Здравейте! Казвам се Ирена Славкова и се занимавам с психологично консултиране онлайн. Показвам на хора, които искат да подобрят живота си и смятат, че промяната започва отвътре, как да преодолеят вътрешните ограничения и да превърнат предизвикателствата на живота в стъпала към успеха. Мога да ви бъда полезна при: тревожни разстройства, панически атаки, фобии, стрес на работното място, бърнаут, трудности в общуването и реализацията, разрешаване на конфликти, понижена самооценка, подреждане на приоритети, умения за отстояване, мотивация, житейски избори, проблемни отношения, неуспешни връзки.

За да си запишете час, можете да се свържете с мен на тел.: 0896 729239, с мейл на адрес: irenslavkova@gmail.com или през формата за контакт на сайта ми: www.irenaslavkova.com. Цена на сесията: 35 лв.

четвъртък, 24 март 2016 г.

Накъде да гледам?

или за самосъжалението


Самосъжалението е безсмислено и е загуба на време. Стивън Хокинг 

Случвало ли ти се е да се стремиш към някаква цел с душа и сърце, да правиш всичко по силите си, да се откажеш от сън и почивка, само и само да я постигнеш, и когато си на крачка от нея, става нещо и драннн, нещата се провалят. На милиметър от заветната цел, когато си мислиш, че е в ръцете ти и най-после ще бъдеш щастлив, но изведнъж невидима ръка те премества в изходната позиция. Точно на старта и нито една крачка по-напред.  

Какво си чувствал тогава? Изобщо какво може да почувства тогава човек?  Изцеден и без капка мотивация да започнеш отначало. Гледаш тъпо, чудиш се какво се обърка, за да стане така, и в крайна сметка те залива вълна от обида и разочарование – бълбук, бълбук, бълбук. Гневен си на целия свят, че се отнася така с теб, че не цени труда и нервите ти, че не ти подава ръка в трудния момент. И се обиждаш адски на света, разсърдваш се като дете, до болка и от сърце. „Аз ще се боря и ще се старая толкова много, а пък ти /светът/ правиш така, че всичко да се провали. Какво искаш повече от мен – време ли, усилия ли, нерви ли?! Нищо повече няма да правя, щом се отнасяш така с мен, щом помагаш само на другите!”

Обидата и мисълта, че „все на мен се случва така” и никога на другите, те натикват дълбоко в самосъжалението, което е адски опияняващ коктейл от емоции, замайва те яко и те лишава от всякакво желание за действие. Все едно са отвързани и пуснати на свобода всички детски обиди към лошите хора и към несправедливия свят, който е добър за другите, но не и за теб, и детското инатене, че ще правиш напук, щом не е станало на твоето.  

От позицията на детето обидата и самосъжалението са оправдани, но какво е оправданието от позицията на възрастния? Ако едно дете не може да разбере кои са нещата, които застават между него и желания обект, то възрастният би следвало да има капацитета и знанията да проумее причините на своя неуспех. По принцип да, но много възрастни продължават да живеят в опияняващата сладост на самосъжалението и да откриват причините за невървежа някъде далеч от себе си. Когато се самосъжалява, човек се преживява като жертва на обстоятелствата - на него, горкия, нещо му се е случило, нещо са му направили и той не знае откъде му е дошло това на главата. Причината е навън, някъде в света наоколо, кой знае къде и няма нищо общо с него. Може да е в икономическата реалност, в скапаното политическо управление, в липсата на късмет /уви, по рождение/ или в нещо друго, но никога в него самия. Той няма отговорност за случилото се и следователно нищо не може да направи, освен да се потопи в сладостното страдание на несправедливо пренебрегнатия и незачетен човек, който иначе е много свестен. Другите са лоши и светът е несправедлив, какво мога да направя аз с това!

Самосъжалението, когато е постоянна част от емоционалната нагласа, има много подмолно и разрушаващо действие. То изнася отговорността от нас в света и другите и зачерква възможността да въздействаме върху реалните причини за даден неуспех, които, както винаги, се крият вътре в нас и много по-малко във външните обстоятелства. То обезоръжава, лишава от инициатива и действие, и обрича на тотален застой. Обиденият, самосъжаляващият се пропуска шанса да открие реалните си дефицити и да се придвижи към целта, не защото е по-глупав или заради друг недостатък, а защото се е научил да гледа в неправилната посока – навън, вместо навътре, в себе си.