Здравейте! Казвам се Ирена Славкова и се занимавам с психологично консултиране онлайн. Показвам на хора, които искат да подобрят живота си и смятат, че промяната започва отвътре, как да преодолеят вътрешните ограничения и да превърнат предизвикателствата на живота в стъпала към успеха. Мога да ви бъда полезна при: тревожни разстройства, панически атаки, фобии, стрес на работното място, бърнаут, трудности в общуването и реализацията, разрешаване на конфликти, понижена самооценка, подреждане на приоритети, умения за отстояване, мотивация, житейски избори, проблемни отношения, неуспешни връзки.

За да си запишете час, можете да се свържете с мен на тел.: 0896 729239, с мейл на адрес: irenslavkova@gmail.com или през формата за контакт на сайта ми: www.irenaslavkova.com. Цена на сесията: 35 лв.

вторник, 19 юни 2018 г.

Разликата между „Ти си глупав“ и „Ти постъпи глупаво“

В течение на живота на един човек личността се създава изключително
от това, което слуша, и това, което чете.“ - Георги Гурджиев


Каква е разликата между това да кажеш на някого „Ти си глупав!“ и „Ти постъпи глупаво!“ Двете фрази изглеждат като еднакво съдържание, но формулирано по различен начин. Обаче разликата е огромна, от земята до небето, така да се каже. Когато казваме на някого „Ти си глупав, лош, неспособен, посредствен ….“ ние отправяме обида към човека, към личността като цяло. Това е като етикет, който слагаме на другия за наше удобство – може би защото сме видели други да го правят или понеже така ще се почувстваме нещо повече от него, по-умни, по-добри, по-способни. Етикетирането е като клеймо, което се лепва на челото и белязва човека. „Не ми говори за него, той е лош“ и край. Оттук нататък нищо не може да се направи. Етикетът е като аксиома, даденост, другият е такъв, какъвто сме го определили и не е възможно да се промени.

Когато нападаме другия като личност, общуването се прекратява. Партньорът се чувства атакуван и застрашен, и е малко вероятно да чуе нещо друго от разговора освен квалификацията по свой адрес. След което веднага минава в защита - някои се отдръпват, други нападат, всеки според собствената си стратегия. Но общуването все едно е приключило и не можем да очакваме положителни резултати.

Особено вредно е да се отправят етикети към децата. Децата изграждат представата за себе си въз основа на нашето отношение към тях. Те вярват буквално на това, което им казваме, и ако им казваме, че са лоши или неспособни, и особено ако им го повтаряме, те го възприемат и интегрират в оценката за себе си. Понякога виждам млади майки, които не се скъпят в обидните квалификации към детето: „Откъде се взе такъв прост, две думи не можеш да запомниш!“ или „Ей че си див, на кого приличаш?!“ На такива майки много ми се иска да кажа: „Мило майче, още няма страшно, че детето не се е представило в детската градина според очакванията ти или че не иска да се стои като препарирано, за да не ти пречи. Проблемите ще дойдат после, когато тръгне в живота с нагласата, че е просто, тъпо или безнадежден случай.“ Децата формират вярванията за себе си най-вече въз основа на родителското отношение и атмосферата в семейството. Затова на някои деца после им е трудно в живота, въпреки че са умни и талантливи.

Когато казваме на някого „Ти постъпи глупаво“, ние отправяме коментар само към определено поведение или постъпка, но без да атакуваме личността. Това е критика, но частична. Когато критиката е към нещо конкретно, човекът не се чувства застрашен като под обстрел и има капацитета да се вслуша в казаното, особено ако усети, че тази критика е добронамерена. Критикувайки конкретно действие, при това с добронамереност, имаме всички шансове да постигнем целта на критиката – другият да се вслуша. Критикуването на конкретна постъпка или поведение признава на другия правото на грешка. Всеки може да сбърка, при това по много пъти, и всеки може да се поправи. Така е устроен животът. Колкото и да се подготвяме за него, учейки в добри училища и университети, и възприемайки безрискови стратегии, никой досега не си е спестил грешките. Този вид критика слага акцента върху грешката, която може да бъде допусната и поправена, за разлика от квалификацията, която не допуска правото на промяна.

Иска ми се да кажа две думи и за самобичуването. Самобичуването е вид етикетиране, но отправено към себе си. „Аз съм лош, за нищо не ставам, не ме бива.“ С какво помагат тези нападки? Помагат да се почувстваме още по-зле, да се депресираме, да възприемаме неуспеха като нещо фатално и като краен резултат. Самонападките задълбочават непродуктивното мислене и непродуктивното поведение и не водят доникъде. Докато „Аз сбърках“ дава алтернатива, понеже носи идеята за другата възможност, която сме пропуснали да забележим. Самоуважението и зачитането на собствената личност са в основата на здравословното самочувствие, затова е важно да си даваме правото на грешки и на развитие.

петък, 15 юни 2018 г.

Потенциала в грешката

Грешката – движение напред или движение назад?!

Толкова много е говорено, че грешките ни помагат да растем, че изглежда няма какво повече да се каже. И все пак тази житейска истина не е интегрирана добре в нашите културно-поведенчески модели. Как е общоприето да се реагира на грешките? Стремим се да ги избягваме, което може да се превърне в силно ограничаващо поведение – заради страх от предишни грешки човек не прави нищо или почти нищо. Срамуваме се от тях, защото смятаме, че да се греши означава да сме неподготвени, неспособни или безотговорни. Това разбиране за грешката се създава отрано, още в училище. Ако си подготвен, получаваш „шест“ и похвала, ако не си подготвен, получаваш „две“ и мъмрене пред класа и епитети от съучениците –„мързелив“, „глупав“, „двойкаджия“.  

Това, което не правим с грешките, е да ги анализираме, за да видим какво е довело до тях. В прогимназията имах учителка по математика, която много уважавах, въпреки че не харесвах предмета й. Тя обичаше да казва, с линия и тебешир в ръката: „Моля ви, ученици, грешете, за да знам къде не ви достигат знания!“ Твърдеше го насериозно и ние й вярвахме, защото нейните ученици традиционно се представяха най-добре на изпитите след седми клас. Та грешката показва къде не ни достигат опит, знания и правилен подход. Тя не е нещо срамно и може да не бъде нещо фатално, ако се поучим от нея. Грешката сочи пътя на нашето развитие. Не съм виждала дете, което изведнъж да стане и да тръгне. А вие? То ще пада, ще се клатушка, ще се поудари и ще направи много опити, докато се научи да ходи стабилно. В живота сме като бебетата, правим грешки, падаме и ставаме, докато ни се получи това, което искаме. Но има известна разлика. Бебето не е научено да се срамува от неуспешните си опити да опознава света. Тъкмо напротив, когато се опари или удари, то се учи да се пази. Докато поради втълпеното отношение към грешенето по-големите деца и възрастните по-често изпитват срам и страх, че са се представили като глупави или неуспешни. Бебето е движено единствено от непреодолимото си любопитство да опознава света. Сигурно сте чували за известни хора, които на принципа „тъпо, но упорито“ не са спирали да правят грешка след грешка по пътя към някаква цел, докато не са стигнали до нея. Последното нещо, което би им хрумнало, е да се откажат. Както на бебето, впрочем. Това са успешните хора. Няма успешен човек, който да не се е провалял поне няколко пъти. Ако има, аз лично бих се усъмнила, че нещо не е наред. Как може човек да открива света, като знае всичко за всичко? Информацията е едно, живото знание е друго. Живото знание е нашият опит, преживените и осмислени грешки, нещо, което сме прекарали през себе си, преживели, изстрадали, преосмислили. Живото знание е преобразуваната грешка, която сме превърнали в  потенциал, в ресурс. Детето, което е пипнало топлата печка, няма да го направи пак, но е малко вероятно да се откаже да експериментира с нея. По-скоро рано или късно ще разбере как да я включва и изключва, и ще открие съвсем неподозирани хоризонти/!/  

По същия начин постъпват и онези възрастни, за които грешката е източник на възможности. Те я анализират, интегрират наученото в практиката и превръщат грешката в опит. Хората, които се учат от допуснатите грешки, са по-успешни и се развиват постоянно, самоъпдейтват се, така да се каже. Грешка в системата, мдаа, интересно как да я отстраним?! Онези, които се срамуват от грешките и ги избягват, съответно са по-сковани, по-конвенционални и не поемат рискове.

Както е казал един мъдър човек: „Не мога да променя стореното, но мога да променя отношението си към него“. Което впрочем е същността на терапията. Няма как да променим случилото се в миналото. Това, което можем да направим, е да го разгледаме от друга гледна точка, която ще му даде нов смисъл. Можем да разгледаме причините, които са довели до него, и можем да ги коригираме. Тогава в голяма степен ще сме сигурни, че няма да повторим същата грешка. Така грешката се превръща в опит, нещо преживяно и преболедувано, нещо, което нашата житейска „имунна система“ може да разпознава. Дори и да не се получи от първия път и да повторим същата грешка, това означава единствено, че не ни достигат още умения и знания, а не че сме неадекватни. Тоест имаме нужда да продължим да доизграждаме имунитета си.

Затова грешките са нещо много полезно, много инструментално. Те сочат конкретно къде имаме нужда да се надградим като знания и умения или още по-добре - като разбиране на себе си и света - за да продължим да се развиваме. Защото пак, както е казал неизвестен мъдрец: „Застой няма. Има само движение напред или движение назад.“