Към Вътрешния критик - с уважение

Съществува теория, според която във всеки човек живеят много субличности, които се изявяват в различните области на човешкото функциониране. Във всеки един от нас се крие по един Мечтател, Творец, Лидер, Организатор и т.н. Но днес ми се иска да поговорим за Вътрешния критик, защото ми се струва, че неговата фигура е най-онеправдана. Никой обича да го критикуват.

Вътрешният критик е онази част от теб, която подлага всичко на съмнение, сравнява те с най-високите стандарти, намира начини да омаловажи  постигнатото и никога не е доволна. При всеки човек Вътрешният критик критикува по различен начин – при едни е по-снизходителен и склонен към компромиси, докато при други има мнение за всяко нещо и е безпощаден. Вътрешният критик винаги говори с глас на възрастен, може би глас от детството, и въдворява ред и сериозност, все едно че си малкото дете, което се нуждае от напътствия, за да порасне. Сигурно не си даваш сметка, но когато заговори по този начин, започваш да се чувстваш леко виновен, че не си постъпил добре, че се смееш, когато не трябва, или че говориш странни неща.

Така се държи Вътрешният критик, когато му имаш страх и му позволяваш да те вкара в ролята на дете, което е сбъркало и му се карат. Но ако се вгледаш в него от позицията на зрелостта, ще видиш, че всъщност той върши важна работа. Целта му е да те сваля в реалността и да проверява кои стремежи са истински и кои – илюзии, къде представите ти за живота се разминават с действителността небезопасно и как можеш да избегнеш проблемите. Той ти пречи да постъпваш необмислено и предвижда евентуалните последствия, коригира плановете ти, внася подобрения. С други думи, предпазва те и това е безценна функция. Как ли щяха да изглеждат нещата, ако в нас нямаше Критик? Сигурно щяхме да приемаме всичко за чиста монета, да изпитваме сляпо доверие, нямаше да имаме собствено мнение и най-вече нямаше да живеем тук и сега, а щяхме да витаем в облаците. Щяхме да бъдем едни Мечтатели, откъснати от действителността.

Така че Критикът балансира другите субличности, защото силата на системата е в баланса и синхрона. Онова обаче, което го прави досаден и нетърпим понякога, е мястото, което му отреждаме в себе си. Когато му даваме преднина и се съобразяваме с всяка негова критика, даваме възможност на неодобрението към нас самите да избуи и на свой ред да засенчи трезвата преценка на добрите ни страни. Прекалената критика е също толкова далече от реалността, колкото и безкритичността. Още по-лоши са нещата, ако Критикът има навика да лепи етикети от сорта „Ти си лош!”, „Не ставаш за нищо!” и други обезценяващи квалификации. Ако обаче го държим на правилното място и не му даваме превес, той започва да играе конструктивната роля, която му е отредена по замисъл, а именно да подлага на съмнение, да проверява и да коригира.

Провалът – мощно средство за израстване

Успехът е когато се движиш от провал към провал, без да губиш ентусиазъм.

/Уинстън Чърчил/

Никой не смята, че по пътя към успеха нещата вървят гладко и по вода. Нито пък че се е родил научен и знае всичко, което да го отведе безпрепятствено до целта му. Но въпреки че е подготвен теоретично за евентуалните рискове и препятствия, въпреки че е въоръжен с позитивни нагласи и философия, често пъти човек се оказва крайно неподготвен за момента, в който всичко се обърква и най-неочаквано се срива. Поради грешка, липса на квалификация, лошо стечение на обстоятелствата, поради цяла съвкупност от обективни и субективни фактори. Оказваш се в изходна позиция или по-лошо – в позиция, по-неизгодна и от изходната, потънал си под кота нула, издънил си се.

Самата дума „провал” носи силна емоционална натовареност. По това се различава от „неуспех”, например. Какво е неуспехът? Обратното на успеха. Нещо лошо без съмнение, но няма чак такава драма. Той е част от живота, нещо не ти се е получило, вземаш си поука и опитваш пак. Докато „провал”, как звучи само, уау! Тук има всякакви емоционални екстри:

- парещо чувство за срам

- усещане за пропадане – там, откъдето никога няма да се измъкнеш

- чувството, че всички те гледат или те обсъждат, или че никога няма да забравят случилото се

- вина и самосъжаление

- желание да изчезнеш за известно време, да те няма.

Провалът е равен на неуспех плюс срам. Докато неуспехът може да се отдаде на недостатъчно подготвеност, липса на опит и прочие, то съпътстващият срам се поражда от мисълта за допуснатата грешка. Уж знаеш, че няма как да си безгрешен, но се срамуваш, когато сбъркаш. Връщаш се в детството, когато са ти се карали за провиненията, а пък на теб ти се е струвало, че цялата ти слабост е на показ и погледите на всички са впити в теб осъдително, подигравателно, недоброжелателно.

Провалът е когато преживяваме емоционално неуспехите си по начина от детството, но вече от позицията на възрастен, който не бива и няма право да греши. Много трудно допускаме мисълта, че можем да грешим и още по-трудно си прощаваме за грешките. Може би защото грешките на възрастните имат по-големи последствия от грешките на малкото дете. Но тогава защо възрастният се държи като малък, когато сбърка?! Как да реагира зряло и да преобърне резултата?

Ако човек съумее да преодолее детската си реакция и надмогне срама и вината, той ще може да преоцени ситуацията и да извлече полза от нея, понеже ще се отнася към себе си не като към провалил се, а като към някой, който има да научи нещо повече за себе си. Тогава има шанс отношението към провала да се трансформира в печеливша тактика за израстване, която включва:

-  извличане на поука от неуспеха

- коригиране на дефицита

-  отвореност към градивната критика и безразличие към неградивната

- стабилна подобрена самооценка на база на направената самоактуализация

- осъзнаването, че успехът е поетапен процес, който не може да върви отделно от личностното развитие. Колкото повече се освобождаваш от неефективните си начини на поведение, толкова повече нещата ще ти се получават, и в личен и в професионален план.

За какво се караме, когато се караме?

Най-често кавгата започва от дреболия, някой преместил нещо, не направил нещо както трябва или пропуснал да го направи. И дреболията се превръща в повод да се отприщят натрупани неприязън и изнервеност. Тръгва се от лека размяна на удари и контраудари под формата на обобщения: „Никога нищо не мога да намеря в тази къща!” и „Вечно чакаш да ти го дам в ръцете!”, после се преминава в атака по фланга с дисквалификации от типа „Какво изобщо мога да очаквам от теб?!” или „Можеш само да викаш, когато не ти изнася!” и може да продължи с фронтална атака, при която се почва едно лепене на етикети и охулване: „Ограничена жена!”, „Готованин!” и прочие. В крайна сметка напрежението се разтоварва, но обидите остават и се помнят дълго време.

Защо се получава така? Защо от някакъв незначителен проблем стигаме до думи, които ни нараняват дълбоко. Поради смущения по линията, така да се каже. Ако съпругът попита: „Къде ми е новата вратовръзка, оставих я на стола!?”, съпругата, която лесно се засяга, може да чуе: „Пак си подреждала, писна ми!” и отговаря на чутото с примерно: „Да не искаш да стои там цяла седмица, само аз подреждам в тази къща и пак си недоволен.” Тогава съпругът, който също е чувствителен към критики, отвръща: „Каква е тази мания да ми прибираш нещата, така че да не мога да ги намирам, сякаш го правиш нарочно!” Съпругата, която вече е уцелена по болното място на тема ред и чистота, и се е почувствала тотално недооценена, чува: „Ти си само една домакиня, която тормози хората с глупости!” и може да реагира с да речем: „Ти пък като си толкова умен, защо не си научил досега къде е гардеробът?!” и т.н. Получава се нещо като изкривяване на информацията, казват ви едно, а чувате друго, защото реагирате през болните си места, които са свръхчувствителни. Ако трудно понасяте критика, защото се чувствате пренебрегнати и отхвърлени, реагирате рязко, в несъответствие с казаното, понеже откривате критика и в най-незначителните реплики. Ако се чувствате подценявани и несъвършени в сравнение с другите, винаги сте готови да „чуете” снизходителен коментар в думите им. Както се казва: „Къде го удряш, къде се пука!”.

Когато комуникираме със света, винаги пречупваме информацията през нашите вътрешни нагласи, убеждения и най-вече страхове. При кавгите, когато афектът ескалира, се отключват именно тези страхове и човек реагира през тях, въпреки че другият може да е казал нещо съвсем невинно. „Чувате” неща, които партньорът ви не е казал или не е имал предвид. Всъщност „чувате” собствения си страх, че сте по-непълноценни, по-незаслужаващи обич, по-неспособни, по-, по-, по-.

Важно е да не попаднете в омагьосания кръг на размяна на обидни реплики, да запазите спокойствие и да се опитате просто да решите проблема, от който е тръгнал спорът. За целта поне единият от партньорите трябва да не поддаде и да настоява недоразумението да бъде решено, въпреки че другият може вече да се е понесъл на гребена на емоцията. После, когато нещата се уталожат, е добре да отделите време и да поговорите за важните неща в отношенията ви и кое не ви достига в тях.