Към Вътрешния критик - с уважение

Съществува теория, според която във всеки човек живеят много субличности, които се изявяват в различните области на човешкото функциониране. Във всеки един от нас се крие по един Мечтател, Творец, Лидер, Организатор и т.н. Но днес ми се иска да поговорим за Вътрешния критик, защото ми се струва, че неговата фигура е най-онеправдана. Никой обича да го критикуват.

Вътрешният критик е онази част от теб, която подлага всичко на съмнение, сравнява те с най-високите стандарти, намира начини да омаловажи  постигнатото и никога не е доволна. При всеки човек Вътрешният критик критикува по различен начин – при едни е по-снизходителен и склонен към компромиси, докато при други има мнение за всяко нещо и е безпощаден. Вътрешният критик винаги говори с глас на възрастен, може би глас от детството, и въдворява ред и сериозност, все едно че си малкото дете, което се нуждае от напътствия, за да порасне. Сигурно не си даваш сметка, но когато заговори по този начин, започваш да се чувстваш леко виновен, че не си постъпил добре, че се смееш, когато не трябва, или че говориш странни неща.

Така се държи Вътрешният критик, когато му имаш страх и му позволяваш да те вкара в ролята на дете, което е сбъркало и му се карат. Но ако се вгледаш в него от позицията на зрелостта, ще видиш, че всъщност той върши важна работа. Целта му е да те сваля в реалността и да проверява кои стремежи са истински и кои – илюзии, къде представите ти за живота се разминават с действителността небезопасно и как можеш да избегнеш проблемите. Той ти пречи да постъпваш необмислено и предвижда евентуалните последствия, коригира плановете ти, внася подобрения. С други думи, предпазва те и това е безценна функция. Как ли щяха да изглеждат нещата, ако в нас нямаше Критик? Сигурно щяхме да приемаме всичко за чиста монета, да изпитваме сляпо доверие, нямаше да имаме собствено мнение и най-вече нямаше да живеем тук и сега, а щяхме да витаем в облаците. Щяхме да бъдем едни Мечтатели, откъснати от действителността.

Така че Критикът балансира другите субличности, защото силата на системата е в баланса и синхрона. Онова обаче, което го прави досаден и нетърпим понякога, е мястото, което му отреждаме в себе си. Когато му даваме преднина и се съобразяваме с всяка негова критика, даваме възможност на неодобрението към нас самите да избуи и на свой ред да засенчи трезвата преценка на добрите ни страни. Прекалената критика е също толкова далече от реалността, колкото и безкритичността. Още по-лоши са нещата, ако Критикът има навика да лепи етикети от сорта „Ти си лош!”, „Не ставаш за нищо!” и други обезценяващи квалификации. Ако обаче го държим на правилното място и не му даваме превес, той започва да играе конструктивната роля, която му е отредена по замисъл, а именно да подлага на съмнение, да проверява и да коригира.

За отговорността

Отговорност означава да смятаме, че нещата зависят от нас. Възможно е в дадени ситуации това да не е съвсем така и те не са изключение. Но самата мисъл, че нещо зависи от мен, от само себе си ме задвижва и ме кара да търся начини за решаване на проблема. Когато обаче се откажа от идеята, че съм фактор, който може да внесе промяна, аз се отказвам и от силата на енергията, която ме задвижва, и минавам в пасивна позиция на изчакване и бездействие. Един вид се отказвам от собствената си сила и оставям нещата на техния ход или чакам някой друг да се намеси вместо мен. Много хора прекарват така живота си, в бездействие и отричане на собствената сила. Хем искат нещата да се променят, хем нищо не правят, защото не зависело от тях. Хем боли, хем сърби, хем мързи.

Отговорността е признак за зрелост. Малките деца нямат чувство за отговорност, понеже от тях не зависи нищо. Но добрият възпитател полека-лека започва да ги учи, че всяка постъпка и избор носят своите последици. Те могат да постъпят както желаят, стига да са готови да си понесат последствията. И детето се научава да предвижда отзвука от поведението си и да преценява дали ще постъпи така следващия път. Възрастните, които мислят, че нищо не зависи от тях, всъщност са пропуснали урока от детството.

Отговорността винаги носи резултати, понеже е свързана с действие, с някакво движение. Понякога резултатите не са такива, каквито сме очаквали, но пък ни дават възможност да се научим и следващия път да изберем по-добрия начин. Непоемането на отговорност не носи нищо, понеже е обвързано с бездействие, и затвърждава статуквото, от което искаме да се отървем.

Някой беше казал, че животът е непрекъснато движение, или напред или назад. Застой няма, защото всъщност застоят е движение назад. Самата природа ни поставя пред избора да вървим напред или назад, не можем да стоим на едно място. Дори когато се спотайваме и си мислим, че стоим, всъщност се движим невидимо назад. Така че винаги трябва да избираме между двете.