Здравейте! Казвам се Ирена Славкова и се занимавам с психологично консултиране онлайн. Показвам на хора, които искат да подобрят живота си и смятат, че промяната започва отвътре, как да преодолеят вътрешните ограничения и да превърнат предизвикателствата на живота в стъпала към успеха. Мога да ви бъда полезна при: тревожни разстройства, панически атаки, фобии, стрес на работното място, бърнаут, трудности в общуването и реализацията, разрешаване на конфликти, понижена самооценка, подреждане на приоритети, умения за отстояване, мотивация, житейски избори, проблемни отношения, неуспешни връзки.

За да си запишете час, можете да се свържете с мен на тел.: 0896 729239, с мейл на адрес: irenslavkova@gmail.com или през формата за контакт на сайта ми: www.irenaslavkova.com. Цена на сесията: 35 лв.

сряда, 7 юни 2017 г.

За личното пространство и границите

Границите раждат моята личност.“ - Карл Ясперс

Темата за това къде се простират личните ни граници и как да ги отстояваме е много актуална днес. Може би понеже живеем във време, което цени самоизявата, реализацията, конкурентноспособността, индивидуалността. А всичко това е свързано с добрите граници на индивида. На всеки е познато чувството, когато някой наруши личното му пространство и престъпи очертанията, зад които допускаме само най-близките или никого. Тогава чрез негативно преживяване особено остро осъзнаваме себе си и кое е приемливо или неприемливо за нас. Личните граници показват кое е мое и кое е чуждо, кое съм аз и кое не съм аз, и особено кои неща позволяваме на другите да правят с нас.

Личните граници са свързани с отговорността. Хората със здрави граници са склонни да поемат отговорност за техните си неща и да не се нагърбват с чужди отговорности. Те знаят добре кое е в рамките на тяхната компетентност и възможности и кое не е по силите им. Докато човек с размити граници се смята за отговорен за неща, които са извън него, например какво чувстват и мислят другите, поради което непрекъснато се съобразява какво ще каже и се нагажда спрямо тях.

Кои са признаците за размити и слаби граници:

- ако постоянно се съобразявате как ще реагират другите на думите ви и изпитвате несъразмерна вина заради чувствата им;

- ако се боите да изкажете собствено мнение, за да не обидите или нараните някого, или го изказвате само, когато сте сигурни, че ще се хареса;

- ако някой постоянно нарушава личното ви пространство и на вас ви е неудобно да му кажете: Спри! Не ти давам повече да ми ровиш в нещата/душата и да ми задаваш въпроси, които не са твоя работа! Моят живот си е моя работа!

- ако в интимните си връзки се сливате с другия и губите усещането за себе си, а при раздяла - губите себе си;

- ако ви е трудно да отстоявате интересите си и постоянно правите компромиси с тях в името на мира и разбирателството;

- ако се чувствате угнетен, потиснат, незабележим и пренебрегван, но въпреки това не предприемате нищо по въпроса;

- ако в отношенията си постоянно отстъпвате от страх да не изгубите другия;

- ако поемате отговорност за това как се чувства другият, а пък не поемате отговорност за собствените си чувства. Например, ако някой ви обиди, вие изпитвате гняв, но вместо да му го съобщите по приемлив начин, преглъщате гнева, за да не си помислят нещо лошо за вас или да не се засегнат.

Неотстояването на личните граници в отношенията, независимо дали интимни или професионални, в името на запазването на статуквото, мира или каквото и да е друго, е сигурен начин тези отношения да се влошат. Партньорът свиква с факта, че колкото и да нарушава пространството ви, това ще остава безнаказано. Всъщност това, което се случва, е, че като спотаявате гнева си, вие му подавате фалшива обратна връзка. Той получава нещо като зелена светлина да продължи да прави същото, а вие ще продължавате да трупате огорчението в себе си. И ако той е по-безпардонен, рано или късно ще се опита да навлезе още по-навътре във вашата територия.

Доброто познаване на личните граници и това, което бихме позволили на другите да правят с нас, поставя основата на здравословните отношения между равнопоставени партньори /без значение интимни или служебни/. Тогава всеки от двамата е наясно кое е позволено от другия и кое сам може да си позволи. Подсъзнателно никой не уважава човек, който не смее да каже какво мисли, и обратното – подсъзнателно всеки иска да прилича на онзи, който умее да се заявява. Така че като заявяваме недоволството или неудовлетвореността си, ние очертаваме себе си и личната си територия, с която другият трябва да се съобрази, и изискваме уважението, което според нас ни се полага. А когато някой изисква уважение към себе си, това означава, че той сам се цени. Обикновено хората чакат уважение заради други неща – свършена работа, неизказано мнение, несъздаване на проблеми. Всички тези неща сами по себе си не са лоши. Проблемът е, че когато са модел на поведение, те са симптом за ниска оценка и ниско самоуважение. А как да искаме от другите да ни уважават, след като не се ценим сами?  
За да осъзнаем границите си е достатъчно да си дадем сметка за това, което мислим, чувстваме, преживяваме и искаме в конкретна ситуация. За да ги отстоим е необходимо да действаме в унисон с тях, а не да се занимаваме с другите.

неделя, 4 юни 2017 г.

Ограниченията – извън или вътре в нас?

„Който иска, търси възможности. Който не иска, търси причини“.


Едни биха отговорили еднозначно, че ограниченията са извън нас – в държавата, парламента, манталитета, бедността. Други ще кажат, че ограниченията са вътре в нас – в начина на мислене, страховете, онаследените нагласи от родителите. Съгласявам се с вторите поради личното си разбиране, но също защото посоката, в която може да се действа, някак носи по-големи шансове за промяна. По-лесно е да преобразуваш собствените си вярвания, отколкото обществените, които се преобръщат не с години, ами с десетилетия, както показа българският преход.

В какво собствено се състоят ограниченията, които си налагаме сами? На първо място това са представите за живота, за нас самите и за другите, които се формират в ранна възраст под влияние на семейната среда и училището и периодично се надграждат в житейските периоди. Това са вярвания, които някога сме възприели безкритично и за които обикновено не подозираме, че съществуват. Когато детето се отглежда с любов и подходящи грижи, то вгражда в себе си отношението на значимите хора към него и на тази основа формира ранните си разбирания за света. Такова дете ще е в състояние да се доверява и да гради взаимоотношения, ще може да поема рискове и да експериментира, ще може да развива потенциала си и да реализира талантите си. Ако обаче расте в среда, в която негови основни потребности, както физиологични, така и емоционални, остават незадоволени, то формира съвсем други вярвания за себе си и околните, които рано или късно се превръщат в пречка за реализацията му в семейството, работата, бизнеса. Ако едно дете отрано интегрира схващането, че е слабо и безпомощно, впоследствие то ще се опита да го компенсира, като се вживее в ролята на можещо и справящо се с всякакви трудности. Животът на такъв човек е изпълнен с предизвикателства, които мобилизират цялата му енергия, с непрекъснато себедоказване, търсене на поредния връх за преодоляване и поемане на отговорности, които не са негови. Но е възможно също детето да възприеме ролята на жертва в живота и тогава ще се изживява като онеправдано в отношенията си или ще заема пасивна позиция в този несправедлив свят, като прехвърля цялата отговорност за собствения си живот върху другите.

Освен вярванията съществуват и емоционални ограничения, това са страховете. Те са особено действени спънки, понеже нищо друго не ни държи в тясната зона на комфорта, както страхът. Той пази от реални опасности, но уви и от успеха. Човек може да таи страх от одумване, негативна оценка, провал, загуба, болка, риск, несигурност, неизвестност  и това е най-мощната спирачка, която някои не спират да натискат цял живот. Жалкото е, че това са стари емоции и страхове, понеже емоциите, които преживяваме в настоящето, обикновено са от миналото. Някога сме преживели провал и болезненото чувство се е впечатало и се активира при всяка сходна ситуация, държейки ни в капана на миналото.     

Освобождаването от вътрешните ограничения става чрез вътрешна работа по тяхното идентифициране, осъзнаване и разпознаване на начините, по които се проявяват в ежедневието. След това човек се изправя пред дилемата дали иска да продължи както досега или да ъпдейтне старите си вярвания в съответствие с ресурсите, които притежава като възрастен. Накрая трябва да приложи новите си разбирания на практика и да формира нов подход и ново поведение. Звучи сложно, но веднъж щом алгоритъмът е усвоен, нещата стават лесни. Във всеки случай осъзнаването на вътрешните спирачки носи освобождение от миналото и е първата крачка към създаването на живота такъв, какъвто го искаме.