или Господ ни е дал смирението, за да
разберем, че не сме всеможещи
Първо искам да направя
следното условие: тук не става дума за хора, изкушени от властта или за
маргинали. Ясно е, че на тях смирение им е нужно, но е малко вероятно да им се
случи.
Ще споделя мнение по
отношение на хората със свръхизисквания към себе си и другите въз основа на
опита ми с клиенти. В обществото съществува такава тенденция на свръхизискване,
която от своя страна е в пряка връзка с невротичността на съвремието ни.
Днес е време на
възможности, на информация. Човек може да учи, да прави бизнес, да се развива,
каквото реши. И това е прекрасно. Едно-две поколения назад не са имали шанса,
който имаме днес ние и нашите деца. Живеем в една хранителна среда от възможности.
Кое е опасното на тази среда? По-точно кое я прави опасна? Според мен това е
липсата на вътрешен барометър, на вътрешно мерило за това кое е нашата
възможност и кое не. Опасно е, когато външната среда определя изцяло нашия
вътрешен свят, когато нямаме верни критерии за нужно и ненужно, за наше и
чуждо.
Още по-опасно става,
когато свръхизискванията към личността се предявяват на ниво институция. Вижте
само какво става в училище – купища ненужна информация и тестове, които
затъпяват, вместо да развиват, които уеднаквяват децата, вместо да разгръщат
индивидуалността им. Когато към това се добави и родителският натиск, когато майки
напускат работа, за да помагат на детето да се готви за изпити, или когато от него
се изисква постоянно висока конкурентноспособност, тогава бъдещият невротик е
готов. От малки по лицата им личат депресия, недоволство, белези на бърнаут от
учене до изнемога, проявява се психосоматика.
Каква е връзката със
смирението? Смирението е чувство, което по принцип се изпитва рядко. Има хора,
при които то е част от разбирането за нещата и те винаги са по-балансирани и
мъдри. За съжаление, обаче, са рядкост. Най-често смирение се изпитва, когато
човек преживее трагедия и проумее, че има неща по-силни от него. За да не се
стига дотам, Господ ни е дал смирението като възможност да осъзнаем, че няма
как да бъдем като него – всемогъщи, всезнаещи и всеможещи. Ние сме просто хора
и в това няма нищо лошо. Ако се мислиш за нещо друго или за Него, спешно се
обърни към специалист в съответното здравно заведение. Смирението е начин да
разберем, че можем толкова, колкото можем, че знаем толкова, колкото знаем, че
правим грешки, защото се учим. Смирението е важно, за да се приемем такива,
каквито сме, без претенции към себе си и нашите създатели. Смирението, че не можем
всичко, е път към приемането на себе си. И това ми се вижда по-смислено,
отколкото истеричното налагане на безумни изисквания да бъдем перфектни, хиперподготвени
и преуспели като другите. Къде остава радостта от живота в тази надпревара да
не останем по-назад? А другите, като са толкова напред, щастливи ли са?
За мен смирението е част
от пътя към себе си. Когато преследваме цели, които са ни чужди, ние не сме
щастливи. Когато избираме онези възможности, които са ни по сърце и душа,
тогава включваме и вътрешния потенциал – радостта да правиш своето дело, да следваш
своята мечта, а не чуждата, да твориш живота си с вдъхновение. Когато външните
възможности и вътрешният двигател се задействат заедно, тогава се случват
мечтите.
Препоръчвам на всеки,
който се страхува да не изостане в днешната невротична надпревара, да казва всеки
ден следната молитва: „Прости ми, Господи, че не мога да свърша всичката работа
на света, че не мога да спечеля всичките първи места на света и че не мога да
бъда съвършен!“ Убедена съм, че прегрешенията ще му бъдат опростени на момента.
Няма коментари:
Публикуване на коментар