За различността е нужна смелост.
 |
| Photo by Jessica Ruscello on Unsplash |
Темата за предназначението е много актуална днес, което е
добре, понеже тя не е традиционна за нашата култура. В някои източни народи насърчаването
на мечтите и талантите на едно дете е част от вековна културна традиция. Това означава,
че самата идея е интегрирана отрано в мисленето на децата и те се възпитават да
гледат на мечтите си като на нещо сериозно, ценно и достойно за уважение.
Защо, обаче, не е достатъчно човек да е наясно с талантите и
способностите си, за да може да ги развива и реализира? Да имаш таланти и
способности означава да имаш индивидуалност, да си различен от другите. Но не
всеки е достатъчно смел за това. За различността е нужна смелост, понеже
обкръжението може да бъде много жестоко към различния. Всяка общност /държава,
работен колектив, професионален кръг/ се управлява от писани и неписани норми,
и всеки, който се опитва да ги промени, бива санкциониран. Ако на такъв човек
му липсва характер да се отстои, той ще се пречупи много лесно. Следователно,
за да следваш предназначението си, на първо място трябва да си наясно имаш ли
смелостта да бъдеш различен или да правиш нещата по начин, различен от онзи,
който очакват от теб. Когато човек работи онова, което обича, той е творец на
пълно работно време. А творчеството не обича рамките.
На второ място, за да следваш предназначението си е нужна
психологическа зрялост. Психогическата зрялост не съответства на биологичната
възраст. Много възрастни хора са психологически деца или юноши. Те не са поели пълна
отговорност за живота си и не са наясно, че всичко, което им се случва, зависи
от тях. Когато човек е психологически незрял и не е поел стопроцентова
отговорност за всички събития в живота си, той е в позицията на дете, което
вини родителите или съучениците /разбирай държавата, шефа, колегите/ за нещата,
които му причиняват. Такива хора, а те са огромно мнозинство, прилагат в живота
си на възрастни своите детски стратегии, които ги поставят в позицията на
обидена жертва, на „нещастни“ хора, онеправдани от обстоятелствата или
историческите промени. Жертвата, онеправданият или нещастният не могат да бъдат
творци. Такива хора не притежават характера и смелостта да следват мечтите си. Те
очакват първо да се оправи държавата или фирмата, за да им бъде гарантирано
светло бъдеще. Тоест отново от тях не зависи нищо.
 |
| Photo by Samuel Zeller on Unsplash |
Докато човек продължава да мултиплицира в живота си детските
обиди или детското послушание, пренасочвайки ги към други фигури вместо към
мама и татко, той си остава психологически едно дете, от което зависи малко или
почти нищо. Такова „дете“ няма ресурса да променя нещата около себе си,
развивайки онова, което му е дадено от бог, и още по-малко може да оказва
облагородяващо въздействие върху другите хора, каквато според мен е ролята на
всяка дарба.
Следването на мечтите или
предназначението е трудна задача, в която се калява характерът. Казано на професионален
език – нужно е психологическо порастване, преодоляване на детските стратегии и страхове.
Именно това не е направила Соня, героинята от предишния пост. Макар и на 32 г.,
тя продължава да живее по детски, да следва решенията, които родителите вземат
вместо нея, да бъде добра и послушна дъщеря за сметка на вътрешния копнеж да
прави нещо по-различно, да не бъде Соня секретарката, а себе си. Единственият
шанс за нея би бил, ако това безкрайно съобразяване с другите й дойде до гуша и
тя реши все пак да покаже на света какво обича да прави, колко добре го прави и
коя е всъщност. Колко ли още време ще мине дотогава?!
