Здравейте! Казвам се Ирена Славкова и се занимавам с психологично консултиране онлайн. Показвам на хора, които искат да подобрят живота си и смятат, че промяната започва отвътре, как да преодолеят вътрешните ограничения и да превърнат предизвикателствата на живота в стъпала към успеха. Мога да ви бъда полезна при: тревожни разстройства, панически атаки, фобии, стрес на работното място, бърнаут, трудности в общуването и реализацията, разрешаване на конфликти, понижена самооценка, подреждане на приоритети, умения за отстояване, мотивация, житейски избори, проблемни отношения, неуспешни връзки.

За да си запишете час, можете да се свържете с мен на тел.: 0896 729239, с мейл на адрес: irenslavkova@gmail.com или през формата за контакт на сайта ми: www.irenaslavkova.com. Цена на сесията: 35 лв.

събота, 30 декември 2017 г.

Перфекционизма – „Не съм достатъчно добър“

Целта на живота не е да ни прави съвършени. Съвършенството е за музеите.
Ерих-Мария Ремарк

Какво стои в основата на перфекционизма? Дали изконно присъщият на човека стремеж към съвършенство или има друга скрита и замаскирана мотивация? Какво кара перфекциониста да изпипва нещата до съвършенство? Има ли нещо общо между перфекционизма и творчеството?  Какви са допирните точки между перфекционизма и професионализма?

Причината перфекционистът да се стреми всичко да бъде идеално е банална и е свързана със страха от чуждото неодобрение.  Перфекционистът се бои от мнението на другите, от критика и отхвърляне. Затова полага усилия да прави нещата идеални, защото тогава никой няма да има за какво да се хване, за да изкаже недоволство или неодобрение. Точно обратното, той предполага, че само така със сигурност ще получи похвала и признание.

В основата на перфекционизма се крие дълбокият страх „Не съм достатъчно добър“. Движен от него, човек прави всичко, което е по силите му, а понякога и пряко сили, за да се застрахова срещу негативна оценка или отзив, които могат да активират този страх.

Като всяко компенсаторно поведение стремежът нещата да бъдат идеални винаги е за сметка на нещо друго. Струва ми се, че перфекционизмът пречи най-много на творчеството, той е като спирачка пред творческия поток. За да твориш свободно, трябва да имаш увереността, че другите ще харесат създаденото от теб, или поне да вярваш, че има хора, на които творенията ти ще донесат радост и усещане за пълнота. Ако се страхуваш от реакцията на хората и се стремиш да се харесаш на всички, няма да имаш вътрешната свобода, която отключва творческата самоизява. За нея е нужна смелост, непукизъм, безстрашие да се заявиш като индивидуален и различен. Така че има огромна разлика между творчеството и перфекционизма. Творецът създава неща, които идват от сърцето и са храна за душата, а перфекционистът – безплодно съвършенство, което е продукт на ума. Творецът те прави съавтор на творбата си, а перфекционистът – безразличен наблюдател, който няма какво да добави. В основата на творчеството е индивидуалността, такава, каквато е, а в основата на перфекционизма – стремежът да си съвършен, за да не те критикуват. 

Що се отнася до разликата между перфекционизма и професионализма, тя също е съществена и отново се крие в смисъла на занятието. Професионализмът е съвкупност от качества, които правят човека желан бизнес партньор или работник/служител, на когото можеш да повериш важни за теб неща – пари, развитие, време. Докато перфекционизмът в такъв контекст означава просто съвършенство в детайлите и пунктуалност, които понякога придобиват изопачени размери и се превръщат в пречка за доброто взаимодействие. Точността и изпипването на нещата са важна част от професионализма, но само част.

Страхът „Не съм достатъчно добър“ може да тласне човек за дълго в заблудата, че като върши нещата на 100%, това го прави по-добър или по-стойностен. Няма нищо по-невярно от това. И всеки път, когато не успее да ги направи съвършени, да се измъчва от самообвинения. Това е изтощително и е прахосване на време и ресурси. Далеч по-добра стратегия е да пробвате със самопровокация – „Не съм достатъчно добър, и какво от това?!“

понеделник, 11 декември 2017 г.

Виртуалната реалност на тревожността

Ами ако ……………..?“

Страхът като базова емоция винаги възниква по определен повод и има за цел да ни предпази. За разлика от него тревожността при страховата невроза не се свързва със страх от нещо конкретно, а с преживяването на страх по принцип. Тревожната /невротична/ личност изживява мъчителни опасения и има негативни очаквания по отношение на различни неща. Нейните страхове са неопределени и имат свойството да се прехвърлят от един обект на друг. Ако човек преодолее притесненията си за едно нещо, впоследствие намира повод да се тревожи за друго. Невротиците пребивават в почти постоянно състояние на негативни предчувствия, страхове и тревоги, което намира израз в телесни, емоционални, поведенчески и когнитивни симптоми и усещания /за по-подробно описание на тревожността виж тук/. Би могло да се каже, че те са просто по-страхливи, но това би прозвучало повече като квалификация и няма да даде представа за мъчителността на състоянието или за причините, които го пораждат. За да се преодолее тревожността е необходимо да се работи с всичките й проявления, но тук искам да обърна повече внимание върху  когнитивните симптоми, защото имат ключова роля.

Под когнитивни симптоми на тревожността се визират определен тип вярвания, убеждения, които човекът изповядва, съзнателно или не, по-често второто, или когнитивни грешки, които допуска. Конкретно убежденията, лежащи в основата на тревожността, разкриват омаловажаващи разбирания за себе си от сорта „не ставам, не струвам, не се справям, не мога, не съм пълноценен“ и др. Когнитивните грешки, от своя страна, представляват грешки в мисленето, при които се правят необосновани умозаключения. Например „Не се справих добре днес, следователно се провалих.“ Това е пример за генерализирано мислене, когато въз основа на единичен факт се прави обобщение. Все едно да кажем „Ако вали днес, следователно ще вали цяла година.“ Съществуват няколко вида когнитивни грешки, но един от тях е особено присъщ на тревожните хора, а именно склонността към катастрофизация. Катастрофично мислене е налице, когато системно се предвижда само най-лошия вариант. „Ами ако се случи най-лошото?“ е въпросът, който неизменно си задава невротикът и който го подлудява, защото той не умее да допуска, че е възможно нещата, за които се тревожи, да се развият благоприятно или неутрално. Това е опасението, което го кара да предвижда най-лошия сценарий, да го превърта в ума си и да го преживява отново и отново, за да не го застигне неподготвен. Това е много мъчително преживяване, да очакваш винаги най-лошото, да го търсиш във всяко нещо и да се готвиш за него. Този въпрос вкарва човека в една измислена, виртуална реалност на страхове и тревоги, в която обаче тези емоции се преживяват съвсем реално в душата и тялото, а стратегиите за действие са силно ограничаващи, понеже най-сигурното нещо в случая е предполагаемата опасност да се избягва.

Виртуалната реалност, тоест онази реалност, която е в главите ни, често няма много общо с реалната реалност. Това може да се тълкува разнопосочно, но в контекста на тревожността носи освобождение. Затова много важно е клиентът да се научи да не предвижда само най-лошото, а постепенно да започне да оценя реалността по-обективно, такава, каквато е в действителност, с всички минуси и плюсове, шансове за успех и неуспех, за да започне да излиза от порочния кръг, в който го е завъртяло катастрофичното мислене. 

сряда, 6 декември 2017 г.

Само „жертва“ ли e Жертвата?


Хората, които имат вкоренения навик да се изявяват като жертва, се разпознават лесно. Те не умеят да поемат отговорност за нещата, които им се случват, не мислят, че носят отговорност за живота си, за бедността си, за неуспехите си, за липсата на късмет и вярват, че за това е виновен някой друг или обстоятелствата. Себе си считат за безпогрешни, никога не търсят причината за случващото се в тях самите и не смятат, че са в състояние да влияят върху събитията, да ги обръщат в своя полза. Тоест, изживяват се като жертва, заклещена в ситуация без изход. Ръка за ръка с жертвената нагласа върви заучената безпомощност, когато човек е убеден, че някой друг трябва да го извади от безизходицата, защото той самият нито знае как, нито може. Основната полза, която носи тази роля, е вниманието, което Жертвата получава от другите, съчувствието, помощта. Това я кара да се чувства в центъра на нещата, значима в нещастието си, онеправдана и изпълнена със самосъжаление. Много е лесно в ролята на жертва да фокусираш върху себе си чуждото внимание и симпатия.

Жертвата играе възлова роля в т.н. „триъгълник на Карпман“. Американският психолог Стефан Карпман е идентифицирал един широко разпространен модел на социални взаимоотношения, който впоследствие е наречен на негово име. Този модел включва три страни – Жертва, Агресор и Спасител, като задължителни участници са Жертвата и Агресора, които винаги присъстват в тези отношения.

Там където има Жертва, има и Агресор. Агресора съзнателно или несъзнателно търси и намира хора с подобни нагласи, които ще му „позволят“ да излее върху тях агресивната си енергия, без значение по физически или вербален начин. Жертвата има пасивно поведение спрямо агресията, тя няма да отвърне на атаката, а ще се мъчи да я преживее и изтърпи или да се скрие, да стане незабележима. В тази роля Агресора удовлетворява своята потребност да доказва правотата си, да упражнява власт над другите и да намира отдушник за собствената си агресия, причината за която най-често по същество няма нищо общо със Жертвата.

Понякога на сцената се появява Спасителя. Това са хора, които движени от благородни мотиви, винаги са готови да застанат на страната на онеправдания, да се борят за справедливост, да дават кураж на Жертвата да отвърне на Агресора. Както Жертвата и Агресора, така и Спасителя получава емоционални дивиденти от ролята си. Като подтиква Жертвата да противодейства на Агресора, той дава израз на собствената си агресия, която си е забранил да изпитва или показва, понеже поради възпитанието си я смята за недопустима. Всъщност Спасителя е прикрит Агресор/Жертва.  

Този вид социални взаимоотношения се наблюдават навсякъде – в семейството, в работния кръг, особено между началници и подчинени, дори в приятелските взаимоотношения. По-интересното обаче е, че един и същи човек може да играе и трите роли едновременно. Например в работата си се изживява като Жертва с авторитарен началник, претрупан от задължения и с ниско заплащане, в семейството си е Агресор, който излива насъбралия се негатив върху съпругата/съпруга и децата, но също така е познат сред приятелите си като човек, който е готов винаги да предложи помощ, включително когато никой не иска това от него. Сигурно ви се е случвало някой да бърза да ви „спасява“ без да сте го молили.  
       
Ако сте идентифицирали себе си в някоя от трите роли, със сигурност ще се откриете и в другите две. В това няма нищо лошо или осъдително, всички играем всякакви роли цял живот. Лошото тук е, че  се възпроизвежда непрекъснато един модел на неефективни отношения, което само по себе си може да бъде изтощително и обезкуражаващо. Излизането от тези роли е трудно, но не е невъзможно. Първата стъпка е да се разпознаете в тях и да решите дали искате да продължавате по старому или искате да предприемете нещо. След това на първо време можете да помислите по какви други начини да си осигурите онова, което ви носят тези роли – за Жертвата - как да получава внимание и подкрепа без да бъде жертва, а също и да се научи да поема отговорност за нещата, които се случват в живота й, за Агресора – как да разтоварва напрежението и агресията по здравословни начини вместо да ги стоварва върху другите, за Спасителя – да преосмисли отношението си към забранените емоции и да се научи да им дава израз, също по здравословен начин, разбира се.