Здравейте! Казвам се Ирена Славкова и се занимавам с психологично консултиране онлайн. Показвам на хора, които искат да подобрят живота си и смятат, че промяната започва отвътре, как да преодолеят вътрешните ограничения и да превърнат предизвикателствата на живота в стъпала към успеха. Мога да ви бъда полезна при: тревожни разстройства, панически атаки, фобии, стрес на работното място, бърнаут, трудности в общуването и реализацията, разрешаване на конфликти, понижена самооценка, подреждане на приоритети, умения за отстояване, мотивация, житейски избори, проблемни отношения, неуспешни връзки.

За да си запишете час, можете да се свържете с мен на тел.: 0896 729239, с мейл на адрес: irenslavkova@gmail.com или през формата за контакт на сайта ми: www.irenaslavkova.com. Цена на сесията: 35 лв.

Показват се публикациите с етикет страх. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет страх. Показване на всички публикации

сряда, 16 декември 2015 г.

Към Вътрешния критик - с уважение



Съществува теория, според която във всеки човек живеят много субличности, които се изявяват в различните области на човешкото функциониране. Във всеки един от нас се крие по един Мечтател, Творец, Лидер, Организатор и т.н. Но днес ми се иска да поговорим за Вътрешния критик, защото ми се струва, че неговата фигура е най-онеправдана. Никой обича да го критикуват.

Вътрешният критик е онази част от теб, която подлага всичко на съмнение, сравнява те с най-високите стандарти, намира начини да омаловажи  постигнатото и никога не е доволна. При всеки човек Вътрешният критик критикува по различен начин – при едни е по-снизходителен и склонен към компромиси, докато при други има мнение за всяко нещо и е безпощаден. Вътрешният критик винаги говори с глас на възрастен, може би глас от детството, и въдворява ред и сериозност, все едно че си малкото дете, което се нуждае от напътствия, за да порасне. Сигурно не си даваш сметка, но когато заговори по този начин, започваш да се чувстваш леко виновен, че не си постъпил добре, че се смееш, когато не трябва, или че говориш странни неща.

Така се държи Вътрешният критик, когато му имаш страх и му позволяваш да те вкара в ролята на дете, което е сбъркало и му се карат. Но ако се вгледаш в него от позицията на зрелостта, ще видиш, че всъщност той върши важна работа. Целта му е да те сваля в реалността и да проверява кои стремежи са истински и кои – илюзии, къде представите ти за живота се разминават с действителността небезопасно и как можеш да избегнеш проблемите. Той ти пречи да постъпваш необмислено и предвижда евентуалните последствия, коригира плановете ти, внася подобрения. С други думи, предпазва те и това е безценна функция. Как ли щяха да изглеждат нещата, ако в нас нямаше Критик? Сигурно щяхме да приемаме всичко за чиста монета, да изпитваме сляпо доверие, нямаше да имаме собствено мнение и най-вече нямаше да живеем тук и сега, а щяхме да витаем в облаците. Щяхме да бъдем едни Мечтатели, откъснати от действителността.

Така че Критикът балансира другите субличности, защото силата на системата е в баланса и синхрона. Онова обаче, което го прави досаден и нетърпим понякога, е мястото, което му отреждаме в себе си. Когато му даваме преднина и се съобразяваме с всяка негова критика, даваме възможност на неодобрението към нас самите да избуи и на свой ред да засенчи трезвата преценка на добрите ни страни. Прекалената критика е също толкова далече от реалността, колкото и безкритичността. Още по-лоши са нещата, ако Критикът има навика да лепи етикети от сорта „Ти си лош!”, „Не ставаш за нищо!” и други обезценяващи квалификации. Ако обаче го държим на правилното място и не му даваме превес, той започва да играе конструктивната роля, която му е отредена по замисъл, а именно да подлага на съмнение, да проверява и да коригира.

понеделник, 7 декември 2015 г.

Прокрастинация – що е то?


Това е ново понятие в психологията, с което се обозначава постоянното отлагане на неприятните задачи – /от англ. procrastination – „отлагане, задържане, бавене”/. За първи път това поведение е изследвано през 1992 г. от Ноа Милграм, който в книгата си „Прокрастинацията – болест на съвремието” го разглежда повече в социален, а не толкова в индивидуален аспект. Според него този тип поведение е свързан с  прекалената заетост на съвременния човек, който е натоварен с безброй задължения и е принуден непрекъснато да отлага изпълнението на някои от тях.
В общи линии отношението към прокрастинацията е отрицателно, като тя се счита за равна на мързела и леността, а интервюирани хора съобщават, че отлагането ги прави нещастни и напрегнати при мисълта за отложените задачи.
Вероятно отлагащото поведение има своето социално обяснение и корени, но истината е, че всеки човек може да има съвсем индивидуални мотиви за отлагането, които да не са свързани с мързел или небрежност. Съществуват няколко обяснения и даже теории относно отлагането, които акцентират върху занижената мотивация – например при работа по дългосрочни проекти, когато получаването на възнаграждението предстои в далечно бъдеще; страх от прекалено мащабни проекти; голям обем от задачи за вършене, при което човек е принуден да оставя недовършени неща, за да може да се справи добре с останалата работа. Може би на едно от първите места е стремежът към перфекционизъм, когато индивидът отлага, понеже не се чувства никога достатъчно готов да покрие собствените си критерии.
Физиологично отлагащото поведение се обяснява с противоположното действие на два процеса в човешкия мозък. Първият процес е свързан с лимбичната система, в която е разположен центърът на удоволствието и която се „бори” човек да получи онова, което иска в конкретния момент. Другият е свързан с префронталната кора, която отговаря за вземането на решения, контрола върху импулсите и абстрактното мислене, нещо, като „вътрешен организатор”, който се грижи за задачите с дългосрочен ефект. За да се задейства обаче префронталната кора е необходимо да й подадем сигнал съзнателно, тоест да оформим намерение или да поставим цел. За разлика от нея лимбичната система се задейства самостоятелно – достатъчно е само да си помислим за проблема – и прави всичко, за да се почувстваме по-добре, тоест включва се прокрастинацията. С други думи, когато човек се чувства претоварен и притеснен от предстояща задача, изведнъж намира куп неотложни други работи, които да върши. Така лимбичната система го защитава от неприятните усещания, понеже когато се чувства много зает, той няма време за притесняващата задача.
Отлагането може да се окаже реална пречка по пътя към успеха. Обаче съществуват начини, посредством които от него може да се извлече полза. Има изследвания, които показват, че отлагането на дадена задача до последния момент води в повечето случаи до по-доброто й изпълнение поради свръхмобилизацията на способности и сили, за да се спази оставащия кратък срок. Друга изгода е това, че отлагането води до отпадане на неважните неща и се спестява ненужна работа.
Също така е възможно да се практикува структурирана прокрастинация съгласно теорията на Джон Пери, професор в Станфордския университет. Съставя се списък, в който на първо място се поставят задачи, които изглеждат важни или спешни, но всъщност могат да бъдат отложени или никога да не бъдат изпълнени. Докато прави всичко възможно да ги избегне, човек работи по останалите задачи от списъка, каквато всъщност е и целта. По този начин прокрастинацията се превръща в средство за целенасочено увеличаване на продуктивността. 
За да се справи с прекалената си склонност да отлага, известният писател Реймънд Чандлър приложил техниката на парадоксалната интенция, която изисква да се практикува нещото, което човек се стреми да избегне. Той въвел две основни правила: да не пише нищо и да не прави нищо. Скуката, която изпитвал от бездействието, в крайна сметка го превърнала в плодовит писател.

По материали от Интернет

четвъртък, 26 ноември 2015 г.

Невъзможното става възможно .... в трудностите


Благодаря на И.К. за това прозрение, което сподели с мен.

Всеки един има неща, от които се страхува, които избягва и за които е убеден, че никога няма да може и няма да поиска да направи. Просто неща, които не са за теб и точка. Мотивът е без значение, може да е страх, предразсъдък, убеждение. По отношение на тези неща понякога изграждаш цяла стратегия за защита, с която се предпазваш и се чувстваш в безопасност до ..... Докато стане така, че животът, този велик учител, не те сблъска фронтално с нежеланата ситуация, така че да няма накъде да бягаш. Ами сега!

Обикновено става така, че фронталният сблъсък не се явява сам, а като част от по-голямо затруднение, което поставя на изпитание твоите възможности, издръжливостта ти, желанието ти да вървиш напред. Изпитание, което за да го преодолееш, трябва да мобилизираш всичките си сили и способности. И докато се напрягаш и бориш, предишното невъзможно нещо сега изглежда толкова незначително, толкова просто и постижимо, че не си спомняш защо си му треперил. Просто го правиш и продължаваш нататък. Изглежда смешно лесно на фона на значимите трудности, с които има да се справяш.

Очевидно е, че по някакъв начин се е променило отношението ти към невъзможното нещо. Но как точно? На първо място си омаловажил страха си от него. На фона на по-голямото затруднение колебанията дали би се справил с невъзможното нещо отстъпват на заден план. Вместо да мислиш за него и колко те е страх, пренасочваш вниманието си към по-големия проблем. Тогава вътрешните пречки пред невъзможното, тоест твоите опасения или ограничаващи убеждения, отпадат и вече няма причина да не се справиш с това, което преди ти е изглеждало непосилно.

Май всичко се свежда пак до страха от една страна, и от друга - до страха да се изправиш пред самия страх, за да го преодолееш. Понеже „на страха очите са големи”. Но в крайна сметка колкото и да отлагаш, неминуемо някой ден ще се наложи да го погледнеш отблизо и ще видиш, че не е чак толкова страшен, колкото ти се струва, докато бягаш от него. 

четвъртък, 10 септември 2015 г.

Когато си в страха, той е непобедим!



Някога мислил ли си колко неща можеше да правиш, ако не те беше страх от това или онова? И не само колко, ами колко по-различни от нещата, които правиш обичайно? Можеше да имаш по-добра работа, по-интересна и по-скъпо платена, щеше да пътуваш повече, да караш по-хубава кола, щеше да се забавляваш по различен начин, изобщо друг човек. Да, обаче теб те е страх да правиш презентации и да шофираш по магистрали, притесняваш се, когато излизаш с момичета, и винаги мислиш какво ще кажат другите за теб.

Почти никога не си даваме сметка колко много страхове носим и колко много ни сковават те. Ако си ги представим образно, на мен много ми приличат на вериги на краката и ръцете, които сутрин помъкваме по белия свят, а пък вечер стоварваме уморени в леглото. И като се замисля, това хич не е само метафора, ами е буквална истина, понеже е известно, че тялото резонира с нашите емоции, особено с продължителните състояния, каквито са дългогодишните ни страхове, и образува блокажи, предвестници на болестта.   

Освобождаването от някой страх винаги носи облекчение. Плясваш се по челото и се чудиш как си живял с него толкова време. Сега това ти изглежда абсолютно нелогично! Защо си чакал толкова дълго, преди да го разкараш?!

Работата е там, че когато си в страховата емоция, тя е толкова всепоглъщаща, че блокираш и единственото, което ти се иска, е да избягаш от източника на страха. Гонило ли те е озъбено куче? Бягаш, без да мислиш, по инстинкт за оцеляване, краката тичат сами! Първична реакция. Е, не всички страхове са толкова страшни, някои са като злобни кучета, които само лаят предупредително, за да те държат настрана. Искам да кажа, че когато си в страха, той изглежда непобедим.

Обаче можеш да се наведеш да вземеш камък и да го хвърлиш по кучето. В 90 процента от случаите това дава резултат. И разбираш, че страхът може да се надмогне. Това е важен момент, в който ти става ясно, че има начин да промениш нещата. После следва истинската работа, да затвърдиш новото отношение към страха и да формираш нова реакция към него, както в съзнанието, така и в тялото си. Тогава веригите падат.   


четвъртък, 27 август 2015 г.

Лошо нещо ли е гневът?


Всяка емоция е такава, каквато е, няма лоши или добри. Eмоцията ти носи информация за теб самия, за нещата, които цениш, за страховете ти, за болките, които си затрупал в ежедневието, за илюзиите ти.

Гневът също носи важна информация. Гневиш се, когато нещо не става според очакванията, когато някоя дума засегне струна в душата ти и я натегне докрай, гневиш се с основание или по-често без основание, заради забравени неща, които изведнъж възкръсват и оживяват в теб в съвсем неподходящ момент.

Рядко обаче спираш да се замислиш защо това нещо или този човек те ядосаха толкова много и те ли всъщност са истинската причина за дълбокото ти негодувание и обида. Възможно ли е нещо дребно да отключи толкова голям гняв и възмущение или някъде има друг, по-дълбок корен? От днес ли е този гняв или се е трупал в теб дълго време? Дали пък болката в тила и високото кръвно нямат нещо общо с него? Защо понякога искаш да засегнеш или нараниш словесно другия, просто ей така, без конкретна причина?

Вместо да отговориш на тези въпроси, най-често продължаваш по навик с гневните изблици, докато на околните им писне, а пък ако си по-състрадателен и обгрижващ, гледаш да замажеш неудобната случка, която те изважда от имиджа ти, и се опитваш благородно да заемеш позиция над нещата. Страх те е от гнева, който може да нарани околните, а пък голяма работа, че наранява теб. С други думи, раната гнои, но ти я превързваш с панделка в благородно синьо, цвета на мира.  

Ако се опиташ да отговориш на въпроса какво иска да ти каже тази емоция, ще дадеш шанс на вътрешния си глас да стигне до теб. Дори тази емоция да те плаши, ако се опиташ да я приемеш и разбереш, ще си много по-честен към себе си, понеже ще си позволиш да осъзнаеш, че е възможно да изпитваш такива неположителни състояния. Алкохоликът може да започне лечението си само, когато заяви пред всички, че е алкохолик. По същия начин можеш да се справиш с гнева, като признаеш, че го има, като се научиш да го изразяваш по начини, за които после не съжаляваш, и когато разбереш какво в теб го поражда. Слава богу, причината винаги е в теб. И можеш да й въздействаш, ако пожелаеш. 

неделя, 9 август 2015 г.

За какво се караме, когато се караме?


Най-често кавгата започва от дреболия, някой преместил нещо, не направил нещо както трябва или пропуснал да го направи. И дреболията се превръща в повод да се отприщят натрупани неприязън и изнервеност. Тръгва се от лека размяна на удари и контраудари под формата на обобщения: „Никога нищо не мога да намеря в тази къща!” и „Вечно чакаш да ти го дам в ръцете!”, после се преминава в атака по фланга с дисквалификации от типа „Какво изобщо мога да очаквам от теб?!” или „Можеш само да викаш, когато не ти изнася!” и може да продължи с фронтална атака, при която се почва едно лепене на етикети и охулване: „Ограничена жена!”, „Готованин!” и прочие. В крайна сметка напрежението се разтоварва, но обидите остават и се помнят дълго време.

Защо се получава така? Защо от някакъв незначителен проблем стигаме до думи, които ни нараняват дълбоко. Поради смущения по линията, така да се каже. Ако съпругът попита: „Къде ми е новата вратовръзка, оставих я на стола!?”, съпругата, която лесно се засяга, може да чуе: „Пак си подреждала, писна ми!” и отговаря на чутото с примерно: „Да не искаш да стои там цяла седмица, само аз подреждам в тази къща и пак си недоволен.” Тогава съпругът, който също е чувствителен към критики, отвръща: „Каква е тази мания да ми прибираш нещата, така че да не мога да ги намирам, сякаш го правиш нарочно!” Съпругата, която вече е уцелена по болното място на тема ред и чистота, и се е почувствала тотално недооценена, чува: „Ти си само една домакиня, която тормози хората с глупости!” и може да реагира с да речем: „Ти пък като си толкова умен, защо не си научил досега къде е гардеробът?!” и т.н. Получава се нещо като изкривяване на информацията, казват ви едно, а чувате друго, защото реагирате през болните си места, които са свръхчувствителни. Ако трудно понасяте критика, защото се чувствате пренебрегнати и отхвърлени, реагирате рязко, в несъответствие с казаното, понеже откривате критика и в най-незначителните реплики. Ако се чувствате подценявани и несъвършени в сравнение с другите, винаги сте готови да „чуете” снизходителен коментар в думите им. Както се казва: „Къде го удряш, къде се пука!”.

Когато комуникираме със света, винаги пречупваме информацията през нашите вътрешни нагласи, убеждения и най-вече страхове. При кавгите, когато афектът ескалира, се отключват именно тези страхове и човек реагира през тях, въпреки че другият може да е казал нещо съвсем невинно. „Чувате” неща, които партньорът ви не е казал или не е имал предвид. Всъщност „чувате” собствения си страх, че сте по-непълноценни, по-незаслужаващи обич, по-неспособни, по-, по-, по-.

Важно е да не попаднете в омагьосания кръг на размяна на обидни реплики, да запазите спокойствие и да се опитате просто да решите проблема, от който е тръгнал спорът. За целта поне единият от партньорите трябва да не поддаде и да настоява недоразумението да бъде решено, въпреки че другият може вече да се е понесъл на гребена на емоцията. После, когато нещата се уталожат, е добре да отделите време и да поговорите за важните неща в отношенията ви и кое не ви достига в тях.

четвъртък, 6 август 2015 г.

Какво ти пречи да кажеш какво чувстваш?


Най-често, освен възпитанието, това са евентуалните последствия, които предвиждаме. Смятаме, че ако изразим болката, която сме изпитали по някакъв повод, това ще ни направи още по-уязвими и беззащитни пред чуждата агресия. Или пък че ако дадем израз на гнева си, това може да рефлектира върху нас с незабавни неблагоприятни резултати.

Ако обаче с времето преглъщането на емоциите се превърне в поведение, то започва да носи негативи, които са пропорционално големи на устойчивото му проявление. Загърбвате собствените си чувства в името на временния резултат и започвате да губите. На първо време се научавате да губите връзката с реалната ситуация. Вашите емоции са неразделна част от ситуацията; ако ги отпишете, все едно отказвате да видите нещата в тяхната цялост. Впоследствие, когато усвоите добре това „умение”, започвате бавно, но сигурно да губите връзката със себе си. Ставате неистински, неавтентични. Това моментално се усеща от другите, които започват да ви отвръщат със същото подценяване, което сте култивирали към себе си. Следващата „придобивка” е още по-глобална - липса на самоуважение и ниска самооценка.

На практика повечето от предвижданите лоши последствия са в сферата на илюзиите и страха. Другите могат да се обидят от вашите думи, особено ако съдържат епитети и квалификации. Но едва ли някой ще ви обвини за това, че сте се почувствали засегнати, обидени, наранени или гневни. Чувствата са нещо много истинско и човекът притежава вроден радар да ги разпознава. Не е възможно да не разпознаем усмивка, която не изразява радост, или загрижено поведение, което не изразява истинско съчувствие. Нещо повече, да изразиш какво чувстваш е проява на смелост и другите несъзнателно го уважават.

Така че можете да опитате следното. В продължение на една седмица казвайте на другите как се чувствате и да сравнете резултатите отпреди и сега. Има само едно условие: да бъдете искрени и добронамерени, както към себе си, така и към другия. 

вторник, 28 юли 2015 г.

Въпрос на интерпретация
Всичко, което се случва в живота ви, подлежи на собствената ви интерпретация. Начинът, по който субективно оцветявате дадено събитие, зависи от жизнения опит /дали е положителен или отрицателен до момента на събитието/, от възпитанието, от готовността да поемате рискове и да се справяте с предизвикателства, и особено от страховете ви. Често пъти се случва в рамките на недълго време да прецените едно и също събитие по коренно различен, противоположен начин. Примерно, уволняват ви и оставате без доходи. В началото това ви изпълва с ужас от предстоящите затруднения, но като теглите чертата и направите рекапитулация, осъзнавате, че рано или късно това е щяло да се случи и че сега е моментът да се предприеме промяна.

Винаги когато се опитате да видите значимостта на събитието от цялостната перспектива на живота ви, нещата като че ли започват да се наместват и да придобиват смисъл, който първоначално сте пропуснали да забележите. Скритият смисъл е посоката, по която можете да се ориентирате, за да намерите изход от ситуацията. Това не е толкова лесно, колкото е на думи, понеже всяко значимо затруднение и особено повтарящи се сходни ситуации сигнализират, че сте в капана на собствените си илюзии. Илюзията е тази, която ви държи далеч от реалността, като я изкривява и ви подвежда, тя е кривото огледало. Победата над собствените илюзии е най-трудната, понеже е себенадмогване. 

В момента, в който обаче приемете, че ситуацията има смисъл и следователно изход, сте стъпили на верния път. Оттук нататък всеки действа както прецени за добре, но на първо време можете да постъпите като практични хора. Сключвате договор със себе си, че да, проблемът е голям и страховете ви са напълно оправдани, но за момента решавате да ги оставите настрана, за после, а пък сега решавате да набележите всички възможни начини, по които евентуално да се справите. Резултатът може да не дойде веднага, може да е необходимо да събирате допълнителна информация или да придобиете допълнителна квалификация и т.н. Но вече сте задвижили нещата в съвсем друга посока – от зоната на страха какво се случва и какво ще се случи отсега нататък, от сферата на мрачните хипотези, вие стъпвате в реалността и търсите вариантите, които практически съществуват пред вас и даже онези, за които не предполагате, че съществуват.

Реалността винаги предлага варианти на решения. И когато откриете макар и най-неефективния ИЗХОД, нещата изведнъж се променят, сменя се гледната точка, ъгълът, от който преценявате, усещате решението в ръцете си, пипнали сте го и всичко наоколо ви изглежда в по-ярки цветове. Впоследствие може да се окаже, че има други, по-добри решения. Но първото носи обрата в интерпретацията, разбирате, че ситуацията може да бъде управлявана.