теб хора печелят успехи с лекота, докато ти чакаш да бъдеш забелязан и оценен в далечно бъдеще?
- С какво другите са по-добри от теб и дали наистина са?  

- И накрая - какво толкова ще стане, ако започнеш да даваш предимство на себе си и заемеш мястото, което ти се полага? След като толкова време не са те оценили, има ли шанс това да стане в този живот?! Може би е дошъл моментът сам да си дадеш висока оценка и сам да си признаеш заслугите. А ако другите продължават да се правят, че не те забелязват, може би просто не си струва да се занимаваш с тях!

четвъртък, 10 септември 2015 г.

Когато си в страха, той е непобедим!



Някога мислил ли си колко неща можеше да правиш, ако не те беше страх от това или онова? И не само колко, ами колко по-различни от нещата, които правиш обичайно? Можеше да имаш по-добра работа, по-интересна и по-скъпо платена, щеше да пътуваш повече, да караш по-хубава кола, щеше да се забавляваш по различен начин, изобщо друг човек. Да, обаче теб те е страх да правиш презентации и да шофираш по магистрали, притесняваш се, когато излизаш с момичета, и винаги мислиш какво ще кажат другите за теб.

Почти никога не си даваме сметка колко много страхове носим и колко много ни сковават те. Ако си ги представим образно, на мен много ми приличат на вериги на краката и ръцете, които сутрин помъкваме по белия свят, а пък вечер стоварваме уморени в леглото. И като се замисля, това хич не е само метафора, ами е буквална истина, понеже е известно, че тялото резонира с нашите емоции, особено с продължителните състояния, каквито са дългогодишните ни страхове, и образува блокажи, предвестници на болестта.   

Освобождаването от някой страх винаги носи облекчение. Плясваш се по челото и се чудиш как си живял с него толкова време. Сега това ти изглежда абсолютно нелогично! Защо си чакал толкова дълго, преди да го разкараш?!

Работата е там, че когато си в страховата емоция, тя е толкова всепоглъщаща, че блокираш и единственото, което ти се иска, е да избягаш от източника на страха. Гонило ли те е озъбено куче? Бягаш, без да мислиш, по инстинкт за оцеляване, краката тичат сами! Първична реакция. Е, не всички страхове са толкова страшни, някои са като злобни кучета, които само лаят предупредително, за да те държат настрана. Искам да кажа, че когато си в страха, той изглежда непобедим.

Обаче можеш да се наведеш да вземеш камък и да го хвърлиш по кучето. В 90 процента от случаите това дава резултат. И разбираш, че страхът може да се надмогне. Това е важен момент, в който ти става ясно, че има начин да промениш нещата. После следва истинската работа, да затвърдиш новото отношение към страха и да формираш нова реакция към него, както в съзнанието, така и в тялото си. Тогава веригите падат.