Здравейте! Казвам се Ирена Славкова и се занимавам с психологично консултиране онлайн. Показвам на хора, които искат да подобрят живота си и смятат, че промяната започва отвътре, как да преодолеят вътрешните ограничения и да превърнат предизвикателствата на живота в стъпала към успеха. Мога да ви бъда полезна при: тревожни разстройства, панически атаки, фобии, стрес на работното място, бърнаут, трудности в общуването и реализацията, разрешаване на конфликти, понижена самооценка, подреждане на приоритети, умения за отстояване, мотивация, житейски избори, проблемни отношения, неуспешни връзки.

За да си запишете час, можете да се свържете с мен на тел.: 0896 729239, с мейл на адрес: irenslavkova@gmail.com или през формата за контакт на сайта ми: www.irenaslavkova.com. Цена на сесията: 35 лв.

сряда, 16 декември 2015 г.

Към Вътрешния критик - с уважение



Съществува теория, според която във всеки човек живеят много субличности, които се изявяват в различните области на човешкото функциониране. Във всеки един от нас се крие по един Мечтател, Творец, Лидер, Организатор и т.н. Но днес ми се иска да поговорим за Вътрешния критик, защото ми се струва, че неговата фигура е най-онеправдана. Никой обича да го критикуват.

Вътрешният критик е онази част от теб, която подлага всичко на съмнение, сравнява те с най-високите стандарти, намира начини да омаловажи  постигнатото и никога не е доволна. При всеки човек Вътрешният критик критикува по различен начин – при едни е по-снизходителен и склонен към компромиси, докато при други има мнение за всяко нещо и е безпощаден. Вътрешният критик винаги говори с глас на възрастен, може би глас от детството, и въдворява ред и сериозност, все едно че си малкото дете, което се нуждае от напътствия, за да порасне. Сигурно не си даваш сметка, но когато заговори по този начин, започваш да се чувстваш леко виновен, че не си постъпил добре, че се смееш, когато не трябва, или че говориш странни неща.

Така се държи Вътрешният критик, когато му имаш страх и му позволяваш да те вкара в ролята на дете, което е сбъркало и му се карат. Но ако се вгледаш в него от позицията на зрелостта, ще видиш, че всъщност той върши важна работа. Целта му е да те сваля в реалността и да проверява кои стремежи са истински и кои – илюзии, къде представите ти за живота се разминават с действителността небезопасно и как можеш да избегнеш проблемите. Той ти пречи да постъпваш необмислено и предвижда евентуалните последствия, коригира плановете ти, внася подобрения. С други думи, предпазва те и това е безценна функция. Как ли щяха да изглеждат нещата, ако в нас нямаше Критик? Сигурно щяхме да приемаме всичко за чиста монета, да изпитваме сляпо доверие, нямаше да имаме собствено мнение и най-вече нямаше да живеем тук и сега, а щяхме да витаем в облаците. Щяхме да бъдем едни Мечтатели, откъснати от действителността.

Така че Критикът балансира другите субличности, защото силата на системата е в баланса и синхрона. Онова обаче, което го прави досаден и нетърпим понякога, е мястото, което му отреждаме в себе си. Когато му даваме преднина и се съобразяваме с всяка негова критика, даваме възможност на неодобрението към нас самите да избуи и на свой ред да засенчи трезвата преценка на добрите ни страни. Прекалената критика е също толкова далече от реалността, колкото и безкритичността. Още по-лоши са нещата, ако Критикът има навика да лепи етикети от сорта „Ти си лош!”, „Не ставаш за нищо!” и други обезценяващи квалификации. Ако обаче го държим на правилното място и не му даваме превес, той започва да играе конструктивната роля, която му е отредена по замисъл, а именно да подлага на съмнение, да проверява и да коригира.

събота, 12 декември 2015 г.

Състояние „поток”


През 1990 г. Михай Чиксентмихай, психолог от Чикагския университет, публикува своето изследване „Поток: Психология на оптималното изживяване”, в което обобщава резултатите от двадесетгодишните си изследвания. Той проучва многобройни свидетелства на спортисти, музиканти, композитори и поети, които описват едно и също характерно състояние, в което са се чувствали на върха на възможностите си и са надскачали себе си. Самият автор го определя като състояние на екстаз, амалгама от спонтанна радост, захлас, самозабрава и творчество. Това е състояние, в което хората се отдават напълно на онова, което правят, и вниманието им е фокусирано изцяло върху конкретната задача. Нещата се случват от само себе си, а резултатите надхвърлят всякакви очаквания.
Такива състояния на вдъхновение и върхова изява на способностите, когато се твори и се постига с лекота, са познати на много хора. Но ценното в случая е, че състоянието на „поток” може да се тренира в по-слабите му проявления и да се използва в ежедневието, за да повишим ефективността си и чувството за благополучие.
За да се влезе в състоянието на лек екстаз, трябва да бъдат спазени няколко условия:
- първо, дейността, с която се занимавате, трябва да ви харесва;
- второ, в основата на „потока” е добрата концентрация. Необходимо е да сте спокойни, защото тревожността отвлича вниманието и се отразява върху резултата; да сте отдадени напълно на заниманието си, да не мислите за пари, цели, последици и прочие, понеже всичко това ви разфокусира;
- трето, важно е вече да притежавате добри умения в областта, в която се изявявате; ако сте още на етапа, в който овладявате умения или трупате опит, тогава вниманието ви ще е съсредоточено върху заучаването и разбирането на нещата; добре отработените умения означават, че в мозъка са изградени съответните невронни пътечки и той ще влага по-малко усилия;
- четвърто, необходимо е задачата да представлява известно предизвикателство, но да не бъде прекалено трудна, тъй като това поражда тревожност. Тоест човек се съсредоточава най-добре, когато задачата леко надвишава възможностите му.
В състоянието на „поток” изглежда мозъкът работи оптимално ефективно, като съществува хармония между активираните зони и нуждите на непосредствената задача. Интересното е, че за разлика от съсредоточаването под напрежение, при което се наблюдава по-силно възбуждане на мозъчната кора, при „потока”, когато човек се занимава с нещо, което държи вниманието му без усилие, мозъкът остава спокоен и възбудните процеси в мозъчната кора затихват противно на очакванията. Тоест в това състояние е налице висока корова ефективност, при която се изразходва минимално количество умствена енергия. Очевидно тук се крие обяснението за случаите, в които работата не изтощава, а зарежда и носи както добри резултати, така и удовлетворение.

По Д. Голман, Емоционалната интелигентност

А тук можете да чуете самия Чиксентмихай за състоянието на „поток”:


понеделник, 7 декември 2015 г.

Прокрастинация – що е то?


Това е ново понятие в психологията, с което се обозначава постоянното отлагане на неприятните задачи – /от англ. procrastination – „отлагане, задържане, бавене”/. За първи път това поведение е изследвано през 1992 г. от Ноа Милграм, който в книгата си „Прокрастинацията – болест на съвремието” го разглежда повече в социален, а не толкова в индивидуален аспект. Според него този тип поведение е свързан с  прекалената заетост на съвременния човек, който е натоварен с безброй задължения и е принуден непрекъснато да отлага изпълнението на някои от тях.
В общи линии отношението към прокрастинацията е отрицателно, като тя се счита за равна на мързела и леността, а интервюирани хора съобщават, че отлагането ги прави нещастни и напрегнати при мисълта за отложените задачи.
Вероятно отлагащото поведение има своето социално обяснение и корени, но истината е, че всеки човек може да има съвсем индивидуални мотиви за отлагането, които да не са свързани с мързел или небрежност. Съществуват няколко обяснения и даже теории относно отлагането, които акцентират върху занижената мотивация – например при работа по дългосрочни проекти, когато получаването на възнаграждението предстои в далечно бъдеще; страх от прекалено мащабни проекти; голям обем от задачи за вършене, при което човек е принуден да оставя недовършени неща, за да може да се справи добре с останалата работа. Може би на едно от първите места е стремежът към перфекционизъм, когато индивидът отлага, понеже не се чувства никога достатъчно готов да покрие собствените си критерии.
Физиологично отлагащото поведение се обяснява с противоположното действие на два процеса в човешкия мозък. Първият процес е свързан с лимбичната система, в която е разположен центърът на удоволствието и която се „бори” човек да получи онова, което иска в конкретния момент. Другият е свързан с префронталната кора, която отговаря за вземането на решения, контрола върху импулсите и абстрактното мислене, нещо, като „вътрешен организатор”, който се грижи за задачите с дългосрочен ефект. За да се задейства обаче префронталната кора е необходимо да й подадем сигнал съзнателно, тоест да оформим намерение или да поставим цел. За разлика от нея лимбичната система се задейства самостоятелно – достатъчно е само да си помислим за проблема – и прави всичко, за да се почувстваме по-добре, тоест включва се прокрастинацията. С други думи, когато човек се чувства претоварен и притеснен от предстояща задача, изведнъж намира куп неотложни други работи, които да върши. Така лимбичната система го защитава от неприятните усещания, понеже когато се чувства много зает, той няма време за притесняващата задача.
Отлагането може да се окаже реална пречка по пътя към успеха. Обаче съществуват начини, посредством които от него може да се извлече полза. Има изследвания, които показват, че отлагането на дадена задача до последния момент води в повечето случаи до по-доброто й изпълнение поради свръхмобилизацията на способности и сили, за да се спази оставащия кратък срок. Друга изгода е това, че отлагането води до отпадане на неважните неща и се спестява ненужна работа.
Също така е възможно да се практикува структурирана прокрастинация съгласно теорията на Джон Пери, професор в Станфордския университет. Съставя се списък, в който на първо място се поставят задачи, които изглеждат важни или спешни, но всъщност могат да бъдат отложени или никога да не бъдат изпълнени. Докато прави всичко възможно да ги избегне, човек работи по останалите задачи от списъка, каквато всъщност е и целта. По този начин прокрастинацията се превръща в средство за целенасочено увеличаване на продуктивността. 
За да се справи с прекалената си склонност да отлага, известният писател Реймънд Чандлър приложил техниката на парадоксалната интенция, която изисква да се практикува нещото, което човек се стреми да избегне. Той въвел две основни правила: да не пише нищо и да не прави нищо. Скуката, която изпитвал от бездействието, в крайна сметка го превърнала в плодовит писател.

По материали от Интернет

петък, 4 декември 2015 г.

За какво служи похвалата?



Понякога в стремежа си да не разглезваме детето, започваме да му спестяваме похвалите и поощренията. Но дали такова положително с мотива си намерение води до желаните резултати? Похвалата или мъмренето, съответно наказанието, е обратната връзка, която детето получава за поведението си. Тя му дава необходимата насока, като определя приемливите според родителския мироглед граници, в които може да се движи поведението му. Когато детето започне да прави връзка между конкретно поведение и последствията от него, то започва да се учи да предвижда тези последствия и да избира между една или друга постъпка. Така в една много ранна възраст детето постепенно вгражда в себе си родителските възгледи за добро и лошо, приемливо и неприемливо.

Представете си дете, което е старателно и усърдно, което полага усилия да прави нещата както трябва, но рядко бива възнаграждавано с похвала или насърчение. Сигурно това дете ще продължи да се старае да прави нещата още по-добре и ако това остане незабелязано, то ще изгради усещането за недооцененост и отхвърленост, чувството, че каквото и да направи, то ще бъде незабележимо на фона на постиженията на другите деца. Това е основата за ниската самооценка и непълноценността, които по всяка вероятност ще продължат да се надграждат през годините.  

Ако детето е буйно и непокорно, то има още по-голяма нужда от положителни насърчения, които да задават рамката на приемливото социално поведение. Ако на такова дете се лепне етикет на трудно и непослушно, то със сигурност ще се чувства различно от останалите деца и ще реагира именно през усещането за различност и отхвърленост, и ще изпитва гнева и обидата на неприетия от групата. Но ако на такова дете се помогне да види силните си страни и да се почувства в някаква степен прието и одобрено, това може да окаже трансформиращо въздействие върху неприемливите му социални изяви.

Така че похвалата е изключително важна част при възпитанието на детето. Необходимо е детето да бъде насърчавано без оглед на резултата за всеки случай, в който е вложило усилия и се е постарало. Тези случаи трябва да бъдат важни за самото дете, а не толкова за възрастния. Така родителят не само ще моделира поведението на малкия човек, но ще положи основите за неговото добро самочувствие, позитивна нагласа към света, където положените усилия се ценят, и съответно стремеж към положително развитие.

вторник, 1 декември 2015 г.

Провалът – мощно средство за израстване



Успехът е когато се движиш от провал към провал, без да губиш ентусиазъм.
/Уинстън Чърчил/

Никой не смята, че по пътя към успеха нещата вървят гладко и по вода. Нито пък че се е родил научен и знае всичко, което да го отведе безпрепятствено до целта му. Но въпреки че е подготвен теоретично за евентуалните рискове и препятствия, въпреки че е въоръжен с позитивни нагласи и философия, често пъти човек се оказва крайно неподготвен за момента, в който всичко се обърква и най-неочаквано се срива. Поради грешка, липса на квалификация, лошо стечение на обстоятелствата, поради цяла съвкупност от обективни и субективни фактори. Оказваш се в изходна позиция или по-лошо – в позиция, по-неизгодна и от изходната, потънал си под кота нула, издънил си се.

Самата дума „провал” носи силна емоционална натовареност. По това се различава от „неуспех”, например. Какво е неуспехът? Обратното на успеха. Нещо лошо без съмнение, но няма чак такава драма. Той е част от живота, нещо не ти се е получило, вземаш си поука и опитваш пак. Докато „провал”, как звучи само, уау! Тук има всякакви емоционални екстри:
- парещо чувство за срам
- усещане за пропадане – там, откъдето никога няма да се измъкнеш
- чувството, че всички те гледат или те обсъждат, или че никога няма да забравят случилото се
- вина и самосъжаление
- желание да изчезнеш за известно време, да те няма.

Провалът е равен на неуспех плюс срам. Докато неуспехът може да се отдаде на недостатъчно подготвеност, липса на опит и прочие, то съпътстващият срам се поражда от мисълта за допуснатата грешка. Уж знаеш, че няма как да си безгрешен, но се срамуваш, когато сбъркаш. Връщаш се в детството, когато са ти се карали за провиненията, а пък на теб ти се е струвало, че цялата ти слабост е на показ и погледите на всички са впити в теб осъдително, подигравателно, недоброжелателно.

Провалът е когато преживяваме емоционално неуспехите си по начина от детството, но вече от позицията на възрастен, който не бива и няма право да греши. Много трудно допускаме мисълта, че можем да грешим и още по-трудно си прощаваме за грешките. Може би защото грешките на възрастните имат по-големи последствия от грешките на малкото дете. Но тогава защо възрастният се държи като малък, когато сбърка?! Как да реагира зряло и да преобърне резултата?

Ако човек съумее да преодолее детската си реакция и надмогне срама и вината, той ще може да преоцени ситуацията и да извлече полза от нея, понеже ще се отнася към себе си не като към провалил се, а като към някой, който има да научи нещо повече за себе си. Тогава има шанс отношението към провала да се трансформира в печеливша тактика за израстване, която включва:
-  извличане на поука от неуспеха
- коригиране на дефицита
-  отвореност към градивната критика и безразличие към неградивната
- стабилна подобрена самооценка на база на направената самоактуализация
- осъзнаването, че успехът е поетапен процес, който не може да върви отделно от личностното развитие. Колкото повече се освобождаваш от неефективните си начини на поведение, толкова повече нещата ще ти се получават, и в личен и в професионален план.