Трите стълба на истинската промяна

Думата „холистичен“ произхожда от старогръцката „holos“ – „цялостен“. Холистичен подход, холистично лечение, това не са фрази, а различен принцип от гледна точка на методологията. Докато преди се е лекувал отделният орган, сега се търсят начини да се лекува тялото като система. Изобщо, когато се подхожда фрагментарно, резултатите са частични. Ако искаме цялостна промяна, трябва да подходим цялостно.

Фрагментарният подход също не работи за истинската вътрешна промяна. Човекът не е само нито поведение, нито чувства, нито мисли. Да речем, че се смятам за незначителна и маловажна и от днес нататък решавам да променя това вярване за себе си. Започвам всяка сутрин да си повтарям пред огледалото „Аз съм ценна и уникална.“ и в началото е добре. Започвам да получавам прозрения за силните си страни, но минава време и ги забравям. В ежедневието си имам хора, които непрекъснато ме карат да се чувствам незначителна и старото упорито вярване се активира, придружено от старите срам и вина, които никога не са изчезвали. Колкото и както и да си повтарям, че съм ценна, по никакъв начин не мога да се почувствам такава. Има разминаване между това, което твърдя, и това, което чувствам. Ако непрекъснато се стремя да се доказвам или търся одобрение, поведението също не подкрепя думите ми, а съответства на представата ми за себе си като незначителна.

Трите стълба на стабилната вътрешна промяна, по които е нужно да се работи, са следните:

- вярванията за себе си
- съответното вътрешно състояние
- съответното поведение.

Работата поотделно води до нетрайни резултати. Ако искам да работя върху самооценката си, на първо място е необходимо да се освободя от обезценяващите убеждения за себе си, каквито имаме по много - Слаб съм, Не струвам, Незначителен съм, Непълноценен съм, Трябва да работя много, за да ме ценят, Трябва да се грижа за другите, за да ме забележат и т.н.

После се налага да преработя старите емоции, свързани с тези убеждения, понеже те вървят в комплект и са много упорити. Работата с емоциите е най-болезнената част, понеже емоциите са нашето първично самосъзнание. Още преди да е проговорило, детето се възприема като обичано и значимо или като необичано и незначително в зависимост от отношението на възрастните към него.

Най-трудно е да се внедри ново поведение, което да съответства на новата самооценка. За човек, който е свикнал да бъде незабележим и да се поставя на задно място, е непосилно да започне да заявява себе си веднага. Ако изобщо го е правил, е било в краен случай и под натиска на обстоятелствата. Но е напълно възможно постепенно да се научи. Това става, като във всеки един момент, когато е необходимо да защити себе си и личните си граници, го прави с мисълта, че е толкова ценен и значим, колкото онези, които е поставял на първо място. Няма нужда от показност и афиширане, а от това да застане на своя страна, а не на страната на някой друг в конкретната ситуация.

Душата подобно на тялото също е цялостна система, която притежава удивителното качество да се самоизцелява, когато получи нашата подкрепа по тези три пункта, много бързо започва да възстановява изгубения баланс в системата, което води до мултиплициране и затвърждаване на положителните резултати.  

Накъде да гледам?

или за самосъжалението

Самосъжалението е безсмислено и е загуба на време. Стивън Хокинг 

Случвало ли ти се е да се стремиш към някаква цел с душа и сърце, да правиш всичко по силите си, да се откажеш от сън и почивка, само и само да я постигнеш, и когато си на крачка от нея, става нещо и драннн, нещата се провалят. На милиметър от заветната цел, когато си мислиш, че е в ръцете ти и най-после ще бъдеш щастлив, но изведнъж невидима ръка те премества в изходната позиция. Точно на старта и нито една крачка по-напред.  

Какво си чувствал тогава? Изобщо какво може да почувства тогава човек?  Изцеден и без капка мотивация да започнеш отначало. Гледаш тъпо, чудиш се какво се обърка, за да стане така, и в крайна сметка те залива вълна от обида и разочарование – бълбук, бълбук, бълбук. Гневен си на целия свят, че се отнася така с теб, че не цени труда и нервите ти, че не ти подава ръка в трудния момент. И се обиждаш адски на света, разсърдваш се като дете, до болка и от сърце. „Аз ще се боря и ще се старая толкова много, а пък ти /светът/ правиш така, че всичко да се провали. Какво искаш повече от мен – време ли, усилия ли, нерви ли?! Нищо повече няма да правя, щом се отнасяш така с мен, щом помагаш само на другите!”

Обидата и мисълта, че „все на мен се случва така” и никога на другите, те натикват дълбоко в самосъжалението, което е адски опияняващ коктейл от емоции, замайва те яко и те лишава от всякакво желание за действие. Все едно са отвързани и пуснати на свобода всички детски обиди към лошите хора и към несправедливия свят, който е добър за другите, но не и за теб, и детското инатене, че ще правиш напук, щом не е станало на твоето.  

От позицията на детето обидата и самосъжалението са оправдани, но какво е оправданието от позицията на възрастния? Ако едно дете не може да разбере кои са нещата, които застават между него и желания обект, то възрастният би следвало да има капацитета и знанията да проумее причините на своя неуспех. По принцип да, но много възрастни продължават да живеят в опияняващата сладост на самосъжалението и да откриват причините за невървежа някъде далеч от себе си. Когато се самосъжалява, човек се преживява като жертва на обстоятелствата - на него, горкия, нещо му се е случило, нещо са му направили и той не знае откъде му е дошло това на главата. Причината е навън, някъде в света наоколо, кой знае къде и няма нищо общо с него. Може да е в икономическата реалност, в скапаното политическо управление, в липсата на късмет /уви, по рождение/ или в нещо друго, но никога в него самия. Той няма отговорност за случилото се и следователно нищо не може да направи, освен да се потопи в сладостното страдание на несправедливо пренебрегнатия и незачетен човек, който иначе е много свестен. Другите са лоши и светът е несправедлив, какво мога да направя аз с това!

Самосъжалението, когато е постоянна част от емоционалната нагласа, има много подмолно и разрушаващо действие. То изнася отговорността от нас в света и другите и зачерква възможността да въздействаме върху реалните причини за даден неуспех, които, както винаги, се крият вътре в нас и много по-малко във външните обстоятелства. То обезоръжава, лишава от инициатива и действие, и обрича на тотален застой. Обиденият, самосъжаляващият се пропуска шанса да открие реалните си дефицити и да се придвижи към целта, не защото е по-глупав или заради друг недостатък, а защото се е научил да гледа в неправилната посока – навън, вместо навътре, в себе си.

Способността да пребиваваш в любовта

Днес толкова много се говори за положителното мислене, че фразата се е изтъркала тотално. Обикновено го вкарваме в употреба, когато сме в затруднение, и го прилагаме като техника с надеждата, че ще проработи. За момента може да има ефект, но общо взето в „емоционалната супа” от тревожност и всекидневно напрежение, в която повечето хора пребивават, положителното мислене е за еднократна употреба. Трудно е да се поддържа положителната нагласа, когато тя не е част от светогледа. Да решиш да мислиш позитивно, когато си на зор, е същото като след преяждане да решиш да минеш на диета. Други пък го превръщат в имидж, за да изглеждат по-извисени, но тогава то е фасада, нещо за пред хората. За съжаление положителното мислене няма силни корени в народопсихологията ни. Българинът е скептичен, винаги се съмнява, подозира, не се доверява. Неговата философия е философия на оцеляването, в която липсват радостта, насладата и доверието към живота.

С риск да се повторя, но пак ще кажа, че положително мислене без положително чувстване няма особен смисъл. Това, което те променя енергийно, вибрационно, е емоцията, а не мисълта. Ако си повтаряш позитивни неща, но вътрешно продължаваш да се страхуваш, няма да постигнеш промяна. Доверието в живота, че нещата ще се оправят, ще се подредят добре, е състояние на духа; радостта от живота, че те има, че можеш да правиш толкова много неща, е състояние на духа; любовта към близките, децата, партньора, света изобщо, е състояние на духа. Но и в тази любов днес пребиваваме тревожно и напрегнато, със страх. И такава я предаваме на децата си, на такава любов ги учим – тревожна, уплашена, объркана, амбициозна, изискваща. Променяме любовта според разбиранията си, правим я такава, каквато ни устройва, и в крайна сметка я превръщаме в такава рядкост, в такава рядкост. Толкова рядко се срещат хора, които пребивават в състоянието на любов, която се излъчва от тях и веднага се разпознава – също както веднага се разпознава гневния или уплашения човек. За такива хора любовта е житейска философия, начин на съществуване, идентичност.

Когато любовта я има в повече у някой човек, той се отличава с благородство и великодушие, готов е да прощава, подминава недостатъците, с такъв човек се общува лесно, веднага му се доверяваш, веднага те спечелва, не усещаш преграда /каквато би усетил при някой много подозрителен или претенциозен/. Общуването с такива хора е особено приятно, понеже се доближаваш до собствената си забравена идентичност. Приет си и ти е радостно, весело и леко на душата.

Жалкото е, че чувството на любов и радост ги има у всеки един от нас, но са толкова дълбоко заровени, така затрупани от амбиции, конкурентност, неодобрение, критичност и прочие, че трябва да се случи нещо извънредно, което да ни изкара от всекидневния коловоз и да ни принуди да се запитаме защо сме тук – дали за да придобиваме неща, за които не сме сигурни, че ни трябват; да градим кариери, които не ни удовлетворяват и да задоволяваме потребности, които не са нашите, или за нещо друго, по-важно и много по-съществено от гледната точка на живота и на душата.

Когато си в страха, той е непобедим!

Някога мислил ли си колко неща можеше да правиш, ако не те беше страх от това или онова? И не само колко, ами колко по-различни от нещата, които правиш обичайно? Можеше да имаш по-добра работа, по-интересна и по-скъпо платена, щеше да пътуваш повече, да караш по-хубава кола, щеше да се забавляваш по различен начин, изобщо друг човек. Да, обаче теб те е страх да правиш презентации и да шофираш по магистрали, притесняваш се, когато излизаш с момичета, и винаги мислиш какво ще кажат другите за теб.

Почти никога не си даваме сметка колко много страхове носим и колко много ни сковават те. Ако си ги представим образно, на мен много ми приличат на вериги на краката и ръцете, които сутрин помъкваме по белия свят, а пък вечер стоварваме уморени в леглото. И като се замисля, това хич не е само метафора, ами е буквална истина, понеже е известно, че тялото резонира с нашите емоции, особено с продължителните състояния, каквито са дългогодишните ни страхове, и образува блокажи, предвестници на болестта.   

Освобождаването от някой страх винаги носи облекчение. Плясваш се по челото и се чудиш как си живял с него толкова време. Сега това ти изглежда абсолютно нелогично! Защо си чакал толкова дълго, преди да го разкараш?!

Работата е там, че когато си в страховата емоция, тя е толкова всепоглъщаща, че блокираш и единственото, което ти се иска, е да избягаш от източника на страха. Гонило ли те е озъбено куче? Бягаш, без да мислиш, по инстинкт за оцеляване, краката тичат сами! Първична реакция. Е, не всички страхове са толкова страшни, някои са като злобни кучета, които само лаят предупредително, за да те държат настрана. Искам да кажа, че когато си в страха, той изглежда непобедим.

Обаче можеш да се наведеш да вземеш камък и да го хвърлиш по кучето. В 90 процента от случаите това дава резултат. И разбираш, че страхът може да се надмогне. Това е важен момент, в който ти става ясно, че има начин да промениш нещата. После следва истинската работа, да затвърдиш новото отношение към страха и да формираш нова реакция към него, както в съзнанието, така и в тялото си. Тогава веригите падат.   

Как да започнеш да мислиш позитивно?

Да мислиш позитивно, когато си затънал в проблеми, е невъзможно на практика. Умът ти няма да приеме явното противоречие между действителната ситуация и опитите да го убедиш в противното - че всичко ще се оправи, че  нещата ще се наредят, че този път ще ти провърви. Всякакви положителни утвърждения като: „Аз управлявам съдбата си!”, „Аз съм магнит за пари!”, „Имам всичко, от което се нуждая!” няма да подействат, ако дълбоко в себе си си убеден точно в обратното – че нищо не зависи от теб, че финансовата ти ситуация е плачевна или че последното, за което можеш да мислиш в момента, са собствените ти потребности.  

Но все пак никой няма да се наеме да отрича силата на позитивното мислене, аз също. Да се мисли позитивно, обаче, изисква цялостна пренастройка на ума и сърцето, на светогледа и отношението към живота по принцип. Някои хора си го имат по рождение, като природен талант, и минават леко през трудности и изпитания. За други, тук включвам и себе си, това е умение, което първо, трябва да се усвои и да се превърне в част от теб самия, и второ, няма как да стане с повтаряне на фрази или натяквания от страна на другите, че ти си виновен, защото мислиш негативно, което пречи на нещата да се оправят. Всичко това само ще те накара да се чувстваш още по-голям неудачник. Така че стой далече от такива „съветници”!

Най-добре за теб е да действаш позитивно! Какво означава това? Няма никакъв ефект от позитивното мислене, ако едновременно с това не предприемаш също толкова позитивни действия. Ако огледаш добре нещата, ще видиш, че заплетената ситуация, в която се намираш, е плод на обединените ти мисли, чувства и действия в съответната насока, които са те докарали дотам. Така че вместо да се убеждаваш в неща, в които и без друго не вярваш, по-добре първо състави план, с който да излезеш от ситуацията. Този план може да е добър, а може и изобщо да не проработи. Но самият факт, че търсиш решение, кара умът ти заработи в друга посока и да се ангажира с намиране на варианти /това е позитивно мислене, нали!/. Можеш да съставиш този план набързо или да го пишеш цяла седмица. Например, вечер нахвърляш стъпки от плана, а сутрин, когато ти идват повече идеи, го коригираш, добавяш нови неща и прочие. След като си съставил плана и си започнал да го прилагаш, измислѝ втори план, план Б. Защо? Заради спокойствието на ума ти. Когато имаш резервен план, няма да се чувстваш толкова напрегнат при мисълта, че първият може да се провали. Ако не си свикнал да се оправяш със заплетени ситуации, тогава задължително ти е необходим план Б. След като си съставил и план Б, вече ситуацията не ти изглежда толкова неразрешима, колкото когато си нямал никаква идея какво да правиш. Може би не си убеден на 100%, че плановете ще се увенчаят с успех, но до този момент със сигурност ще си се почувствал в състояние да родиш още идеи за разрешаване на проблема /което е позитивно мислене, подкрепено от позитивно чувстване!/. Така ще стигнеш до етапа, в който първоначалната ти гледна точка започва да търпи обрат и да се измества от тревога и невиждане на възможности към изпробване на варианти. Дори нещата да не се случат по начина, по който си ги планирал, сигурна съм, че правилното решение ще се появи в даден момент. Ключето тук е да не се отказваш, нито за миг да не ти хрумва подобна мисъл. Потърсѝ, ако е необходимо, професионална помощ или поговорѝ с хора, които са били в твоето положение и са се измъкнали. Питай ги не за конкретни решения, а най-вече за това в кой момент при тях нещата са тръгнали нагоре, за да не изгубиш надежда и да не се откажеш точно преди това.

По този начин ще спечелиш ума си за свой съюзник, който вместо да върви срещу теб и да подкопава всичките ти усилия, ще работи за теб и ще прави всичко онова, което умее да прави най-добре – да планира, да контролира, да претегля и да предвижда в посока на твоята цел. Което е положително мислене. А то върви с емоции като надежда, увереност, подобрено самочувствие, радост от успеха, оптимизъм за бъдещето и тъй нататък, които те карат да гледаш на света и на затрудненията си по нов начин.

Така че действай позитивно и успех!   

Лошо нещо ли е гневът?

Всяка емоция е такава, каквато е, няма лоши или добри. Eмоцията ти носи информация за теб самия, за нещата, които цениш, за страховете ти, за болките, които си затрупал в ежедневието, за илюзиите ти.

Гневът също носи важна информация. Гневиш се, когато нещо не става според очакванията, когато някоя дума засегне струна в душата ти и я натегне докрай, гневиш се с основание или по-често без основание, заради забравени неща, които изведнъж възкръсват и оживяват в теб в съвсем неподходящ момент.

Рядко обаче спираш да се замислиш защо това нещо или този човек те ядосаха толкова много и те ли всъщност са истинската причина за дълбокото ти негодувание и обида. Възможно ли е нещо дребно да отключи толкова голям гняв и възмущение или някъде има друг, по-дълбок корен? От днес ли е този гняв или се е трупал в теб дълго време? Дали пък болката в тила и високото кръвно нямат нещо общо с него? Защо понякога искаш да засегнеш или нараниш словесно другия, просто ей така, без конкретна причина?

Вместо да отговориш на тези въпроси, най-често продължаваш по навик с гневните изблици, докато на околните им писне, а пък ако си по-състрадателен и обгрижващ, гледаш да замажеш неудобната случка, която те изважда от имиджа ти, и се опитваш благородно да заемеш позиция над нещата. Страх те е от гнева, който може да нарани околните, а пък голяма работа, че наранява теб. С други думи, раната гнои, но ти я превързваш с панделка в благородно синьо, цвета на мира.  

Ако се опиташ да отговориш на въпроса какво иска да ти каже тази емоция, ще дадеш шанс на вътрешния си глас да стигне до теб. Дори тази емоция да те плаши, ако се опиташ да я приемеш и разбереш, ще си много по-честен към себе си, понеже ще си позволиш да осъзнаеш, че е възможно да изпитваш такива неположителни състояния. Алкохоликът може да започне лечението си само, когато заяви пред всички, че е алкохолик. По същия начин можеш да се справиш с гнева, като признаеш, че го има, като се научиш да го изразяваш по начини, за които после не съжаляваш, и когато разбереш какво в теб го поражда. Слава богу, причината винаги е в теб. И можеш да й въздействаш, ако пожелаеш. 

За какво се караме, когато се караме?

Най-често кавгата започва от дреболия, някой преместил нещо, не направил нещо както трябва или пропуснал да го направи. И дреболията се превръща в повод да се отприщят натрупани неприязън и изнервеност. Тръгва се от лека размяна на удари и контраудари под формата на обобщения: „Никога нищо не мога да намеря в тази къща!” и „Вечно чакаш да ти го дам в ръцете!”, после се преминава в атака по фланга с дисквалификации от типа „Какво изобщо мога да очаквам от теб?!” или „Можеш само да викаш, когато не ти изнася!” и може да продължи с фронтална атака, при която се почва едно лепене на етикети и охулване: „Ограничена жена!”, „Готованин!” и прочие. В крайна сметка напрежението се разтоварва, но обидите остават и се помнят дълго време.

Защо се получава така? Защо от някакъв незначителен проблем стигаме до думи, които ни нараняват дълбоко. Поради смущения по линията, така да се каже. Ако съпругът попита: „Къде ми е новата вратовръзка, оставих я на стола!?”, съпругата, която лесно се засяга, може да чуе: „Пак си подреждала, писна ми!” и отговаря на чутото с примерно: „Да не искаш да стои там цяла седмица, само аз подреждам в тази къща и пак си недоволен.” Тогава съпругът, който също е чувствителен към критики, отвръща: „Каква е тази мания да ми прибираш нещата, така че да не мога да ги намирам, сякаш го правиш нарочно!” Съпругата, която вече е уцелена по болното място на тема ред и чистота, и се е почувствала тотално недооценена, чува: „Ти си само една домакиня, която тормози хората с глупости!” и може да реагира с да речем: „Ти пък като си толкова умен, защо не си научил досега къде е гардеробът?!” и т.н. Получава се нещо като изкривяване на информацията, казват ви едно, а чувате друго, защото реагирате през болните си места, които са свръхчувствителни. Ако трудно понасяте критика, защото се чувствате пренебрегнати и отхвърлени, реагирате рязко, в несъответствие с казаното, понеже откривате критика и в най-незначителните реплики. Ако се чувствате подценявани и несъвършени в сравнение с другите, винаги сте готови да „чуете” снизходителен коментар в думите им. Както се казва: „Къде го удряш, къде се пука!”.

Когато комуникираме със света, винаги пречупваме информацията през нашите вътрешни нагласи, убеждения и най-вече страхове. При кавгите, когато афектът ескалира, се отключват именно тези страхове и човек реагира през тях, въпреки че другият може да е казал нещо съвсем невинно. „Чувате” неща, които партньорът ви не е казал или не е имал предвид. Всъщност „чувате” собствения си страх, че сте по-непълноценни, по-незаслужаващи обич, по-неспособни, по-, по-, по-.

Важно е да не попаднете в омагьосания кръг на размяна на обидни реплики, да запазите спокойствие и да се опитате просто да решите проблема, от който е тръгнал спорът. За целта поне единият от партньорите трябва да не поддаде и да настоява недоразумението да бъде решено, въпреки че другият може вече да се е понесъл на гребена на емоцията. После, когато нещата се уталожат, е добре да отделите време и да поговорите за важните неща в отношенията ви и кое не ви достига в тях.

Какво ти пречи да кажеш какво чувстваш?

Най-често, освен възпитанието, това са евентуалните последствия, които предвиждаме. Смятаме, че ако изразим болката, която сме изпитали по някакъв повод, това ще ни направи още по-уязвими и беззащитни пред чуждата агресия. Или пък че ако дадем израз на гнева си, това може да рефлектира върху нас с незабавни неблагоприятни резултати.

Ако обаче с времето преглъщането на емоциите се превърне в поведение, то започва да носи негативи, които са пропорционално големи на устойчивото му проявление. Загърбвате собствените си чувства в името на временния резултат и започвате да губите. На първо време се научавате да губите връзката с реалната ситуация. Вашите емоции са неразделна част от ситуацията; ако ги отпишете, все едно отказвате да видите нещата в тяхната цялост. Впоследствие, когато усвоите добре това „умение”, започвате бавно, но сигурно да губите връзката със себе си. Ставате неистински, неавтентични. Това моментално се усеща от другите, които започват да ви отвръщат със същото подценяване, което сте култивирали към себе си. Следващата „придобивка” е още по-глобална - липса на самоуважение и ниска самооценка.

На практика повечето от предвижданите лоши последствия са в сферата на илюзиите и страха. Другите могат да се обидят от вашите думи, особено ако съдържат епитети и квалификации. Но едва ли някой ще ви обвини за това, че сте се почувствали засегнати, обидени, наранени или гневни. Чувствата са нещо много истинско и човекът притежава вроден радар да ги разпознава. Не е възможно да не разпознаем усмивка, която не изразява радост, или загрижено поведение, което не изразява истинско съчувствие. Нещо повече, да изразиш какво чувстваш е проява на смелост и другите несъзнателно го уважават.

Така че можете да опитате следното. В продължение на една седмица казвайте на другите как се чувствате и да сравнете резултатите отпреди и сега. Има само едно условие: да бъдете искрени и добронамерени, както към себе си, така и към другия. 

Чувствата са объркващи

Разбирането на чувствата е нещо, на което никой не ни учи и традиционно не се насърчава в нашата култура. Предишните поколения, нашите баби и дядовци, които са ни възпитавали, докато родителите ни са ходели на работа, са ни предали модели на поведение, в който чувствата се пренебрегват и натъпкват на място, където да не пречат, за известно време. Преглъщането на чувствата е нещо, което се усвоява по въздушно-капков път в детството и се затвърждава в йерархията на служебните отношения, където изразяването на несъгласие с учителя или шефа по правило не се възприема в градивния му аспект и следователно не се толерира.

Пренебрегването на чувствата е бомба със закъснител, понеже именно чувствата са носителят на енергия. В тях участва не само главата, но и цялото тяло, което има способността да складира на различни места неосъзнатите и неизразени чувства под формата на тревожност, напрежение, физически дискомфорт.    

Освен това чувствата са много объркващи. Основните чувства са няколко – страх, гняв, вина, тъга, радост, останалите са комбинации от емоции, с които е много трудно да се оправи човек. Докато логиката е друго нещо. Тя носи ред и яснота, организираност и предвидимост. Чувстваш се спокоен, защото всичко е под контрол. До момента, в който нещата не започнат да се случват по други сценарии и недобре. Тогава се завихрят едни емоции, няма ред, няма структура, само  хаос някакъв......

Какво принципно да правим?! Ами можем например да се сприятелим със собствените си емоции и да се научим да ги уважаваме. Те носят информация за нашите дълбинни потребности. Можем да се опитаме да ги опознаем и да се научим да ги усещаме в тялото си. Да ги наблюдаваме и да ги разбираме. Да им обръщаме внимание и да говорим за тях. Откъде идва този страх и какво иска да ми каже? Как става така, че еди-какви си ситуации винаги ме изпълват с гняв? Дали защото изпитвам безсилие или защото подобно нещо ми се случи някога и на мен?! Може би старата болка, за която си мислех, че е угаснала, пак напомня за себе си?!

На по-следващ етап можем да се научим да избираме чувствата, които ни харесват и ни карат да се чувстваме добре. Защото вече ще сме се убедили на практика, а не само на думи, в силата на положителните емоции. Също така, когато сме се научили да им се доверяваме, емоциите започват да имат и прогностичен смисъл. Когато спрем да се страхуваме и тревожим непрекъснато, тогава чувството за страх ще започне да изпълнява главното си предназначение – да ни предупреждава за опасности. Нали ви се е случвало да изпитвате необясним и абсолютно нелогичен страх от това да отидете някъде или да направите нещо. И този страх да ви е предпазил от големи неприятности или даже от смъртна заплаха!

Подреждането на емоциите подрежда нещата в душата, което води до облекчение и спад на вътрешната агресия. Човек спира да се чувства застрашен и излиза от отбранителната позиция. Тогава и общуването с хората става на друго ниво. Комуникираш не като настръхнала котка, а спокойно и от позицията на разума и взаимната изгода. Тогава и логиката работи по друг начин, в хармония с общия емоционален фон, ефективно. Когато човек подхожда от позицията само на чувствата или само на разума, той един вид действа едностранно. Тогава и резултатите са частични. Но когато действа от позицията и на двете, той е цялостен и взема верните решения.