Разликата между „Ти си глупав“ и „Ти постъпи глупаво“

„В течение на живота на един човек личността се създава изключително

от това, което слуша, и това, което чете.“ - Георги Гурджиев

Каква е разликата между това да кажеш на някого „Ти си глупав!“ и „Ти постъпи глупаво!“ Двете фрази изглеждат като еднакво съдържание, но формулирано по различен начин. Обаче разликата е огромна, от земята до небето, така да се каже. Когато казваме на някого „Ти си глупав, лош, неспособен, посредствен ….“ ние отправяме обида към човека, към личността като цяло. Това е като етикет, който слагаме на другия за наше удобство – може би защото сме видели други да го правят или понеже така ще се почувстваме нещо повече от него, по-умни, по-добри, по-способни. Етикетирането е като клеймо, което се лепва на челото и белязва човека. „Не ми говори за него, той е лош“ и край. Оттук нататък нищо не може да се направи. Етикетът е като аксиома, даденост, другият е такъв, какъвто сме го определили и не е възможно да се промени.

Когато нападаме другия като личност, общуването се прекратява. Партньорът се чувства атакуван и застрашен, и е малко вероятно да чуе нещо друго от разговора освен квалификацията по свой адрес. След което веднага минава в защита - някои се отдръпват, други нападат, всеки според собствената си стратегия. Но общуването все едно е приключило и не можем да очакваме положителни резултати.

Особено вредно е да се отправят етикети към децата. Децата изграждат представата за себе си въз основа на нашето отношение към тях. Те вярват буквално на това, което им казваме, и ако им казваме, че са лоши или неспособни, и особено ако им го повтаряме, те го възприемат и интегрират в оценката за себе си. Понякога виждам млади майки, които не се скъпят в обидните квалификации към детето: „Откъде се взе такъв прост, две думи не можеш да запомниш!“ или „Ей че си див, на кого приличаш?!“ На такива майки много ми се иска да кажа: „Мило майче, още няма страшно, че детето не се е представило в детската градина според очакванията ти или че не иска да се стои като препарирано, за да не ти пречи. Проблемите ще дойдат после, когато тръгне в живота с нагласата, че е просто, тъпо или безнадежден случай.“ Децата формират вярванията за себе си най-вече въз основа на родителското отношение и атмосферата в семейството. Затова на някои деца после им е трудно в живота, въпреки че са умни и талантливи.

Когато казваме на някого „Ти постъпи глупаво“, ние отправяме коментар само към определено поведение или постъпка, но без да атакуваме личността. Това е критика, но частична. Когато критиката е към нещо конкретно, човекът не се чувства застрашен като под обстрел и има капацитета да се вслуша в казаното, особено ако усети, че тази критика е добронамерена. Критикувайки конкретно действие, при това с добронамереност, имаме всички шансове да постигнем целта на критиката – другият да се вслуша. Критикуването на конкретна постъпка или поведение признава на другия правото на грешка. Всеки може да сбърка, при това по много пъти, и всеки може да се поправи. Така е устроен животът. Колкото и да се подготвяме за него, учейки в добри училища и университети, и възприемайки безрискови стратегии, никой досега не си е спестил грешките. Този вид критика слага акцента върху грешката, която може да бъде допусната и поправена, за разлика от квалификацията, която не допуска правото на промяна.

Иска ми се да кажа две думи и за самобичуването. Самобичуването е вид етикетиране, но отправено към себе си. „Аз съм лош, за нищо не ставам, не ме бива.“ С какво помагат тези нападки? Помагат да се почувстваме още по-зле, да се депресираме, да възприемаме неуспеха като нещо фатално и като краен резултат. Самонападките задълбочават непродуктивното мислене и непродуктивното поведение и не водят доникъде. Докато „Аз сбърках“ дава алтернатива, понеже носи идеята за другата възможност, която сме пропуснали да забележим. Самоуважението и зачитането на собствената личност са в основата на здравословното самочувствие, затова е важно да си даваме правото на грешки и на развитие.