Към Вътрешния критик - с уважение

Съществува теория, според която във всеки човек живеят много субличности, които се изявяват в различните области на човешкото функциониране. Във всеки един от нас се крие по един Мечтател, Творец, Лидер, Организатор и т.н. Но днес ми се иска да поговорим за Вътрешния критик, защото ми се струва, че неговата фигура е най-онеправдана. Никой обича да го критикуват.

Вътрешният критик е онази част от теб, която подлага всичко на съмнение, сравнява те с най-високите стандарти, намира начини да омаловажи  постигнатото и никога не е доволна. При всеки човек Вътрешният критик критикува по различен начин – при едни е по-снизходителен и склонен към компромиси, докато при други има мнение за всяко нещо и е безпощаден. Вътрешният критик винаги говори с глас на възрастен, може би глас от детството, и въдворява ред и сериозност, все едно че си малкото дете, което се нуждае от напътствия, за да порасне. Сигурно не си даваш сметка, но когато заговори по този начин, започваш да се чувстваш леко виновен, че не си постъпил добре, че се смееш, когато не трябва, или че говориш странни неща.

Така се държи Вътрешният критик, когато му имаш страх и му позволяваш да те вкара в ролята на дете, което е сбъркало и му се карат. Но ако се вгледаш в него от позицията на зрелостта, ще видиш, че всъщност той върши важна работа. Целта му е да те сваля в реалността и да проверява кои стремежи са истински и кои – илюзии, къде представите ти за живота се разминават с действителността небезопасно и как можеш да избегнеш проблемите. Той ти пречи да постъпваш необмислено и предвижда евентуалните последствия, коригира плановете ти, внася подобрения. С други думи, предпазва те и това е безценна функция. Как ли щяха да изглеждат нещата, ако в нас нямаше Критик? Сигурно щяхме да приемаме всичко за чиста монета, да изпитваме сляпо доверие, нямаше да имаме собствено мнение и най-вече нямаше да живеем тук и сега, а щяхме да витаем в облаците. Щяхме да бъдем едни Мечтатели, откъснати от действителността.

Така че Критикът балансира другите субличности, защото силата на системата е в баланса и синхрона. Онова обаче, което го прави досаден и нетърпим понякога, е мястото, което му отреждаме в себе си. Когато му даваме преднина и се съобразяваме с всяка негова критика, даваме възможност на неодобрението към нас самите да избуи и на свой ред да засенчи трезвата преценка на добрите ни страни. Прекалената критика е също толкова далече от реалността, колкото и безкритичността. Още по-лоши са нещата, ако Критикът има навика да лепи етикети от сорта „Ти си лош!”, „Не ставаш за нищо!” и други обезценяващи квалификации. Ако обаче го държим на правилното място и не му даваме превес, той започва да играе конструктивната роля, която му е отредена по замисъл, а именно да подлага на съмнение, да проверява и да коригира.