Здравейте! Казвам се Ирена Славкова и се занимавам с психологично консултиране онлайн. Показвам на хора, които искат да подобрят живота си и смятат, че промяната започва отвътре, как да преодолеят вътрешните ограничения и да превърнат предизвикателствата на живота в стъпала към успеха. Мога да ви бъда полезна при: тревожни разстройства, панически атаки, фобии, стрес на работното място, бърнаут, трудности в общуването и реализацията, разрешаване на конфликти, понижена самооценка, подреждане на приоритети, умения за отстояване, мотивация, житейски избори, проблемни отношения, неуспешни връзки.

За да си запишете час, можете да се свържете с мен на тел.: 0896 729239, с мейл на адрес: irenslavkova@gmail.com или през формата за контакт на сайта ми: www.irenaslavkova.com. Цена на сесията: 35 лв.

Показват се публикациите с етикет мотивация. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет мотивация. Показване на всички публикации

понеделник, 7 декември 2015 г.

Прокрастинация – що е то?


Това е ново понятие в психологията, с което се обозначава постоянното отлагане на неприятните задачи – /от англ. procrastination – „отлагане, задържане, бавене”/. За първи път това поведение е изследвано през 1992 г. от Ноа Милграм, който в книгата си „Прокрастинацията – болест на съвремието” го разглежда повече в социален, а не толкова в индивидуален аспект. Според него този тип поведение е свързан с  прекалената заетост на съвременния човек, който е натоварен с безброй задължения и е принуден непрекъснато да отлага изпълнението на някои от тях.
В общи линии отношението към прокрастинацията е отрицателно, като тя се счита за равна на мързела и леността, а интервюирани хора съобщават, че отлагането ги прави нещастни и напрегнати при мисълта за отложените задачи.
Вероятно отлагащото поведение има своето социално обяснение и корени, но истината е, че всеки човек може да има съвсем индивидуални мотиви за отлагането, които да не са свързани с мързел или небрежност. Съществуват няколко обяснения и даже теории относно отлагането, които акцентират върху занижената мотивация – например при работа по дългосрочни проекти, когато получаването на възнаграждението предстои в далечно бъдеще; страх от прекалено мащабни проекти; голям обем от задачи за вършене, при което човек е принуден да оставя недовършени неща, за да може да се справи добре с останалата работа. Може би на едно от първите места е стремежът към перфекционизъм, когато индивидът отлага, понеже не се чувства никога достатъчно готов да покрие собствените си критерии.
Физиологично отлагащото поведение се обяснява с противоположното действие на два процеса в човешкия мозък. Първият процес е свързан с лимбичната система, в която е разположен центърът на удоволствието и която се „бори” човек да получи онова, което иска в конкретния момент. Другият е свързан с префронталната кора, която отговаря за вземането на решения, контрола върху импулсите и абстрактното мислене, нещо, като „вътрешен организатор”, който се грижи за задачите с дългосрочен ефект. За да се задейства обаче префронталната кора е необходимо да й подадем сигнал съзнателно, тоест да оформим намерение или да поставим цел. За разлика от нея лимбичната система се задейства самостоятелно – достатъчно е само да си помислим за проблема – и прави всичко, за да се почувстваме по-добре, тоест включва се прокрастинацията. С други думи, когато човек се чувства претоварен и притеснен от предстояща задача, изведнъж намира куп неотложни други работи, които да върши. Така лимбичната система го защитава от неприятните усещания, понеже когато се чувства много зает, той няма време за притесняващата задача.
Отлагането може да се окаже реална пречка по пътя към успеха. Обаче съществуват начини, посредством които от него може да се извлече полза. Има изследвания, които показват, че отлагането на дадена задача до последния момент води в повечето случаи до по-доброто й изпълнение поради свръхмобилизацията на способности и сили, за да се спази оставащия кратък срок. Друга изгода е това, че отлагането води до отпадане на неважните неща и се спестява ненужна работа.
Също така е възможно да се практикува структурирана прокрастинация съгласно теорията на Джон Пери, професор в Станфордския университет. Съставя се списък, в който на първо място се поставят задачи, които изглеждат важни или спешни, но всъщност могат да бъдат отложени или никога да не бъдат изпълнени. Докато прави всичко възможно да ги избегне, човек работи по останалите задачи от списъка, каквато всъщност е и целта. По този начин прокрастинацията се превръща в средство за целенасочено увеличаване на продуктивността. 
За да се справи с прекалената си склонност да отлага, известният писател Реймънд Чандлър приложил техниката на парадоксалната интенция, която изисква да се практикува нещото, което човек се стреми да избегне. Той въвел две основни правила: да не пише нищо и да не прави нищо. Скуката, която изпитвал от бездействието, в крайна сметка го превърнала в плодовит писател.

По материали от Интернет

вторник, 6 октомври 2015 г.

Бърнаут – загуба на смисъла


Бърнаутът или професионалното „изпепеляване” е сравнително ново състояние, което се явява резултат от съвременната силно конкурентна и стресова работна среда. Първоначално е регистрирано и проучено във връзка с така наречените помагащи професии – лекари, медицински сестри, социални работници и др. Но днес на практика то се проявява при хора от различни професионални сфери и с различни нива на отговорности.

Симптомите  на професионалното изчерпване, както още се нарича, са добре описани и са от най-разнообразно естество: физиологични, поведенчески, емоционални и когнитивни. Физиологичните симптоми обикновено включват:
- хронична умора
- болки и скованост в мускулите
- подкопана имунна система и чести боледувания
- нарушения в съня, трудно заспиване, ранно събуждане
- неспособност за пълноценна почивка и отпускане.

Емоционалният фон се характеризира с:
- чувство на безпомощност и безнадеждност
- усещане за провал и неспособност да се променят нещата в положителна посока въпреки усилията
- силна вина
- засилена раздразнителност и мнителност
- гневни изблици
- негативно отношение към колеги, началници и клиенти
- и накрая дори неспособност да се изпитват такива чувства като състрадание, съчувствие и разбиране към другите.

Тези емоции се съпътстват от:
- апатия и вътрешно дистанциране от работата и работните проблеми, всичко ти е все едно
- нежелание да се ходи на работа – с мъка тръгваш сутрин и особено след почивните дни, намираш си извинения и заболявания, за да отсъстваш.

Обикновено състоянието се развива в продължение на няколко години и по определен модел. Първоначално човек е изпълнен с желание да напредва и да се доказва, гради планове за кариера, инвестира в квалификацията си. Впоследствие обаче се очертава ясно разминаване между очакванията и реалните професионални шансове или между очакванията и реалното удовлетворение от работната ситуация в нейната съвкупност. Засегнатият от бърнаут започва ясно да разбира, че тук не може да получи онова, от което се нуждае не само в професионален аспект, но и в чисто човешки. В същото време обаче не се решава да напусне работата поради някакви обективни причини. Или пък може неколкократно да я сменя, но нещата да остават същите. Неудовлетвореността започва все по-често да поражда гняв от невъзможността да се постигне промяна.

На по-късен етап се появяват хроничната умора и безразличието. Човекът се чувства като механичен изпълнител на някакви задачи и няма нито желание, нито енергия да влага в работата си онова усърдие, което е влагал преди, усеща се затъпял и неспособен да роди нова идея, върши задълженията си по-скоро по принуда. Работоспособността му съответно е намаляла, вече не е толкова ефективен. Той осъзнава, че се справя по-зле, и това го кара да се чувства виновен, става още по-самокритичен и негативно настроен. Постепенно губи интерес и към живота, такъв, какъвто го живее в конкретния момент, няма желание за нещата, които са го радвали преди, хобитата, които са го спасявали от скуката на ежедневието, му стават безразлични. Все по-трудно се възстановява след работната седмица и излизането с приятели не му помага да разпусне и релаксира. Няма много желания, които да го зареждат положително, мотивацията му е близо до нулата, чувства се като пресъхнал. С една дума, изтощение – физическо, емоционално, интелектуално. Състоянието в последния стадий на прегарянето може да застраши сериозно физическото и психично здраве.

Какви всъщност са причините за бърнаута? Те са много, но като че ли напоследък най-често се срещат в контекста на неясно регламентираните работни взаимоотношения, когато задълженията на служителя не са ясно определени и това позволява да му се възлагат допълнителни задачи, както и задължения извън неговите компетенции. Често клиенти ми споделят, че всичко тръгва от завишеното работно натоварване, което трудно издържат физически и психически.

Сред важните причини са:
- липсата на адекватно оценяване на труда, независимо дали материално – като демотивиращо възнаграждение, или морално – като отсъствие на подкрепа и насърчение, неодобрение на постигнатите резултати;
- силна динамика на работата, която е свързана с постоянно гонене на крайни срокове;
- непрекъснато доказване;
- враждебна среда на работното място, конкурентност, неразбирателство и интриги, неравнопоставеност и неравномерно разпределение на задълженията в екипа, конфликти;
- несъобразяване с реалните възможности и квалификации на служителя и възлагане на несвойствени задължения, отсъствие на подпомагащо обучение;
- прекалена рутинност на дейността, липса на творчество, невъзможност за участие във вземането на решения във връзка с работния процес;
- и като че ли най-вече безплодните усилия да се разрешат несъответствията.

С други думи, всички онези обстоятелства, поради които човекът се чувства неоценен, неодобрен, неспособен, /простете за клишето/ като винт в машина за пари, нереализиран, неуспял, нестойностен /просто равен на една работна заплата/ и най-вече безсилен. Безсилен да промени нещата към по-добро за себе си.

Особено застрашени са хора, които трудно се отстояват, интроверти, с повишена тревожност, идеалисти, от несъстезателен тип, неносещи на стрес и напрежение. Потърпевши са и хора, за които работното място е нещо повече от източник на доходи, а се свързва и с потребността от успех, значимост и себереализация.   

Какво може да стане, когато живееш и се чувстваш по този начин достатъчно дълго? Ами просто в един момент се предаваш и си казваш: „Няма смисъл! Каквото и да правя, каквито и действия да предприемам, каквито и работи да сменям, резултат няма! Следователно вече ми е все едно!” И губиш вяра, смисъл и посока!

Лично за мен бърнаутът беше шансът ми за ново начало. Както и за много други хора, които решават да не търсят смисъла там, където го няма, а да се обърнат към онези пренебрегвани желания и мечти, за които никога не им е оставало време и които ги карат да се чувстват в хармония със себе си и другите.



понеделник, 20 юли 2015 г.

Защо психотерапия?

Думата звучи малко плашещо, нещо като терапия за психари /справка - сериала с Чарли Шийн/. Създава усещането, че нещо ми има, че съм различен по особен начин, щом ходя на психотерапевт. Това е стигмата на неинформираното мнение. Ако преведем думата „психотерапия”, ще видим, че тя означава „лечение на душата” /от старогръцки/.

Психотерапията е идеалният начин да се погрижим за душевното си здраве и тя не е само за болни хора. Болните са болни и трябва да се лекуват по начина, който изберат. Но психотерапията или по-съвременният вариант – консултирането – е извънредно мощен инструмент и за здравия човек, който иска да решава проблемите си и да бъде успешен. Терапевтът ще му помогне да си превърже раните в сърцето, да преработи травмите, каквито имаме всички, и да освободи блокираните си ресурси. Какво правим обикновено, когато имаме нужда да освободим натрупаните болка и обиди? Изкарваме си го на някого. Тъпчем ги навътре и създаваме бомба със закъснител, която по-късно ще избухне в семейството, работата или здравето. Или споделяме с приятели. Слава богу, когато тях ги има наблизо в нужния момент, но споделянето с приятели обикновено помага временно. Докато терапевтът знае къде да подръпне, къде да натисне някои лостчета, за да задвижи процес на пречистване. Също така ще ти помогне да осъзнаеш кое в разбирането ти за света ти пречи да се реализираш и ще те научи да го коригираш по начин, който ти пасва най-добре. Всъщност добрият терапевт е онзи, който ще ти помогне да бъдеш повече себе си, да разбереш какво искаш от себе си, какво мислиш за самия себе си и как това ти помага или пречи. И най-вече ще ти помогне да откриеш твоя си начин да се справяш. Ще те води за ръката, докато имаш нужда, после ще те пусне да се оправяш сам, като пораснало дете.

Но такъв вид помощ е за активните личности, които имат желание да променят нещата и да се потрудят за това. Няма как някой да те научи на нещо, без да го искаш. Доказателство е дългогодишната училищна система на наливане на пасивни знания в главите на децата. Мотивацията за промяна се ражда или от зор, тоест когато има вече формиран реален проблем, или когато искаме повече от онова, което ни предлага настоящето. Само когато искаш и си готов да работиш, терапевтът може да тръгне заедно с тебе, да те вдига, когато падаш, да те успокоява, че, да, твоят проблем е сложен, но има решение, защото други хора преди теб си извървели същия път. И така, докато стъпиш на твърда земя, откъдето можеш да продължиш сам.