Трите стълба на истинската промяна

Думата „холистичен“ произхожда от старогръцката „holos“ – „цялостен“. Холистичен подход, холистично лечение, това не са фрази, а различен принцип от гледна точка на методологията. Докато преди се е лекувал отделният орган, сега се търсят начини да се лекува тялото като система. Изобщо, когато се подхожда фрагментарно, резултатите са частични. Ако искаме цялостна промяна, трябва да подходим цялостно.

Фрагментарният подход също не работи за истинската вътрешна промяна. Човекът не е само нито поведение, нито чувства, нито мисли. Да речем, че се смятам за незначителна и маловажна и от днес нататък решавам да променя това вярване за себе си. Започвам всяка сутрин да си повтарям пред огледалото „Аз съм ценна и уникална.“ и в началото е добре. Започвам да получавам прозрения за силните си страни, но минава време и ги забравям. В ежедневието си имам хора, които непрекъснато ме карат да се чувствам незначителна и старото упорито вярване се активира, придружено от старите срам и вина, които никога не са изчезвали. Колкото и както и да си повтарям, че съм ценна, по никакъв начин не мога да се почувствам такава. Има разминаване между това, което твърдя, и това, което чувствам. Ако непрекъснато се стремя да се доказвам или търся одобрение, поведението също не подкрепя думите ми, а съответства на представата ми за себе си като незначителна.

Трите стълба на стабилната вътрешна промяна, по които е нужно да се работи, са следните:

- вярванията за себе си
- съответното вътрешно състояние
- съответното поведение.

Работата поотделно води до нетрайни резултати. Ако искам да работя върху самооценката си, на първо място е необходимо да се освободя от обезценяващите убеждения за себе си, каквито имаме по много - Слаб съм, Не струвам, Незначителен съм, Непълноценен съм, Трябва да работя много, за да ме ценят, Трябва да се грижа за другите, за да ме забележат и т.н.

После се налага да преработя старите емоции, свързани с тези убеждения, понеже те вървят в комплект и са много упорити. Работата с емоциите е най-болезнената част, понеже емоциите са нашето първично самосъзнание. Още преди да е проговорило, детето се възприема като обичано и значимо или като необичано и незначително в зависимост от отношението на възрастните към него.

Най-трудно е да се внедри ново поведение, което да съответства на новата самооценка. За човек, който е свикнал да бъде незабележим и да се поставя на задно място, е непосилно да започне да заявява себе си веднага. Ако изобщо го е правил, е било в краен случай и под натиска на обстоятелствата. Но е напълно възможно постепенно да се научи. Това става, като във всеки един момент, когато е необходимо да защити себе си и личните си граници, го прави с мисълта, че е толкова ценен и значим, колкото онези, които е поставял на първо място. Няма нужда от показност и афиширане, а от това да застане на своя страна, а не на страната на някой друг в конкретната ситуация.

Душата подобно на тялото също е цялостна система, която притежава удивителното качество да се самоизцелява, когато получи нашата подкрепа по тези три пункта, много бързо започва да възстановява изгубения баланс в системата, което води до мултиплициране и затвърждаване на положителните резултати.  

За какво служи похвалата?

Понякога в стремежа си да не разглезваме детето, започваме да му спестяваме похвалите и поощренията. Но дали такова положително с мотива си намерение води до желаните резултати? Похвалата или мъмренето, съответно наказанието, е обратната връзка, която детето получава за поведението си. Тя му дава необходимата насока, като определя приемливите според родителския мироглед граници, в които може да се движи поведението му. Когато детето започне да прави връзка между конкретно поведение и последствията от него, то започва да се учи да предвижда тези последствия и да избира между една или друга постъпка. Така в една много ранна възраст детето постепенно вгражда в себе си родителските възгледи за добро и лошо, приемливо и неприемливо.

Представете си дете, което е старателно и усърдно, което полага усилия да прави нещата както трябва, но рядко бива възнаграждавано с похвала или насърчение. Сигурно това дете ще продължи да се старае да прави нещата още по-добре и ако това остане незабелязано, то ще изгради усещането за недооцененост и отхвърленост, чувството, че каквото и да направи, то ще бъде незабележимо на фона на постиженията на другите деца. Това е основата за ниската самооценка и непълноценността, които по всяка вероятност ще продължат да се надграждат през годините.  

Ако детето е буйно и непокорно, то има още по-голяма нужда от положителни насърчения, които да задават рамката на приемливото социално поведение. Ако на такова дете се лепне етикет на трудно и непослушно, то със сигурност ще се чувства различно от останалите деца и ще реагира именно през усещането за различност и отхвърленост, и ще изпитва гнева и обидата на неприетия от групата. Но ако на такова дете се помогне да види силните си страни и да се почувства в някаква степен прието и одобрено, това може да окаже трансформиращо въздействие върху неприемливите му социални изяви.

Така че похвалата е изключително важна част при възпитанието на детето. Необходимо е детето да бъде насърчавано без оглед на резултата за всеки случай, в който е вложило усилия и се е постарало. Тези случаи трябва да бъдат важни за самото дете, а не толкова за възрастния. Така родителят не само ще моделира поведението на малкия човек, но ще положи основите за неговото добро самочувствие, позитивна нагласа към света, където положените усилия се ценят, и съответно стремеж към положително развитие.

Провалът – мощно средство за израстване

Успехът е когато се движиш от провал към провал, без да губиш ентусиазъм.

/Уинстън Чърчил/

Никой не смята, че по пътя към успеха нещата вървят гладко и по вода. Нито пък че се е родил научен и знае всичко, което да го отведе безпрепятствено до целта му. Но въпреки че е подготвен теоретично за евентуалните рискове и препятствия, въпреки че е въоръжен с позитивни нагласи и философия, често пъти човек се оказва крайно неподготвен за момента, в който всичко се обърква и най-неочаквано се срива. Поради грешка, липса на квалификация, лошо стечение на обстоятелствата, поради цяла съвкупност от обективни и субективни фактори. Оказваш се в изходна позиция или по-лошо – в позиция, по-неизгодна и от изходната, потънал си под кота нула, издънил си се.

Самата дума „провал” носи силна емоционална натовареност. По това се различава от „неуспех”, например. Какво е неуспехът? Обратното на успеха. Нещо лошо без съмнение, но няма чак такава драма. Той е част от живота, нещо не ти се е получило, вземаш си поука и опитваш пак. Докато „провал”, как звучи само, уау! Тук има всякакви емоционални екстри:

- парещо чувство за срам

- усещане за пропадане – там, откъдето никога няма да се измъкнеш

- чувството, че всички те гледат или те обсъждат, или че никога няма да забравят случилото се

- вина и самосъжаление

- желание да изчезнеш за известно време, да те няма.

Провалът е равен на неуспех плюс срам. Докато неуспехът може да се отдаде на недостатъчно подготвеност, липса на опит и прочие, то съпътстващият срам се поражда от мисълта за допуснатата грешка. Уж знаеш, че няма как да си безгрешен, но се срамуваш, когато сбъркаш. Връщаш се в детството, когато са ти се карали за провиненията, а пък на теб ти се е струвало, че цялата ти слабост е на показ и погледите на всички са впити в теб осъдително, подигравателно, недоброжелателно.

Провалът е когато преживяваме емоционално неуспехите си по начина от детството, но вече от позицията на възрастен, който не бива и няма право да греши. Много трудно допускаме мисълта, че можем да грешим и още по-трудно си прощаваме за грешките. Може би защото грешките на възрастните имат по-големи последствия от грешките на малкото дете. Но тогава защо възрастният се държи като малък, когато сбърка?! Как да реагира зряло и да преобърне резултата?

Ако човек съумее да преодолее детската си реакция и надмогне срама и вината, той ще може да преоцени ситуацията и да извлече полза от нея, понеже ще се отнася към себе си не като към провалил се, а като към някой, който има да научи нещо повече за себе си. Тогава има шанс отношението към провала да се трансформира в печеливша тактика за израстване, която включва:

-  извличане на поука от неуспеха

- коригиране на дефицита

-  отвореност към градивната критика и безразличие към неградивната

- стабилна подобрена самооценка на база на направената самоактуализация

- осъзнаването, че успехът е поетапен процес, който не може да върви отделно от личностното развитие. Колкото повече се освобождаваш от неефективните си начини на поведение, толкова повече нещата ще ти се получават, и в личен и в професионален план.

Какво ти пречи да кажеш какво чувстваш?

Най-често, освен възпитанието, това са евентуалните последствия, които предвиждаме. Смятаме, че ако изразим болката, която сме изпитали по някакъв повод, това ще ни направи още по-уязвими и беззащитни пред чуждата агресия. Или пък че ако дадем израз на гнева си, това може да рефлектира върху нас с незабавни неблагоприятни резултати.

Ако обаче с времето преглъщането на емоциите се превърне в поведение, то започва да носи негативи, които са пропорционално големи на устойчивото му проявление. Загърбвате собствените си чувства в името на временния резултат и започвате да губите. На първо време се научавате да губите връзката с реалната ситуация. Вашите емоции са неразделна част от ситуацията; ако ги отпишете, все едно отказвате да видите нещата в тяхната цялост. Впоследствие, когато усвоите добре това „умение”, започвате бавно, но сигурно да губите връзката със себе си. Ставате неистински, неавтентични. Това моментално се усеща от другите, които започват да ви отвръщат със същото подценяване, което сте култивирали към себе си. Следващата „придобивка” е още по-глобална - липса на самоуважение и ниска самооценка.

На практика повечето от предвижданите лоши последствия са в сферата на илюзиите и страха. Другите могат да се обидят от вашите думи, особено ако съдържат епитети и квалификации. Но едва ли някой ще ви обвини за това, че сте се почувствали засегнати, обидени, наранени или гневни. Чувствата са нещо много истинско и човекът притежава вроден радар да ги разпознава. Не е възможно да не разпознаем усмивка, която не изразява радост, или загрижено поведение, което не изразява истинско съчувствие. Нещо повече, да изразиш какво чувстваш е проява на смелост и другите несъзнателно го уважават.

Така че можете да опитате следното. В продължение на една седмица казвайте на другите как се чувствате и да сравнете резултатите отпреди и сега. Има само едно условие: да бъдете искрени и добронамерени, както към себе си, така и към другия.