Ограниченията – извън или вътре в нас?

„Който иска, търси възможности. Който не иска, търси причини“.

Едни биха отговорили еднозначно, че ограниченията са извън нас – в държавата, парламента, манталитета, бедността. Други ще кажат, че ограниченията са вътре в нас – в начина на мислене, страховете, онаследените нагласи от родителите. Съгласявам се с вторите поради личното си разбиране, но също защото посоката, в която може да се действа, някак носи по-големи шансове за промяна. По-лесно е да преобразуваш собствените си вярвания, отколкото обществените, които се преобръщат не с години, ами с десетилетия, както показа българският преход.

В какво собствено се състоят ограниченията, които си налагаме сами? На първо място това са представите за живота, за нас самите и за другите, които се формират в ранна възраст под влияние на семейната среда и училището и периодично се надграждат в житейските периоди. Това са вярвания, които някога сме възприели безкритично и за които обикновено не подозираме, че съществуват. Когато детето се отглежда с любов и подходящи грижи, то вгражда в себе си отношението на значимите хора към него и на тази основа формира ранните си разбирания за света. Такова дете ще е в състояние да се доверява и да гради взаимоотношения, ще може да поема рискове и да експериментира, ще може да развива потенциала си и да реализира талантите си. Ако обаче расте в среда, в която негови основни потребности, както физиологични, така и емоционални, остават незадоволени, то формира съвсем други вярвания за себе си и околните, които рано или късно се превръщат в пречка за реализацията му в семейството, работата, бизнеса. Ако едно дете отрано интегрира схващането, че е слабо и безпомощно, впоследствие то ще се опита да го компенсира, като се вживее в ролята на можещо и справящо се с всякакви трудности. Животът на такъв човек е изпълнен с предизвикателства, които мобилизират цялата му енергия, с непрекъснато себедоказване, търсене на поредния връх за преодоляване и поемане на отговорности, които не са негови. Но е възможно също детето да възприеме ролята на жертва в живота и тогава ще се изживява като онеправдано в отношенията си или ще заема пасивна позиция в този несправедлив свят, като прехвърля цялата отговорност за собствения си живот върху другите.

Освен вярванията съществуват и емоционални ограничения, това са страховете. Те са особено действени спънки, понеже нищо друго не ни държи в тясната зона на комфорта, както страхът. Той пази от реални опасности, но уви и от успеха. Човек може да таи страх от одумване, негативна оценка, провал, загуба, болка, риск, несигурност, неизвестност  и това е най-мощната спирачка, която някои не спират да натискат цял живот. Жалкото е, че това са стари емоции и страхове, понеже емоциите, които преживяваме в настоящето, обикновено са от миналото. Някога сме преживели провал и болезненото чувство се е впечатало и се активира при всяка сходна ситуация, държейки ни в капана на миналото.     

Освобождаването от вътрешните ограничения става чрез вътрешна работа по тяхното идентифициране, осъзнаване и разпознаване на начините, по които се проявяват в ежедневието. След това човек се изправя пред дилемата дали иска да продължи както досега или да ъпдейтне старите си вярвания в съответствие с ресурсите, които притежава като възрастен. Накрая трябва да приложи новите си разбирания на практика и да формира нов подход и ново поведение. Звучи сложно, но веднъж щом алгоритъмът е усвоен, нещата стават лесни. Във всеки случай осъзнаването на вътрешните спирачки носи освобождение от миналото и е първата крачка към създаването на живота такъв, какъвто го искаме.

Трите стълба на истинската промяна

Думата „холистичен“ произхожда от старогръцката „holos“ – „цялостен“. Холистичен подход, холистично лечение, това не са фрази, а различен принцип от гледна точка на методологията. Докато преди се е лекувал отделният орган, сега се търсят начини да се лекува тялото като система. Изобщо, когато се подхожда фрагментарно, резултатите са частични. Ако искаме цялостна промяна, трябва да подходим цялостно.

Фрагментарният подход също не работи за истинската вътрешна промяна. Човекът не е само нито поведение, нито чувства, нито мисли. Да речем, че се смятам за незначителна и маловажна и от днес нататък решавам да променя това вярване за себе си. Започвам всяка сутрин да си повтарям пред огледалото „Аз съм ценна и уникална.“ и в началото е добре. Започвам да получавам прозрения за силните си страни, но минава време и ги забравям. В ежедневието си имам хора, които непрекъснато ме карат да се чувствам незначителна и старото упорито вярване се активира, придружено от старите срам и вина, които никога не са изчезвали. Колкото и както и да си повтарям, че съм ценна, по никакъв начин не мога да се почувствам такава. Има разминаване между това, което твърдя, и това, което чувствам. Ако непрекъснато се стремя да се доказвам или търся одобрение, поведението също не подкрепя думите ми, а съответства на представата ми за себе си като незначителна.

Трите стълба на стабилната вътрешна промяна, по които е нужно да се работи, са следните:

- вярванията за себе си
- съответното вътрешно състояние
- съответното поведение.

Работата поотделно води до нетрайни резултати. Ако искам да работя върху самооценката си, на първо място е необходимо да се освободя от обезценяващите убеждения за себе си, каквито имаме по много - Слаб съм, Не струвам, Незначителен съм, Непълноценен съм, Трябва да работя много, за да ме ценят, Трябва да се грижа за другите, за да ме забележат и т.н.

После се налага да преработя старите емоции, свързани с тези убеждения, понеже те вървят в комплект и са много упорити. Работата с емоциите е най-болезнената част, понеже емоциите са нашето първично самосъзнание. Още преди да е проговорило, детето се възприема като обичано и значимо или като необичано и незначително в зависимост от отношението на възрастните към него.

Най-трудно е да се внедри ново поведение, което да съответства на новата самооценка. За човек, който е свикнал да бъде незабележим и да се поставя на задно място, е непосилно да започне да заявява себе си веднага. Ако изобщо го е правил, е било в краен случай и под натиска на обстоятелствата. Но е напълно възможно постепенно да се научи. Това става, като във всеки един момент, когато е необходимо да защити себе си и личните си граници, го прави с мисълта, че е толкова ценен и значим, колкото онези, които е поставял на първо място. Няма нужда от показност и афиширане, а от това да застане на своя страна, а не на страната на някой друг в конкретната ситуация.

Душата подобно на тялото също е цялостна система, която притежава удивителното качество да се самоизцелява, когато получи нашата подкрепа по тези три пункта, много бързо започва да възстановява изгубения баланс в системата, което води до мултиплициране и затвърждаване на положителните резултати.