Здравейте! Казвам се Ирена Славкова и се занимавам с психологично консултиране онлайн. Показвам на хора, които искат да подобрят живота си и смятат, че промяната започва отвътре, как да преодолеят вътрешните ограничения и да превърнат предизвикателствата на живота в стъпала към успеха. Мога да ви бъда полезна при: тревожни разстройства, панически атаки, фобии, стрес на работното място, бърнаут, трудности в общуването и реализацията, разрешаване на конфликти, понижена самооценка, подреждане на приоритети, умения за отстояване, мотивация, житейски избори, проблемни отношения, неуспешни връзки.

За да си запишете час, можете да се свържете с мен на тел.: 0896 729239, с мейл на адрес: irenslavkova@gmail.com или през формата за контакт на сайта ми: www.irenaslavkova.com. Цена на сесията: 35 лв.

събота, 1 декември 2018 г.

Психологическото отделяне от родителите

Своя живот ли живееш или нечий друг?


Психологическото отделяне или сепарацията от родителите е жизненоважен етап от психологическото порастване на всеки човек. Какво означава едно дете да се отдели психологически от своите родители? Означава да поеме пълна отговорност за живота си, а това на първо място означава да се справи с всички претенции, обиди и вина, които изпитва към тях. Едва тогава то ще може да ги приеме такива, каквито са – хора с техните лични грешки, с недостатъците и предимствата на тяхното поколение. Но преди всичко хора, благодарение на които се е появило на бял свят, за което заслужават уважение и почит.

Колкото и странно да изглежда, не всички преминават през този етап на отделяне. Психологическата зрялост и физическата възраст не са правопропорционални величини. Практически малцина достигат психологическа зрялост, докато мнозинството си остават психологически деца, подрастващи или юноши, независимо че може да имат фирми, престижни професии или да са на 60 или 70 години.  

Защо се получава така, че дори в по-късна възраст човек може да остане психологически зависим от родителите си? Има няколко етапа, през които преминава естественият процес на сепарация. Всеки етап е свързан с удовлетворяването на основни човешки потребности като любов, сигурност, принадлежност, самоидентификация, като всички те са важни за формирането на отделното човешко същество, на индивида. Когато бебето се ражда, то се отделя от майката физически, но запазва връзката на емоционална слятост  и физическа близост, понеже има нужда от сигурност и защита, за да оцелее. Началото на психологическата сепарация започва към края на първата година и особено през 3-тата година, когато детето започва да проявява самостоятелност и да се отделя от майката, за да изучава света и да се опитва да прави нещата самό. Ако то не бъде насърчено в първите си опити за самостоятелност, ако бъде ограничавано с думи като „Още си малък, дай на мен! Ти не можеш!“, то няма да изгради нагласата да опитва, да се учи от опита и да разчита на себе си. Прекаленото обгрижване независимо в коя възраст е толкова вредно, колкото и неглижирането на детето, защото го приучава към несамостоятелност и неинициативност. Периодът 10-12 години е възрастта на самоидентификацията, когато детето открива, че може да има различни ценности и интереси от родителските. Ако в този период то не срещне нужното разбиране от страна на родителите, които не го подкрепят и не го насърчават в стремежа му да открие своята индивидуалност, ако е подложено на неоправдана критика или на прекомерни изисквания, то пропуска възможността да преодолее тази толкова важна нормативна криза и да заложи основите на мисленето си като отделен човек. Вместо това то остава впримчено в мрежите на родителските възгледи, разбирания и изисквания, отлагайки откриването на своите собствени възгледи и разбирания за света за един по-късен етап, когато ще бъде по-независимо от родителите. Следващият важен етап е възрастта 19-20 години, когато детето напуска родителския дом, за да учи или за да създаде собствено семейство. Въпреки че физическото напускане на родителския дом не означава непременно психологическа отделеност от родителите, то е необходим етап, в който човек поема отговорност за себе си и живота си в много голяма степен.

Photo by Danielle MacInnes on Unsplash

Ако в някой от тези важни периоди на развитието базовите човешки потребности останат неудовлетворени, детето ще продължава несъзнавано да търси от родителя недополучените любов, внимание, уважение и подкрепа. Това то може да прави или като се съобразява с родителя и му угажда, приемайки неговата критика и изисквания, както е правило в по-ранна възраст, или като се бунтува срещу него, като го обвинява и предявява претенции. И в двата случая е налице незавършен процес на психологическо отделяне от родителите, което прави детето зависимо от тях по видим или невидим начин.  

По какво можем да разберем, че не сме преминали напълно процеса на сепарация? Най-важният индикатор е степента на самостоятелност. Ако след 25-годишна възраст човек продължава да живее при родителите си, той не е самостоятелен, независимо от образованието и работата си. Ако не умее да взема самостоятелни решения, ако очаква одобрение и похвала не само от родителите, но и от всеки друг, ако зависи от мнението на околните, за да се чувства добре със себе си, ако няма ясно очертани собствени граници и не умее да се защити или отстои, когато се налага, а чака друг да направи това вместо него, всичко това означава, че той е останал в някаква степен на психологическа слятост с родителите си и не се е формирал като напълно самостоятелно, отделно човешко същество. Вторият важен индикатор е степента на отговорност, която носим за живота си. Психологически зрелият човек носи 100% отговорност за всичко, което му се случва в живота. Той не вини държавата или системата /тоест майката/  за собствените си несполуки, а търси начини да постига нещата, към които се стреми. Всички, които се жалват от несправедливостите в родната действителност са психологически деца или подрастващи, защото децата и подрастващите не носят никаква или много малка отговорност за постъпките си. На тях винаги им е виновен някой друг.

 Photo by Naassom Azevedo on Unsplash

Може ли да се коригира тази психологическа незрялост? Разбира се, че може. Терапията не е нищо друго освен процес на психологическо порастване и замяна на детските стратегии с такива, които са по-подходящи за възрастния човек. Терапевтът подпомага именно вътрешното израстване и осъзнаването като отделно човешко същество с право на собствен живот, собствена индивидуалност, собствени схващания за нещата. Психологическата сепарация от родителите носи на първо място освобождение от усещането, че не живеем своя собствен живот, а някой, наложен от другиго, пък било то и от хората, които считаме за най-близки. Тази вътрешна свобода се проявява с огромни ползи във всички аспекти на личния живот – отношения с партньора, работа, личностно развитие. И едва когато човек е стабилен в себе си и живее живота си по своите собствени правила, едва тогава той може да приеме родителите такива, каквито са, да разбере слабите им страни, да признае силните им страни и да оцени полученото от тях по достойнство и с благодарност, без да се чувства длъжен, но също така без да смята, че и те са му длъжни с нещо. 

събота, 17 ноември 2018 г.

Защо само талант не стига, за да следваш предназначението си?

За различността е нужна смелост.

Photo by Jessica Ruscello on Unsplash
Темата за предназначението е много актуална днес, което е добре, понеже тя не е традиционна за нашата култура. В някои източни народи насърчаването на мечтите и талантите на едно дете е част от вековна културна традиция. Това означава, че самата идея е интегрирана отрано в мисленето на децата и те се възпитават да гледат на мечтите си като на нещо сериозно, ценно и достойно за уважение.

Защо, обаче, не е достатъчно човек да е наясно с талантите и способностите си, за да може да ги развива и реализира? Да имаш таланти и способности означава да имаш индивидуалност, да си различен от другите. Но не всеки е достатъчно смел за това. За различността е нужна смелост, понеже обкръжението може да бъде много жестоко към различния. Всяка общност /държава, работен колектив, професионален кръг/ се управлява от писани и неписани норми, и всеки, който се опитва да ги промени, бива санкциониран. Ако на такъв човек му липсва характер да се отстои, той ще се пречупи много лесно. Следователно, за да следваш предназначението си, на първо място трябва да си наясно имаш ли смелостта да бъдеш различен или да правиш нещата по начин, различен от онзи, който очакват от теб. Когато човек работи онова, което обича, той е творец на пълно работно време. А творчеството не обича рамките.   

На второ място, за да следваш предназначението си е нужна психологическа зрялост. Психогическата зрялост не съответства на биологичната възраст. Много възрастни хора са психологически деца или юноши. Те не са поели пълна отговорност за живота си и не са наясно, че всичко, което им се случва, зависи от тях. Когато човек е психологически незрял и не е поел стопроцентова отговорност за всички събития в живота си, той е в позицията на дете, което вини родителите или съучениците /разбирай държавата, шефа, колегите/ за нещата, които му причиняват. Такива хора, а те са огромно мнозинство, прилагат в живота си на възрастни своите детски стратегии, които ги поставят в позицията на обидена жертва, на „нещастни“ хора, онеправдани от обстоятелствата или историческите промени. Жертвата, онеправданият или нещастният не могат да бъдат творци. Такива хора не притежават характера и смелостта да следват мечтите си. Те очакват първо да се оправи държавата или фирмата, за да им бъде гарантирано светло бъдеще. Тоест отново от тях не зависи нищо.

Photo by Samuel Zeller on Unsplash
Докато човек продължава да мултиплицира в живота си детските обиди или детското послушание, пренасочвайки ги към други фигури вместо към мама и татко, той си остава психологически едно дете, от което зависи малко или почти нищо. Такова „дете“ няма ресурса да променя нещата около себе си, развивайки онова, което му е дадено от бог, и още по-малко може да оказва облагородяващо въздействие върху другите хора, каквато според мен е ролята на всяка дарба.   

Следването на мечтите или предназначението е трудна задача, в която се калява характерът. Казано на професионален език – нужно е психологическо порастване, преодоляване на детските стратегии и страхове. Именно това не е направила Соня, героинята от предишния пост. Макар и на 32 г., тя продължава да живее по детски, да следва решенията, които родителите вземат вместо нея, да бъде добра и послушна дъщеря за сметка на вътрешния копнеж да прави нещо по-различно, да не бъде Соня секретарката, а себе си. Единственият шанс за нея би бил, ако това безкрайно съобразяване с другите й дойде до гуша и тя реши все пак да покаже на света какво обича да прави, колко добре го прави и коя е всъщност. Колко ли още време ще мине дотогава?!

събота, 27 октомври 2018 г.

Достатъчен ли е талантът?

Достатъчен ли е талантът, за да следваш предназначението си?



Соня беше на 32 г. Работеше като секретарка в голяма компания, където я ценяха, защото беше истински професионалист – изпълнителна, информирана, винаги готова с най-доброто решение, виртуозен организатор на графици и срещи. Умееше тактично да стои в сянка, но сякаш четеше мислите на шефа и винаги беше на точното място в точното време. Изобщо секретарка-мечта.

Обаче тайно в себе си Соня не харесваше работата си. Струваше й се твърде рутинна. Соня беше творческа натура и имаше детска мечта – да стане писател. Като малка пишеше разкази и стихове, в гимназията учителката по литература четеше нейните есета пред целия клас. Докато учеше в университета, тя откри, че харесва да пише любовни романи. Приятелките й се захласваха по тях и я подканяха да намери начин да започне да публикува. Един ден Соня събра кураж и отнесе любимия си роман в едно издателство. Но не случи, защото когато отиде на втора среща, за да получи отговор, редакторът грубо прелисти ръкописа и каза лаконично: „Не е лошо, госпожице, но имате още много път да извървите!“ Соня потъна в земята, събра листите и побърза да си тръгне. Никога повече не опита пак. Думите на редактора й бяха подействали като шамар. 



Родителите й също не даваха дума да се издума за писателство. Баща й, който беше свикнал в къщи да му се подчиняват без обяснения, отсече, че това не е професия за една жена. Майка й, която за всичко се съгласяваше с него, го подкрепи и това сложи край на мечтата на Соня. Не беше свикнала да се противопоставя на родителите си. Винаги, когато го правеше, после се терзаеше от чувство на вина, че им създава главоболия. Така с времето остави на тях да вземат решенията за живота й. Не искаше да ги разочарова или огорчава, когато настояваха, че било за нейно добро. Баща й имаше връзки и й намери работа в тази компания, като каза, че това е само началото на нейната кариера. Ако се справела както трябва, щял да й осигури ходатайство за по-добра позиция. Ако се наложело, щяла да запише второ висше по мениджмънт или нещо подобно, защото с диплома по българска филология не можело да стигне далеч.             

За седем-осем години след университета животът на Соня се беше канализирал в едно русло, в което си течеше някак без нейното активно участие. Понякога имаше чувството, че живее чужд живот, не своя. Беше чудесна дъщеря, родителите й се хвалеха с нейната изпълнителност, с постиженията й в работата, с уважението, което им засвидетелстваше. В работата я ценяха, шефът не можеше да се справи и ден без вещата й подкрепа, колегите я обичаха, защото беше мила и отзивчива. Не й липсваха сериозни обожатели, но никой досега не беше издържал проверката на бащата. Беше малко странно, че такова хубаво и интелигентно момиче още живее с родителите си, но това оставаше някак на заден план.

Папките с нейните любими романи седяха в един шкаф полузабравени. Полу-, защото понякога, когато не й беше толкова страшно да мисли за мечтата си, Соня отваряше някоя от тях и си позволяваше да пофантазира на тази тема. Как щеше да изглежда животът й, ако не се беше отказала да следва мечтата си? Щеше ли да се чувства по-добре, по-жива, по-доволна? Щеше ли животът й да има друг, свой смисъл?



Какво не достигна на Соня, за да реализира мечтата си? Достатъчно условие ли е талантът или има нещо друго, без което е абсолютно невъзможно човек да следва предназначението си?

Следва

понеделник, 1 октомври 2018 г.

Тревожността е начин на мислене - 2

„Аз съм това, което мисля и чувствам.“

Освен индивидуалните нагласи има и други, обществени нагласи, в които всички ние сме потопени и които оказват огромно въздействие, включително върху тревожността. Съвременният начин на живот поставя много изисквания. Ако човек реши да ги следва безкритично, те могат да му костват здравето. Съвременният начин на живот залага на конкуренцията и непрекъснатото развитие. Ако не си конкурентен, тоест ако не правиш нови и нови неща, за да се развиваш и да посрещаш високите изисквания, ще отпаднеш от състезанието. Най-лесно това се вижда в училище. Ако детето не тръгне на английски още в първи клас или в детската градина /!/ или ако не влезе в престижна гимназия, родителите се тревожат, че то ще бъде неконкурентноспособно. Неконкурентноспособността означава, че няма да се реализира добре в живота, няма да има престижна професия и финансова сигурност. Тази логика е крайно съмнителна, тъй като много деца с не толкова престижно образование се оказват по-амбициозни и независими да следват мечтите си. Но за жалост повечето родители подхождат от позицията на страха и общоприетия шаблон за успех. Ето как детето започва отрано да обслужва родителските страхове, подлага се на големи натоварвания, вместо да играе или спортува, втълпява му се, че не се справя достатъчно добре или че винаги трябва да е на висота. Така се залагат основите на бъдещия невротик, който отрано е научен, че трябва да бъде най-добрият във всичко и че дори това не е достатъчно.

Но има и друг, много по-негативен резултат от прекалените амбиции и динамичното и  изтощително ежедневие. Робуването на обществените модели за успех ни откъсва от собствените потребности и вкусове. На практика те започват да се заглушават още преди да се тръгне на училище и особено след това. Когато непрекъснато те учат, че трябва да си като другите, за да успееш в живота, ти постепенно забравяш да питаш себе си какво всъщност искаш, какво ти харесва, какво обичаш да правиш, което е различно от онова, което очакват от теб. В неведение си за нещата, които би искал да правиш в този живот, ако ти бяха дали възможност да ги откриеш. Не всеки има изявени таланти, които да определят жизнения му път. За повечето хора е необходимо време и развиване на усет и разбиране към себе си. Много по-лесно е да се научи едно дете да е във връзка със собствените потребности, отколкото един възрастен с неговите житейски задължения. Една майка ще предпочете да постави децата преди себе си и собствените си потребности, без да подозира колко много това вреди и на нея, и на тях. На нея, защото когато децата пораснат и си тръгнат, тя ще остане сама с нищото, понеже е живяла техния живот, а не своя. На тях, защото са се научили също като нея да не уважават своите потребности и да заглушават вътрешния си глас. Последното води до загуба на автентичността. А загубата на автентичността е все едно да живееш чужд живот, не своя, тоест празнота.

Вместо да изграждаме връзката със себе си, да се учим да разпознаваме и зачитаме собствените си потребности, което е в основата на добрата самооценка, ние възприемаме вярвания, че трябва да се знае много, за да се успее, че трябва да си първи във всичко, а не само в нещата, които харесваш, че трябва непрекъснато да се доказваш, че трябва да имаш голям материален успех, за да си щастлив. Едва по-късно в живота, когато човекът претърпи житейски неуспехи по избрания не от него път, се замисля какво всъщност иска да прави в този живот и как да го прави по начин, който е възнаграждаващ, а не ограбващ.

Още една причина за повишената тревожност според мен е, че отварянето към света благодарение на съвременните комуникации, наред с големите удобства и преимущества, поставя на изпитание собственото ни усещане за сигурност и защитеност в този свят с всичките му проблеми. Всекидневният поток от негативни новини има пряк принос към усилването на тревожността и представата, че живеем в несигурен свят. Ако човек е по-неуверен в себе си по отношение на това, което му се полага в живота по рождено право, той или започва да гледа на живота все повече като на състезание и се стреми още по-силно да завоюва полагаемото му се или се затваря в себе си от страх, че няма как да успее и да се изяви в този огромен и враждебен свят. И двете са пряк път към невротичността.

Не можем да променим времето, в което живеем, но можем да направим себе си по-пригодни за неговите предизвикателства. Това става с преосмисляне на настоящите вярвания и житейски стратегии, за да станем по-центрирани в себе си и по-успешни и спокойни по отношение на това, на което имаме право в живота и което никой друг не може да ни отнеме, дори най-големият ни конкурент. Увереността в себе си и в собствения път са най-голямата защита, която можем да си дадем, и най-сигурният начин за постигане на вътрешно благополучие. 

петък, 28 септември 2018 г.

Тревожността е начин на мислене - 1

„Аз съм това, което мисля и чувствам.“

Все повече хора си задават въпроса защо повишената тревожност и тревожните състояния са толкова разпространени днес. Причините са разни, но могат да се обобщят в две групи: индивидуални и обществени.

В психологията отдавна е установено, че съществува пряка връзка между мисловните модели, вътрешния емоционален фон и телесните реакции. Обръщал ли си внимание какви мисли те спохождат сутрин веднага след сън? Може би си мислиш как да станеш от леглото, като не ти се става, че трябва да работиш цял ден, а вечерта да се грижиш за семейството, че работата е скучна, колегите – неприятни, шефът – авторитарен и груб….. Забелязвал ли си какво настроение пораждат тези мисли – досада, напрежение, неприязън, яд, че трябва да живееш така. Всяка емоция води до хормонален отговор в тялото, който го кара да се чувства по определен начин. След такива мисли се чувстваш уморен, демотивиран, без енергия. А спомняш ли си как е протичал денят ти след такова сутрешно програмиране? Едва ли особено добре.

А спомняш ли си какво си мислел и чувствал сутрин, когато ти е предстояла почивка или работа върху интересен проект, който възбужда творческото въображение – нетърпелив си да започнеш деня, настройваш се за желаното събитие, предвкусваш удоволствието, без значение дали след няколко часа ще си на плажа или ще работиш по нещо, което ти харесва. Отговорът на тялото на тези други мисли и емоции е различен, то е заредено с енергия и готовност за действие. Със сигурност денят ти не е бил част от сивото ежедневие.   

Това е само пример, който показва недвусмислено, че мислите пораждат определени емоции, които от своя страна водят до конкретен телесен отговор. Всеки един от нас е това, което мисли и чувства. Не си даваме сметка в каква голяма степен житейският ни път отразява това твърдение. Ако се опиташ да проследиш връзката между онова, което си мислел за себе си преди години и сегашното си положение, ще установиш, че последното е пряко производно на тогавашните ти мисли и чувства. Най-малкото сегашните ти главни проблеми са. Ако си възприемал себе си като способен, деен и уверен, със сигурност днес разполагаш с плодовете на такова мислене. Ако си подхождал в живота с опасения, свръхпредпазливост и преподсигуряване, настоящият ти житейски момент е в ясна връзка с този начин на мислене и действане.

Когато човек има много опасения как ще се справи, дали ще се справи, какво ще кажат другите, какво ще стане, ако не успее и т.н., той изпитва страх непрекъснато. Този страх не е силен, но постоянен и действа във фонов режим. Това всъщност е тревожността. Тревожността е постоянен фонов страх, който въздейства върху тялото по неуловим начин. Тя го напряга, стяга мускулите, привежда раменете, превива гръбнака в очакване на някакви неблагоприятни събития. Така може да се живее години наред. Тревожната нагласа се придобива, но по-често се онаследява. Ако двамата или единият от родителите е по-тревожен, този модел се възприема от детето в процеса на възпитание. Защото какво е възпитанието, ако не предаване на родителския мироглед за света и как да се държим в него?! Както посочих по-горе, вярванията, които детето възприема от родителите и които формират тревожна нагласа, в основни линии се свързват с ниско самочувствие и неувереност как ще се справи в този огромен и враждебен свят.

С индивидуалните модели и вярвания, които пораждат тревожността, може да се работи и те подлежат на промяна. Отнема време, но резултатите са трайни. Лично моето мнение е, че ако страдате от повишена тревожност, от паническо или друго тревожно разстройство, което ви пречи да живеете комфортно, вие разполагате с голям шанс да оправите живота си. Колкото по-рано се е случило, толкова по-добре, защото няма да прахосате години наред в такива страхове. Какво имам предвид под „шанс“? На първо място, разполагате с ясно очертана посока, която да следвате, и второ – дискомфортът е голям, следователно имате силен мотив за действие и промяна. Следва

четвъртък, 13 септември 2018 г.

вторник, 7 август 2018 г.

Какво те прави уязвим към критика?

Отговор - несъответстващата самооценка! Самооценката е начинът, по който мислим за себе си и се оценяваме сами. Често тя се разминава с реалните ни качества и способности. Традиционно повечето хора смятат, че не им достигат качества и умения, независимо че резултатите в ежедневието доказват обратното. Има и такива, които неоснователно вярват, че са по-добрите или най-добрите - за тях се казва, че имат завишена самооценка или необосновано високо самочувствие. В редки случаи самооценката е адекватна на начина, по който се представяме, или както се казва – „има самочувствие, но има и покритие“.

Самооценката представлява букет от вярвания за себе си, които се формират в детството и се затвърждават в следващите житейски периоди. Логично е някои от тях да са станали неефективни в периода на зрялата възраст. Но за съжаление, човешкото съзнание е устроено така, че в 90% от съзнателните ни избори и решения ни управляват нашите несъзнавани  убеждения и травматичният ни опит. За травмите си помним достатъчно и се предпазваме, докато несъзнаваните убеждения се достигат по-трудно, макар че и на това човек може да се научи.

Какво представляват тези несъзнавани и неефективни убеждения? Например, ако в детството някой от родителите ти е бил критичен, може да си свикнал да мислиш за себе си неща като „Не ставам“, „Не съм достатъчно добър“, „Лош съм“, „Не се справям“. И тъй като всичко в живота се стреми към равновесие, когато пораснеш, ще правиш всичко възможно, за да компенсираш това вярване с непрекъснато себедоказване, поток от успехи и преодоляване на върхове, една, две, три магистратури, изобщо стремеж да бъдеш най-добрият, за да опровергаеш това вярване и да заслужиш отново и отново одобрението на критичния родител.

Когато някой в твоето сегашно обкръжение се държи като критичния родител и не пести недоволството си, той натиска в теб точно този бутон, който отговаря за „лош съм, не се справям, не съм достатъчно добър.“ Всяко такова обезценяващо вярване за себе си е съпроводено от неприятно преживяване на отхвърляне, каквото си преживявал като дете. Винаги когато те критикуват, ти преживяваш детската емоция на срам, страх, вина и т.н. Както детето се е чувствало пренебрегнато, недооценено и недостатъчно обичано от родителя, така и ти, като възрастен, без да искаш се чувстваш точно като малкото дете – пренебрегнат, недооценен и отхвърлен. Критиката задейства старите емоции и особено вината, че не си направил всичко по силите си. Защото за детето родителят е бог, върховната инстанция! Ако бог не е доволен, кой е виновен – само детето и никой друг! 

Каквото и да си преживял в детството, то се е случило отдавна и днес разполагаш с други възможности, за да поправиш нещата.

На първо място е необходимо да дадеш адекватна оценка на направеното от теб. Например, ако те критикуват в работата, да прецениш дали си направил това, което се изисква от теб, или си направил повече, или по-малко. Ако те критикуват във връзката ти, прецени дали партньорът ти има обективни основания да е недоволен.

Второ, ако си опитал всичко, за да заслужиш одобрение, но критиката продължава, замислѝ се дали критикуващият няма някакви скрити мотиви. Това важи за всяка ситуация на перманентно критикуване, в работата, в къщи, с приятелите. Ако си се постарал да угодиш на партньора, ако го обгрижваш и проявяваш според теб достатъчно внимание, но той продължава да е недоволен, със сигурност причината за критикуването има някаква скрита цел. Струва си да помислиш!

Трето, след като си направил равносметка на критиката и си установил, че обективно другият няма за какво да бъде недоволен, добре е да му кажеш какво мислиш по въпроса. По този начин ще излезеш от позицията на малкото дете, което се чувства виновно, понеже не е отговорило на очакванията на родителя, и ще заемеш позицията на възрастния, какъвто си! В света на възрастните отношенията са регламентирани от социума, от общоприетите норми, от традициите. Например, за да получаваш такава заплата, трябва да вършиш това и това; за да си приятел с някого, трябва да се държиш така и така; за да имаш успешна връзка, е необходимо да полагаш такива и такива грижи. Докато в света на децата нещата са много прости – мама/татко ме обича или мама/татко не ме обича. Ако мама не е доволна, значи съм виновен аз!  Но ти вече не си дете и разполагаш със средства да изясниш нещата и да ги промениш, ако не те устройват. Така че говорѝ, непременно говорѝ и изяснявай с другия защо е толкова недоволен! Но говори конкретно, с факти и цифри, ако трябва. Ще откриеш интересни неща, и за него, и за себе си.

Четвърто, ако в крайна сметка установиш, че причините за критиката нямат нищо общо с твоето представяне, непременно се фокусирай върху силните си страни. За да си уязвим към критика, значи твоята оценка за теб самия е ниска или несъответства на реалността. Точно това използват несъзнателно другите, за да се доказват за твоя сметка. Критиката е вид апел към теб самия да се замислиш дали не си се втренчил прекалено в твоите несъвършенства и не игнорираш силните си качества и преимущества. Непременно направѝ списък на силните си страни в конкретната ситуация или по принцип и го чети всеки ден, за да свикнеш да ги забелязваш. Допълвай списъка, когато откриеш в себе си нещо ново, което ти харесва.  

Пътят към опознаването на себе си може да е болезнен, но винаги е в твоя полза. Това е единственият път, където печалбата е сигурна, не само за теб, но и за другите около теб. Манипулаторите ще отидат да тормозят някой друг, а тези, които те обичат, но не умеят да го показват, може би най-после ще се научат да го правят така, че и на двама ви да е приятно.

Ако тази статия ти е харесала,  постави „лайк” или я препрати на други, на които може да бъде полезна. Ще се радвам да  споделиш мнението си в коментарите! Ако искаш да запишеш час, за да поговорим, обади ми се на телефон 0896 72 92 39 или на имейл: irenslavkova@gmail.com.

понеделник, 30 юли 2018 г.

Малките желания, които отлагаме

Сигурно ви е познато това: иска ви се да си купите нещо лично за вас, някоя хубава книга или дреха, нещо за вкъщи, за да промените интериора, да отидете на далечна екскурзия, да се запишете на курс по латино танци или езда, за което впрочем винаги сте си мечтали тайно. Но до това желание никога не се стига. Бюджетът не позволява, промяната вкъщи не е належаща, а свободно време точно за танци няма. Времето минава, тези малки невинни желания стават все по-забравени и отложени в годините, а към тях продължават да се трупат други, също така дребни, на вид незначителни и съвсем неспешни. Образувал се е нещо като таен склад за малки желания, които така ще си останат неизпълнени. 

Ако се вгледате отблизо в тези невинни прищявки, ще забележите, че целта на всяка една е всъщност да ви помогне да се чувствате по-различно, по-комфортно, да ви напомни, че и вие имате собствени нужди, а не само задължения като майка/баща, съпруг/а и осигурител на доходи. Не се ли казва обикновено така: „Иска ми се да замина на Бали за 10 дни, да не мисля за нищо, да се почувствам и аз човек!” Или „Ходи ми се в някой ресторант с изискана кухня, да си поръчам нещо луксозно и да се наслаждавам! Не съм ли човек и аз?!” Или „Как ми се иска в неделя да се излегна като човек с книга в ръка и да не правя нищо!” 

Скритият мотив зад повечето малки желания е един и същ - „да се почувствам като човек”.  Излиза, че това, което отлагаме, е да се чувстваме като хора, които имат свои собствени потребности, а не единствено потребностите на децата или съпруга/та. Даваме си право на всички отговорности и задължения към другите, но на задълженията към себе си – не! Ако имате голям склад със неизпълнени малки желания, тогава със сигурност сте човек, който е много отговорен, живее за другите, раздава се безпрекословно, и ..... не е щастлив. Това „Аз”, което е вашата уникална и неповторима индивидуалност, е избутано някъде встрани, където за него не остават нито време, нито пари, нито внимание. То разполага само с купа несбъднати желания и вашето пренебрежение, и това на всекидневен език се облича в красиви думи като жертвоготовност, самопожертвувателност, алтруизъм. Да, прекрасно е да се грижим за другите, но когато не правим същото за себе си, мотивите започват да изглеждат съмнителни. Дали пък не се грижа толкова за другите, защото смятам, че не заслужавам като тях? Дали не се опитвам да спечеля тяхното одобрение? Дали не ме е страх да живея за себе си, за да не ме помислят за егоист? Обществената дамга върху „живот за себе си” вместо „живот за другите” е стара и дълбоко впечатана в разбиранията ни. 

Когато броят на отложените малки и не толкова малки удоволствия надхвърли критичната маса, започват сериозни състояния като хроничен стрес, преумора, депресии, неврози. Едва те ни принуждават да си дадем сметка колко назад в общата картина на живота си сме натъпкали себе си и колко систематично пренебрегваме собствените си потребности, за да бъдем перфектни в нашите други роли. Докато на душата й се искат съвсем малки неща, за да се почувства щастлива. Тя е като малко дете, не се радва на скъпи играчки, с които да си играе в самота, а на обич и внимание лично за нея. Тя харесва да живее интересен и удовлетворяващ живот, а не ежедневие, изпълнено със задължения, стрес и негативни емоции.

Така че, ако имате много такива отложени желания и тайни мечти, си струва да се замислите защо постоянно се пренебрегвате заради другите и да започнете да ги изпълнявате едно по едно – с кеф и благодарност към себе си, любимия/любимата. Не се чувствайте виновни, че живеете за себе си, защото ползите от това да се грижите за себе си са много и не касаят само вас. Изнервеният и преуморен човек напряга всички наоколо, докато удовлетвореният им влияе балансиращо. Балансът е важен във всяко нещо не за да няма недоволни, а за да има повече щастливи хора. Затова, ако искате да направите другите щастливи, първо се погрижете за себе си! Тайният склад с желания ще ви покаже как! 

Ако тази статия ти е харесала,  постави „лайк” или я препрати на други, на които може да бъде полезна. Ще се радвам да  споделиш мнението си в коментарите! Ако искаш да запишеш час, за да поговорим, обади ми се на телефон 0896 72 92 39 или на имейл: irenslavkova@gmail.com.

четвъртък, 26 юли 2018 г.

Що е токсична среда?

Всеки човек има нужда да се развива в подходяща среда. Затова, докато децата са малки, е важно да им се осигурява благоприятно отношение и условия, за да развиват психиката си и да формират добро отношение към себе си и света, понеже това е изходната позиция в живота на всеки един. Едно е да тръгнеш в морето на живота с вярването, че си достоен за обич и добруване, съвсем друго е, ако вярваш, че си ненужен, непотребен или неспособен. 

Подходяща среда не означава напълно защитена среда. Първата е необходима, когато детето е съвсем малко, но после то има нужда да следва вродения си инстинкт да опознава света и да се учи да бъде самостоятелно. Прекаленото обгрижване не развива самостоятелността, конкурентността и здравословната агресия /амбицията/, а лишава детето от инициатива и го учи на безпомощност. От друга страна, неглижирането го прави неуверено във възможностите му и съответно страхливо в опитите му да бъде независимо. Това, от което то се нуждае, е не свръхопека и спестяване на трудностите, а безусловна подкрепа и място/човек/, където може да се връща всеки път, когато светът му се стори заплашителен, за да се почувства пак обичано и закриляно. И тъй като във всеки възрастен продължава да живее малкото дете, което някога е бил, тази потребност от сигурност и подкрепа остава за цял живот. 

Следователно, подходяща среда е тази, в която човек има възможност да се изправи пред предизвикателствата на своя живот, но също така разполага с източник на сигурна подкрепа, към който да се обърне, за да почерпи увереност, че е на прав път, да си свали маските и да си отдъхне от борбите, да получи безусловна любов и приемане, макар и само за няколко мига. Не е нужно такива хора да са много, понякога са достатъчни един, двама верни приятели, или родител, или партньор. 

Какво се случва, когато човек не разполага с такава подкрепа и средата около него е твърде враждебна? Всъщност по време на социалното си функциониране всеки се конфронтира с най-големите си страхове и най-уязвимите си места. Обратната връзка, която получаваме от средата си, е безценна в този смисъл, понеже показва на какво да обърнем внимание, какво да коригираме, за да оздравим себе си и живота си. Но има периоди, в които нещата прекалено не вървят и това прекалено ни затормозява. Каквото и да правим, както и да се опитваме, промяната е минимална и нетрайна или никаква. Понякога клиенти ми казват, че се чувстват объркани, понеже отвсякъде получават неодобрение и критика - в работата, от родителите, в партньорските отношения. Отвсякъде някой иска нещо от тях, отвсякъде ги критикуват. Повечето се стараят да правят нещата по-добре, но уви, не получават признание и те се чувстват зле, започват да се съмняват в себе си – „Дали наистина не съм толкова лош, колкото казват всички около мен?” Под „лош” разбирай всичко с негативен знак – „некадърен, мързелив, безотговорен, сприхав, всякакъв.” От друга страна, вътрешното усещане за себе си не е такова и особено, ако са положени всички усилия да се заслужи признанието на другия, но той продължава да не го дава, човек се чувства изгубен, дезориентиран за това какъв е и дали не е такъв, какъвто го мислят другите. Ето това е токсична среда, когато е налице пълно „обгазяване” с критика и недоволство. И ако наоколо няма никого, който да те накара да се почувстваш приет и подкрепян такъв, какъвто си, токсичната среда може да те погълне и обезличи.

Ако разпознаваш себе си в написаното, не бързай да вярваш, че си лош, защото не си! По-добре помисли върху следното:
- Имат ли твоите критикари някаква изгода от това да те критикуват непрекъснато? 
- Имаш ли ти някаква полза да се държиш така, както си се държал досега?
- Няма ли други начини, по които да действаш, след като досегашните очевидно са неефективни? 

Да се оцелява в токсична среда е голямо предизвикателство, но точно това не е нужно да се прави. Оцеляването не е резултатна стратегия. За да се намираш в такова положение най-вероятно ти самият не се чувстваш добре със себе си. Токсичната среда ти показва точно това – ти самият не се цениш и не си вярваш. Но е много трудно да се справиш сам, защото си загубил връзка с това, което си, и дълбоко в себе си вярваш, че си. Затова понякога е по-добре някои токсични отношения да се прекратяват, защото отнемат много сили и на човек не му остава ресурс, за да се справи. По-доброто решение може да дойде, когато си зададеш въпроса „Това ли заслужавам аз?” Ако отговорът е „не”, възможностите ще дойдат бързо. Също е добре да се огледаш около себе си за хора, които биха те подкрепяли и вярвали, които виждат твоите способности и потенциал. Ако се постараеш да увеличиш броя на такива хора в твоето обкръжение, скоро ще започнеш да гледаш на себе си по друг, много по-утвърждаващ начин. Токсичната среда със сигурност ти показва, че си фокусиран върху собствените си недостатъци /каквито имаме всички/, а не върху силните си страни. Следващата най-добра стъпка би била работата с психолог, за да подобриш самочувствието си. Добрата самооценка създава съвсем друга външна среда, това е проверено! 

Ако тази статия ти е харесала,  постави „лайк” или я препрати на други, на които може да бъде полезна. Ще се радвам да  споделиш мнението си в коментарите! Ако искаш да запишеш час, за да поговорим, обади ми се на телефон 0896 72 92 39 или на имейл: irenslavkova@gmail.com. 

вторник, 19 юни 2018 г.

Разликата между „Ти си глупав“ и „Ти постъпи глупаво“

В течение на живота на един човек личността се създава изключително
от това, което слуша, и това, което чете.“ - Георги Гурджиев


Каква е разликата между това да кажеш на някого „Ти си глупав!“ и „Ти постъпи глупаво!“ Двете фрази изглеждат като еднакво съдържание, но формулирано по различен начин. Обаче разликата е огромна, от земята до небето, така да се каже. Когато казваме на някого „Ти си глупав, лош, неспособен, посредствен ….“ ние отправяме обида към човека, към личността като цяло. Това е като етикет, който слагаме на другия за наше удобство – може би защото сме видели други да го правят или понеже така ще се почувстваме нещо повече от него, по-умни, по-добри, по-способни. Етикетирането е като клеймо, което се лепва на челото и белязва човека. „Не ми говори за него, той е лош“ и край. Оттук нататък нищо не може да се направи. Етикетът е като аксиома, даденост, другият е такъв, какъвто сме го определили и не е възможно да се промени.

Когато нападаме другия като личност, общуването се прекратява. Партньорът се чувства атакуван и застрашен, и е малко вероятно да чуе нещо друго от разговора освен квалификацията по свой адрес. След което веднага минава в защита - някои се отдръпват, други нападат, всеки според собствената си стратегия. Но общуването все едно е приключило и не можем да очакваме положителни резултати.

Особено вредно е да се отправят етикети към децата. Децата изграждат представата за себе си въз основа на нашето отношение към тях. Те вярват буквално на това, което им казваме, и ако им казваме, че са лоши или неспособни, и особено ако им го повтаряме, те го възприемат и интегрират в оценката за себе си. Понякога виждам млади майки, които не се скъпят в обидните квалификации към детето: „Откъде се взе такъв прост, две думи не можеш да запомниш!“ или „Ей че си див, на кого приличаш?!“ На такива майки много ми се иска да кажа: „Мило майче, още няма страшно, че детето не се е представило в детската градина според очакванията ти или че не иска да се стои като препарирано, за да не ти пречи. Проблемите ще дойдат после, когато тръгне в живота с нагласата, че е просто, тъпо или безнадежден случай.“ Децата формират вярванията за себе си най-вече въз основа на родителското отношение и атмосферата в семейството. Затова на някои деца после им е трудно в живота, въпреки че са умни и талантливи.

Когато казваме на някого „Ти постъпи глупаво“, ние отправяме коментар само към определено поведение или постъпка, но без да атакуваме личността. Това е критика, но частична. Когато критиката е към нещо конкретно, човекът не се чувства застрашен като под обстрел и има капацитета да се вслуша в казаното, особено ако усети, че тази критика е добронамерена. Критикувайки конкретно действие, при това с добронамереност, имаме всички шансове да постигнем целта на критиката – другият да се вслуша. Критикуването на конкретна постъпка или поведение признава на другия правото на грешка. Всеки може да сбърка, при това по много пъти, и всеки може да се поправи. Така е устроен животът. Колкото и да се подготвяме за него, учейки в добри училища и университети, и възприемайки безрискови стратегии, никой досега не си е спестил грешките. Този вид критика слага акцента върху грешката, която може да бъде допусната и поправена, за разлика от квалификацията, която не допуска правото на промяна.

Иска ми се да кажа две думи и за самобичуването. Самобичуването е вид етикетиране, но отправено към себе си. „Аз съм лош, за нищо не ставам, не ме бива.“ С какво помагат тези нападки? Помагат да се почувстваме още по-зле, да се депресираме, да възприемаме неуспеха като нещо фатално и като краен резултат. Самонападките задълбочават непродуктивното мислене и непродуктивното поведение и не водят доникъде. Докато „Аз сбърках“ дава алтернатива, понеже носи идеята за другата възможност, която сме пропуснали да забележим. Самоуважението и зачитането на собствената личност са в основата на здравословното самочувствие, затова е важно да си даваме правото на грешки и на развитие.

петък, 15 юни 2018 г.

Потенциала в грешката

Грешката – движение напред или движение назад?!

Толкова много е говорено, че грешките ни помагат да растем, че изглежда няма какво повече да се каже. И все пак тази житейска истина не е интегрирана добре в нашите културно-поведенчески модели. Как е общоприето да се реагира на грешките? Стремим се да ги избягваме, което може да се превърне в силно ограничаващо поведение – заради страх от предишни грешки човек не прави нищо или почти нищо. Срамуваме се от тях, защото смятаме, че да се греши означава да сме неподготвени, неспособни или безотговорни. Това разбиране за грешката се създава отрано, още в училище. Ако си подготвен, получаваш „шест“ и похвала, ако не си подготвен, получаваш „две“ и мъмрене пред класа и епитети от съучениците –„мързелив“, „глупав“, „двойкаджия“.  

Това, което не правим с грешките, е да ги анализираме, за да видим какво е довело до тях. В прогимназията имах учителка по математика, която много уважавах, въпреки че не харесвах предмета й. Тя обичаше да казва, с линия и тебешир в ръката: „Моля ви, ученици, грешете, за да знам къде не ви достигат знания!“ Твърдеше го насериозно и ние й вярвахме, защото нейните ученици традиционно се представяха най-добре на изпитите след седми клас. Та грешката показва къде не ни достигат опит, знания и правилен подход. Тя не е нещо срамно и може да не бъде нещо фатално, ако се поучим от нея. Грешката сочи пътя на нашето развитие. Не съм виждала дете, което изведнъж да стане и да тръгне. А вие? То ще пада, ще се клатушка, ще се поудари и ще направи много опити, докато се научи да ходи стабилно. В живота сме като бебетата, правим грешки, падаме и ставаме, докато ни се получи това, което искаме. Но има известна разлика. Бебето не е научено да се срамува от неуспешните си опити да опознава света. Тъкмо напротив, когато се опари или удари, то се учи да се пази. Докато поради втълпеното отношение към грешенето по-големите деца и възрастните по-често изпитват срам и страх, че са се представили като глупави или неуспешни. Бебето е движено единствено от непреодолимото си любопитство да опознава света. Сигурно сте чували за известни хора, които на принципа „тъпо, но упорито“ не са спирали да правят грешка след грешка по пътя към някаква цел, докато не са стигнали до нея. Последното нещо, което би им хрумнало, е да се откажат. Както на бебето, впрочем. Това са успешните хора. Няма успешен човек, който да не се е провалял поне няколко пъти. Ако има, аз лично бих се усъмнила, че нещо не е наред. Как може човек да открива света, като знае всичко за всичко? Информацията е едно, живото знание е друго. Живото знание е нашият опит, преживените и осмислени грешки, нещо, което сме прекарали през себе си, преживели, изстрадали, преосмислили. Живото знание е преобразуваната грешка, която сме превърнали в  потенциал, в ресурс. Детето, което е пипнало топлата печка, няма да го направи пак, но е малко вероятно да се откаже да експериментира с нея. По-скоро рано или късно ще разбере как да я включва и изключва, и ще открие съвсем неподозирани хоризонти/!/  

По същия начин постъпват и онези възрастни, за които грешката е източник на възможности. Те я анализират, интегрират наученото в практиката и превръщат грешката в опит. Хората, които се учат от допуснатите грешки, са по-успешни и се развиват постоянно, самоъпдейтват се, така да се каже. Грешка в системата, мдаа, интересно как да я отстраним?! Онези, които се срамуват от грешките и ги избягват, съответно са по-сковани, по-конвенционални и не поемат рискове.

Както е казал един мъдър човек: „Не мога да променя стореното, но мога да променя отношението си към него“. Което впрочем е същността на терапията. Няма как да променим случилото се в миналото. Това, което можем да направим, е да го разгледаме от друга гледна точка, която ще му даде нов смисъл. Можем да разгледаме причините, които са довели до него, и можем да ги коригираме. Тогава в голяма степен ще сме сигурни, че няма да повторим същата грешка. Така грешката се превръща в опит, нещо преживяно и преболедувано, нещо, което нашата житейска „имунна система“ може да разпознава. Дори и да не се получи от първия път и да повторим същата грешка, това означава единствено, че не ни достигат още умения и знания, а не че сме неадекватни. Тоест имаме нужда да продължим да доизграждаме имунитета си.

Затова грешките са нещо много полезно, много инструментално. Те сочат конкретно къде имаме нужда да се надградим като знания и умения или още по-добре - като разбиране на себе си и света - за да продължим да се развиваме. Защото пак, както е казал неизвестен мъдрец: „Застой няма. Има само движение напред или движение назад.“

понеделник, 16 април 2018 г.



Паническите атаки са често срещано състояние днес. Напрегнатият начин на живот и високите изисквания, които си поставяме, са източник на постоянен стрес. Това е силно изтощаващо. Тази медитация ще ти помогне да преодоляваш по-лесно паниката и с времето да предотвратяваш паническите атаки.

Когато тялото е спокойно, умът също се успокоява, притихва като дете. …………. Но когато умът е неспокоен и изпълнен с тревожни мисли, тялото също се напряга. Това, което пречи най-много на тялото да се отпуска и релаксира, е тревожният ум. Нищо не напряга тялото толкова много, колкото тревожните мисли.

Сега ще дадеш малка задача на ума, който винаги е готов за действия. Представи си бойно поле, около теб се води битка, дрънчат оръжия, а ти си в центъра на събитията, облечен в доспехи, размахваш меч и се сражаваш безстрашно и неуморно. Отвсякъде прииждат вражески войници, и ти ги отблъсваш един след друг, един след друг, един след друг. Нямат край, една безкрайна колона от нападатели, които се целят в теб. Наблюдавай себе си в центъра на тази битка – изпълнен със сила и увереност, ти се бориш. Но постепенно умората надделява, движенията ти се забавят, все по-трудно и по-трудно отблъсваш нападателите. Усещаш ли нарастващата умора в тялото, силите намаляват, все по-трудно размахваш меча, все по-бавно предотвратяваш ударите. Враговете са безброй, прииждат отвсякъде, затъмняват хоризонта, отникъде не идва помощ. В теб се заражда страх, че няма да успееш, че ще надделеят, че този път няма изход наникъде……  Стоп кадър! Това е просто твоето въображение, което рисува картини, въображаеми картини на преувеличени опасности. Всеки път, когато изпитваш страх и паника, умът е нарисувал такава картина в твоето въображение, картина на преувеличена опасност, картина на твоето несправяне с въображаемите врагове, които нападат от всички страни.

Тревожният ум съзира въображаеми опасности в ежедневнието. Нашият ум е изпълнен с тревожни мисли почти непрекъснато. Мислим с тревога за всичко, дори за маловажни неща. Умът изпраща погрешни сигнали за тревога до тялото и то реагира мигновено, приготвя се за действие, мобилизира се да ни спасява. То е принудено да бъде в състояние на бойна готовност почти непрекъснато. Тревожният ум вижда опасност навсякъде и се паникьосва. Тогава паниката завладява и тялото.

Отпусни се отново в удобното легло или в удобното кресло и разгледай замръзналата картина. Напомня ли ти по някакъв начин на твоето ежедневие? Наистина ли си заобграден от опасности, които не спират да те връхлитат една след друга? Толкова ли е страшно положението? Или нещата са преувеличени?

Картината на въображаемата битка напрегна тялото, нали? Така то се напряга ден след ден, под въздействието на тревогата, без почивка. Отпусни се още в леглото или в удобното кресло, още, и още, и още, освободи породилото се напрежение, продължи да се отпускаш и релаксираш. 

Сега се синхронизирай с дишането си. За няколко секунди наблюдавай как вдишваш и издишваш– вдишване-издишване, вдишване-издишване. Дишането постепенно се успокоява, уталожва се ….. Дишането е свързано с нашите емоции. Когато сме напрегнати, то е плитко и накъсано, когато сме спокойни, то прилича на вълните на спящ океан - прииждане-оттегляне, вдишване-издишване, прииждане-оттегляне, вдишване-издишване. В дишането има нещо магическо и завладяващо. Наблюдавай дишането, докато се успокои и почувстваш как тялото се отпуска в неговия ритъм. Вдишване-издишване, вдишване-издишване.

В ритъма на дишането пусни вълна от релакс по тялото отдолу нагоре. Вдишване - и усети как вълната тръгва от краката, нагоре….., върви бавно по тялото и достига главата, издишване – вълната се стича от главата, надолу …… по торса и към краката. Отново – вдишване и вълната от релакс те залива догоре ……., издишване – вълната се оттича надолу по тялото ……., вдишване – вълна нагоре …….., издишване – вълна надолу……. Вълната от релакс отмива и разхлабва останалите възли от умора и напрежение, тя приижда нагоре по тялото ясна и бистра, с нежно докосване достига главата и се спуска надолу, отмивайки всичко ненужно.
Не ти ли се струва, че тялото се е вкопчило в стреса и напрегнатостта и не иска да ги пусне? Дотолкова е свикнало с тях, че му е непривично да бъде спокойно и релаксирано? Забелязал ли си как животните използват всеки един момент да се отпускат и почиват. Но във всеки един момент могат да се мобилизират за атака и скок, ако е необходимо. Те следват природния инстинкт и мъдростта на тялото. Тялото е по-мъдро от нас, една съвършена система, която се е развивала милиони години, която може да се самозарежда и самовъзстановява, стига да й позволим.

Тялото е отпуснато и релаксирано, а умът се рее, свободен и щастлив. Успокоеният ум степенува нещата по приоритет, отсява важното от неважното, отделя истинските от фалшивите опасности. Умът може да намери решение на всеки проблем, на всяка задача, но е необходимо да бъде хладен, балансиран и спокоен.

Сега умът и тялото си почиват в пълно бездействие. За ума е трудно да почива, затова не го принуждавай, остави го да ходи, където поиска, ти само го наблюдавай. Наблюдавай мислите, които се носят като птици или като облаци. Накъде се носят, връщат ли се, тръгват ли отново нанякъде? Бързо ли се движат или бавно? Остани в позицията на наблюдател, колкото може по-дълго. В тази позиция на наблюдател умът си почива най-добре. Мислите кръжат насам и натам, но не пораждат отзвук в тялото, защото сега умът си почива, бездейства. Сега той се възстановява и си връща способността за трезва преценка. Хладният ум мисли трезво, успокоява тялото. Тялото и умъ си почиват в пълен синхрон. Единственото движение е вълната от релакс, която приижда и се отдръпва, приижда и се отдръпва, като прилива и отлива в океана, спокойно, умиротворяващо, мощно движение, хилядолетен природен ритъм. Тревогите отстъпват назад, бледнеят, смаляват се. Прииждане-отдръпване, вдишване-издишване. Съзнанието се прояснява, виждаш нещата такива, каквито са, без преувеличения, без украса, без страх от миналото или за бъдещето. Тук и сега те изглеждат по друг начин, ти си в безопасност, ти си господар на положението. Отпускаш меча на вечната борба, хвърляш доспехите на земята, не е нужно да се бориш с въображаеми великани, създадени от тревожните мисли. Нужно е да прецениш нещата трезво и да намериш разумно решение.
Остани в това състояние на спокойна сила и увереност, колкото искаш. Когато си готов, отвори очи и се раздвижи полека, без да бързаш. Обърни глава надясно и наляво, раздвижи пръстите на ръцете и краката, протегни се и стани без резки движения. 

Всеки път, когато усетиш, че тревогата отключва паника, кажи си „Стоп кадър!“, отпусни тялото и ума и разгледай замръзналата картина от позицията на наблюдател. Това ще ти помогне да прецениш по-трезво ситуацията, ще намали тревожността и ще ти даде възможност да реагираш по друг начин.

понеделник, 26 март 2018 г.

Много ли е послушно детето?


Няма нищо по-хубаво за родителя от едно послушно дете. Дете, което прави, каквото и когато му се каже, или се справя само, без да притеснява мама и тате, дете, което не ти къса нервите с твърдоглавие и слаби оценки в училище. Това изобщо е супердете, нещо като супермен. В училище е минимум сред първите, ако не и първо по успех, учителките не могат да се нахвалят от неговия интелект и зряло поведение, далеч надскочили възрастта му. Гордите баби и дядовци се скъсват да го водят по школи по английски, български и математика, рядко на спорт. А мама и тате са щастливи и доволни родители, които имат планове за бляскавото му бъдеще.

Опа! Дотук всичко е прекрасно, но сега именно, когато стане дума за бъдещето, сметката може да не излезе, ама изобщо да не излезе.
Някога замисляли ли сте се дали мечтата и най-съкровеното желание на послушното дете е да седи в къщи и да заляга над учебниците до изнемога? Днешните учебни програми са със сериозно натоварване, да не говорим, че за удобство пак на родителите децата ходят и на занималня, което означава, че са в училище от 8.00 до 17.00 ч. Това е учене на пълен работен ден, че и повече, понеже преди или след „работния ден“ повечето посещават допълнително школи. На мен ми изглежда тежко само, като си го помисля. При това не всички предмети са еднакво интересни на всеки. Каква може да е мотивацията на едно дете, което се справя отлично с такова ежедневие, без протест и винаги на ниво? Дали е от любов към ученето? Колкото и да обича ученето, всеки един, възрастен или дете, би се изморил да прави това добре за дълго време. Дори на децата, които по природа са любознателни и открити да научават непрекъснато нови неща, и най-любимото хоби омръзва, тъй като е трудно да се поддържа концентрация на вниманието за прекалено дълго време. 
Следователно мотивите за такава преуспеваемост и кооперативност се крият някъде другаде. Какво може да кара едно дете да бъде много старателно и послушно? За детето няма по-важно нещо на света от мама и татко. Детето би направило всичко, за да спечели тяхното внимание, одобрение и любов. Някои деца правят това, като стават непослушни, понеже тогава със сигурност ще им се обърне внимание. Но други деца залагат на постиженията с надеждата, че като се справят добре и угаждат на родителя, ще получат така желаното отношение за награда. Има деца, които се стараят дотолкова да не товарят мама и татко, че отрано възприемат ролята на супердете, което се справя с всичко в училище, с много неща в къщи и не тревожи и не притеснява никого.
Обясненията са различни и всяко е строго индивидуално според конкретния случай. Но със сигурност послушанието носи своето послание към родителя, също както и непослушанието. И ако той пропусне да забележи и разтълкува този зов, детето пораства като послушен възрастен, който прави всичко перфектно, има незабележимо присъствие в отношенията, които изгражда сам, и се старае да угоди на всички, само и само да няма конфликти и неразбирателство. Точно както е свикнал да прави в семейството на родителите си.
Послушното дете е удобно дете, а когато порасне, става послушен човек, който също е много удобен. Послушният човек живее така, че да не пречи, той е идеалният изпълнител в работата, но също толкова добре служи като обект, върху който да си изливат негативите шефът или колегите.
Съгласни сте, предполагам, че това не е бляскаво бъдеще. Такива хора, въпреки безспорните си заложби, се „представят“ посредствено в живота, поради това че отрано са потъпкали своята индивидуалност за разлика от непослушните си връстници. Като възрастни те страдат от неврози в резултат от това, че са свикнали да пренебрегват потребностите си, да преглъщат емоциите си и да живеят чужди животи - на партньора, на децата, или на някой родител. Точно както като малки не са си изживели детството като деца, а като малки възрастни. Терапията е продължителна, защото им отнема много време да признаят правото си на собствено мнение и собствен живот, да се научат да изразяват гнева и недоволството си и да бъдат неудобни понякога, но да бъдат себе си.