През очите на родителя

Любовта е нещо всеобхватно и затова я свързваме с толкова много неща. Всеки влага собственото си разбиране. За един любовта означава най-вече подкрепа и грижа, за друг - повече време, прекарано заедно, за трети - приемане без осъждане. За четвърти любовта се свързва с определени очаквания, които трябва да бъдат изпълнени, с изисквания, които трябва да бъдат удовлетворени, или с одобрение, което трябва да бъде заслужено. В ежедневието примесваме любовта с толкова много  неща, че истинската й същност се замъглява и размива. Така се получават разни варианти на любовта в зависимост от приоритетите ни в живота. Например, ако сме амбициозни родители, най-вероятно ще товарим детето си с изисквания за постижения, без да се съобразяваме дали желанията ни съвпадат с талантите и предпочитанията на чедото. Естествено, ние действаме, движени от загриженост и стремеж да осигурим най-доброто за бъдещето му, положителният мотив тук не подлежи на съмнение. Ако пък сме свръхангажирани родители, сигурно ще се „реваншираме” за перманентното си отсъствие чрез скъпи подаръци и презадоволяване на детските капризи. Ако сме емоционално по-въздържани, най-вероятно ще ни е трудно да изразяваме родителската си обич и за по-лесно ще оставяме детето да се „досеща” за нея – „Ама той/тя знае, че го обичам.” /откъде ли?/.

От малки децата започват да получават сложни послания за това какво е любовта и да градят собственото си разбиране за нея. Детското мислене прави неочаквани връзки между нещата, то не е логическо мислене. Когато едно дете чувства глад за любов, то започва да гради своите детски стратегии как да я спечели. „Ако не тревожа мама, тя ще ме обича повече” – и в детската главичка любовта започва да се свързва с това да не тревожиш другия, да не му създаваш неудобства, да имаш незабележимо присъствие, да не притесняваш със себе си. Или „Ако получавам добри бележки, татко ще бъде доволен и ще ме обича повече” – и детето се учи, че заслужава обич, ако има успехи, а онзи, който се проваля, не заслужава и не е достоен да бъде обичан.

Можем да си представим какво се случва, когато детето пренесе тези разбирания в зрелия си живот. От една страна то вече е поставило под въпрос правото си да бъде обичано и следователно добрата си самооценка, а от друга е „разбрало”, че любов не се дава току-така, а при определени условия, което неминуемо ще рефлектира върху отношенията  и връзките му. И ето един възрастен, който е убеден, че може да бъде обичан, само ако ..... и също така е убеден, че може да обича, само ако ... Но любовта от типа „при условие, че” никога не оцелява. Дори и да е силна и искрена в началото на връзката, после рухва под натиска на условията, на които трябва да отговаря. Любовта „при условие, че” има много малко общо с истинската любов – тази, която подкрепя и приема, без да поставя условия и изисквания. Любовта, която не е равна на одобрение и не е любов по заслуга.

Начинът, по който можем да избегнем вредните послания за любовта, е като престанем да я товарим с всички тези неща, които тя не е, и да обичаме децата си безусловно. Обвързаната с изисквания любов всъщност издава страх и неувереност в техните възможности. Поначало залагането на изисквания е неуместен начин да се развиват заложбите на едно дете. Много по-ефективно е да се създават интереси и подходяща мотивация, за да постига детето без натиск и принуда.

Така че казвайте на децата си, че ги обичате, просто ей така, без повод, достатъчно често и на висок глас. Не ги оставяйте да се досещат за любовта ви по косвени пътища, това е прекалено трудно за едно дете и е по-вероятно то да се чувства самотно и пренебрегнато, отколкото да прави верни догадки. Децата вярват на казаното от родителите и когато няма разминаване между думите и поведението ви, можете да бъдете сигурни, че детето ви е получило ясното послание, че е обичано. Нека знае, че има любовта и подкрепата ви, дори когато сбърка, а не само, когато успява. Нека знае, че във ваше лице има един извор на любов, който никога не пресъхва и е винаги на негово разположение, защото децата се нуждаят от това, за да се научат да ценят и обичат себе си. Те гледат на себе си през очите на родителя и създават самочувствието си въз основа на това дали родителят ги цени и обича или не. Много е просто. Няма по-жадни за любов същества от децата. Нужно е само да ги обичаме без очаквания и да се стараем те да знаят това във всеки един миг.  

Към Вътрешния критик - с уважение

Съществува теория, според която във всеки човек живеят много субличности, които се изявяват в различните области на човешкото функциониране. Във всеки един от нас се крие по един Мечтател, Творец, Лидер, Организатор и т.н. Но днес ми се иска да поговорим за Вътрешния критик, защото ми се струва, че неговата фигура е най-онеправдана. Никой обича да го критикуват.

Вътрешният критик е онази част от теб, която подлага всичко на съмнение, сравнява те с най-високите стандарти, намира начини да омаловажи  постигнатото и никога не е доволна. При всеки човек Вътрешният критик критикува по различен начин – при едни е по-снизходителен и склонен към компромиси, докато при други има мнение за всяко нещо и е безпощаден. Вътрешният критик винаги говори с глас на възрастен, може би глас от детството, и въдворява ред и сериозност, все едно че си малкото дете, което се нуждае от напътствия, за да порасне. Сигурно не си даваш сметка, но когато заговори по този начин, започваш да се чувстваш леко виновен, че не си постъпил добре, че се смееш, когато не трябва, или че говориш странни неща.

Така се държи Вътрешният критик, когато му имаш страх и му позволяваш да те вкара в ролята на дете, което е сбъркало и му се карат. Но ако се вгледаш в него от позицията на зрелостта, ще видиш, че всъщност той върши важна работа. Целта му е да те сваля в реалността и да проверява кои стремежи са истински и кои – илюзии, къде представите ти за живота се разминават с действителността небезопасно и как можеш да избегнеш проблемите. Той ти пречи да постъпваш необмислено и предвижда евентуалните последствия, коригира плановете ти, внася подобрения. С други думи, предпазва те и това е безценна функция. Как ли щяха да изглеждат нещата, ако в нас нямаше Критик? Сигурно щяхме да приемаме всичко за чиста монета, да изпитваме сляпо доверие, нямаше да имаме собствено мнение и най-вече нямаше да живеем тук и сега, а щяхме да витаем в облаците. Щяхме да бъдем едни Мечтатели, откъснати от действителността.

Така че Критикът балансира другите субличности, защото силата на системата е в баланса и синхрона. Онова обаче, което го прави досаден и нетърпим понякога, е мястото, което му отреждаме в себе си. Когато му даваме преднина и се съобразяваме с всяка негова критика, даваме възможност на неодобрението към нас самите да избуи и на свой ред да засенчи трезвата преценка на добрите ни страни. Прекалената критика е също толкова далече от реалността, колкото и безкритичността. Още по-лоши са нещата, ако Критикът има навика да лепи етикети от сорта „Ти си лош!”, „Не ставаш за нищо!” и други обезценяващи квалификации. Ако обаче го държим на правилното място и не му даваме превес, той започва да играе конструктивната роля, която му е отредена по замисъл, а именно да подлага на съмнение, да проверява и да коригира.