Ако основата
е крива, такава ще е и къщата.
Установила
съм, че приятели, познати или клиенти, които от години се занимават със самопознание,
някак си избягват този въпрос или обясняват много добре какво означава да се
обичаш, обаче не успяват да дадат примери от собствения си живот.
Любовта
към себе си се оказва трудно постижима и още по-трудна за определяне. Мисля, че
дължим това на културната традиция. След като няколко поколения наред са били
възпитавани във /фалшиво/ себеотрицание /да отричаш себе си!/, жертвоготовност
в името на идеала, колективизъм и пренебрегване на собствените нужди в името на
някакви/нечии други нужди, това по естествен начин е довело до обезценяването
на „себе си“ и обезсмислянето на това какво означава да се обичаш. Нямаме изграден
навик да проследяваме какво изпитваме към себе си, какво е чувството и на какво
можем да го оприличим, освен ако не тръгнем на терапия. В публичното
пространство също няма традиция това да се обсъжда. Но върху отношението към
себе си се гради всичко останало. Ако основата е крива, такава ще е и къщата.
Лично
за мен любовта към себе си е синоним на две неща:
-
безусловно приемане на грешките и провалите
-
наслада от живота.
Безусловното
приемане на неуспехите, когато е искрено, е проява на висша любов, защото
приемаш човека какъвто е – силен и слаб, можещ и неможещ, добър и не много добър
едновременно. Приемаш го не заради това, което е направил, а заради това, което
е. Следователно, ако си простя за неуспехите, за пропуснатите възможности, за
бавното напредване и обиколните пътища, тогава с чисто сърце мога да кажа, че
се обичам.
Другият
ми ориентир е умението да се радваш на живота, на малките и големите неща. Казвам
„умение“, понеже смятам, че може да се култивира. Човек, който се радва на
насладата, несъзнателно се стреми към нея в различните й проявления и се опитва
да я има повече в живота си. Такива хора умеят да се грижат за себе си и това им
придава особена привлекателност, сякаш способността им да се наслаждават на
момента и красотата ги превръща в магнит за онези от нас, които бързат да
живеят с поглед, вперен в бъдещето или миналото, но не и в настоящето.
Това
са моите ориентири от първа линия, към
които мога да добавя още:
-
смелостта да се защитиш, когато си прав или когато не си. Да действаш в своя
полза, когато си убеден, че това е важно за теб, независимо от мнението на
околните;
-
способността да си казваш какво искаш, какви са нуждите и потребностите ти;
-
умението да удовлетворяваш потребностите си, без да се страхуваш, че изглеждаш
егоист;
-
да се обличаш и да изглеждаш добре не само в очите на другите, но и в
собствените си очи;
-
да си способен да проявяваш саможертва в името на важните хора и неща, но само
когато е наложително, и да не жертваш жизненоважните си потребности, за да
задоволяваш техните. Никой човек, който те обича, не би поискал това от теб!
-
да следваш желанията на сърцето си, а не чуждите желания. Това всъщност бих
добавила към ориентирите от първа линия. Всеки човек се ражда с някаква своя
мисия и таланти, с които да я изпълни. Жалко е да виждаш как хората се отказват
от призванието или любовта си, за да обслужват други – съпруг, деца, внуци.
Колкото
и неуловимо нещо да е любовта към себе си, тя има съвсем конкретни измерения,
както любовта към друг човек. Тя е отношение към себе си, което лесно се
разчита в поведението. Ако се обичам и държа на себе си, какво правя по този
въпрос? Едно, две, три … Отношението към себе си е изходната точка в
отношенията с другите. Ако пренебрегваме себе си, за да обгрижваме другите,
това е за да получим нещо от тях – любов, приемане, грижа. Нещата стоят на
малко меркантилна основа - „давам, за да дадеш“ - а не на основата на истински
чувства и уважение към другия.
