Здравейте! Казвам се Ирена Славкова и се занимавам с психологично консултиране онлайн. Показвам на хора, които искат да подобрят живота си и смятат, че промяната започва отвътре, как да преодолеят вътрешните ограничения и да превърнат предизвикателствата на живота в стъпала към успеха. Мога да ви бъда полезна при: тревожни разстройства, панически атаки, фобии, стрес на работното място, бърнаут, трудности в общуването и реализацията, разрешаване на конфликти, понижена самооценка, подреждане на приоритети, умения за отстояване, мотивация, житейски избори, проблемни отношения, неуспешни връзки.

За да си запишете час, можете да се свържете с мен на тел.: 0896 729239, с мейл на адрес: irenslavkova@gmail.com или през формата за контакт на сайта ми: www.irenaslavkova.com. Цена на сесията: 35 лв.

събота, 27 октомври 2018 г.

Достатъчен ли е талантът?

Достатъчен ли е талантът, за да следваш предназначението си?



Соня беше на 32 г. Работеше като секретарка в голяма компания, където я ценяха, защото беше истински професионалист – изпълнителна, информирана, винаги готова с най-доброто решение, виртуозен организатор на графици и срещи. Умееше тактично да стои в сянка, но сякаш четеше мислите на шефа и винаги беше на точното място в точното време. Изобщо секретарка-мечта.

Обаче тайно в себе си Соня не харесваше работата си. Струваше й се твърде рутинна. Соня беше творческа натура и имаше детска мечта – да стане писател. Като малка пишеше разкази и стихове, в гимназията учителката по литература четеше нейните есета пред целия клас. Докато учеше в университета, тя откри, че харесва да пише любовни романи. Приятелките й се захласваха по тях и я подканяха да намери начин да започне да публикува. Един ден Соня събра кураж и отнесе любимия си роман в едно издателство. Но не случи, защото когато отиде на втора среща, за да получи отговор, редакторът грубо прелисти ръкописа и каза лаконично: „Не е лошо, госпожице, но имате още много път да извървите!“ Соня потъна в земята, събра листите и побърза да си тръгне. Никога повече не опита пак. Думите на редактора й бяха подействали като шамар. 



Родителите й също не даваха дума да се издума за писателство. Баща й, който беше свикнал в къщи да му се подчиняват без обяснения, отсече, че това не е професия за една жена. Майка й, която за всичко се съгласяваше с него, го подкрепи и това сложи край на мечтата на Соня. Не беше свикнала да се противопоставя на родителите си. Винаги, когато го правеше, после се терзаеше от чувство на вина, че им създава главоболия. Така с времето остави на тях да вземат решенията за живота й. Не искаше да ги разочарова или огорчава, когато настояваха, че било за нейно добро. Баща й имаше връзки и й намери работа в тази компания, като каза, че това е само началото на нейната кариера. Ако се справела както трябва, щял да й осигури ходатайство за по-добра позиция. Ако се наложело, щяла да запише второ висше по мениджмънт или нещо подобно, защото с диплома по българска филология не можело да стигне далеч.             

За седем-осем години след университета животът на Соня се беше канализирал в едно русло, в което си течеше някак без нейното активно участие. Понякога имаше чувството, че живее чужд живот, не своя. Беше чудесна дъщеря, родителите й се хвалеха с нейната изпълнителност, с постиженията й в работата, с уважението, което им засвидетелстваше. В работата я ценяха, шефът не можеше да се справи и ден без вещата й подкрепа, колегите я обичаха, защото беше мила и отзивчива. Не й липсваха сериозни обожатели, но никой досега не беше издържал проверката на бащата. Беше малко странно, че такова хубаво и интелигентно момиче още живее с родителите си, но това оставаше някак на заден план.

Папките с нейните любими романи седяха в един шкаф полузабравени. Полу-, защото понякога, когато не й беше толкова страшно да мисли за мечтата си, Соня отваряше някоя от тях и си позволяваше да пофантазира на тази тема. Как щеше да изглежда животът й, ако не се беше отказала да следва мечтата си? Щеше ли да се чувства по-добре, по-жива, по-доволна? Щеше ли животът й да има друг, свой смисъл?



Какво не достигна на Соня, за да реализира мечтата си? Достатъчно условие ли е талантът или има нещо друго, без което е абсолютно невъзможно човек да следва предназначението си?

Следва

понеделник, 1 октомври 2018 г.

Тревожността е начин на мислене - 2

„Аз съм това, което мисля и чувствам.“

Освен индивидуалните нагласи има и други, обществени нагласи, в които всички ние сме потопени и които оказват огромно въздействие, включително върху тревожността. Съвременният начин на живот поставя много изисквания. Ако човек реши да ги следва безкритично, те могат да му костват здравето. Съвременният начин на живот залага на конкуренцията и непрекъснатото развитие. Ако не си конкурентен, тоест ако не правиш нови и нови неща, за да се развиваш и да посрещаш високите изисквания, ще отпаднеш от състезанието. Най-лесно това се вижда в училище. Ако детето не тръгне на английски още в първи клас или в детската градина /!/ или ако не влезе в престижна гимназия, родителите се тревожат, че то ще бъде неконкурентноспособно. Неконкурентноспособността означава, че няма да се реализира добре в живота, няма да има престижна професия и финансова сигурност. Тази логика е крайно съмнителна, тъй като много деца с не толкова престижно образование се оказват по-амбициозни и независими да следват мечтите си. Но за жалост повечето родители подхождат от позицията на страха и общоприетия шаблон за успех. Ето как детето започва отрано да обслужва родителските страхове, подлага се на големи натоварвания, вместо да играе или спортува, втълпява му се, че не се справя достатъчно добре или че винаги трябва да е на висота. Така се залагат основите на бъдещия невротик, който отрано е научен, че трябва да бъде най-добрият във всичко и че дори това не е достатъчно.

Но има и друг, много по-негативен резултат от прекалените амбиции и динамичното и  изтощително ежедневие. Робуването на обществените модели за успех ни откъсва от собствените потребности и вкусове. На практика те започват да се заглушават още преди да се тръгне на училище и особено след това. Когато непрекъснато те учат, че трябва да си като другите, за да успееш в живота, ти постепенно забравяш да питаш себе си какво всъщност искаш, какво ти харесва, какво обичаш да правиш, което е различно от онова, което очакват от теб. В неведение си за нещата, които би искал да правиш в този живот, ако ти бяха дали възможност да ги откриеш. Не всеки има изявени таланти, които да определят жизнения му път. За повечето хора е необходимо време и развиване на усет и разбиране към себе си. Много по-лесно е да се научи едно дете да е във връзка със собствените потребности, отколкото един възрастен с неговите житейски задължения. Една майка ще предпочете да постави децата преди себе си и собствените си потребности, без да подозира колко много това вреди и на нея, и на тях. На нея, защото когато децата пораснат и си тръгнат, тя ще остане сама с нищото, понеже е живяла техния живот, а не своя. На тях, защото са се научили също като нея да не уважават своите потребности и да заглушават вътрешния си глас. Последното води до загуба на автентичността. А загубата на автентичността е все едно да живееш чужд живот, не своя, тоест празнота.

Вместо да изграждаме връзката със себе си, да се учим да разпознаваме и зачитаме собствените си потребности, което е в основата на добрата самооценка, ние възприемаме вярвания, че трябва да се знае много, за да се успее, че трябва да си първи във всичко, а не само в нещата, които харесваш, че трябва непрекъснато да се доказваш, че трябва да имаш голям материален успех, за да си щастлив. Едва по-късно в живота, когато човекът претърпи житейски неуспехи по избрания не от него път, се замисля какво всъщност иска да прави в този живот и как да го прави по начин, който е възнаграждаващ, а не ограбващ.

Още една причина за повишената тревожност според мен е, че отварянето към света благодарение на съвременните комуникации, наред с големите удобства и преимущества, поставя на изпитание собственото ни усещане за сигурност и защитеност в този свят с всичките му проблеми. Всекидневният поток от негативни новини има пряк принос към усилването на тревожността и представата, че живеем в несигурен свят. Ако човек е по-неуверен в себе си по отношение на това, което му се полага в живота по рождено право, той или започва да гледа на живота все повече като на състезание и се стреми още по-силно да завоюва полагаемото му се или се затваря в себе си от страх, че няма как да успее и да се изяви в този огромен и враждебен свят. И двете са пряк път към невротичността.

Не можем да променим времето, в което живеем, но можем да направим себе си по-пригодни за неговите предизвикателства. Това става с преосмисляне на настоящите вярвания и житейски стратегии, за да станем по-центрирани в себе си и по-успешни и спокойни по отношение на това, на което имаме право в живота и което никой друг не може да ни отнеме, дори най-големият ни конкурент. Увереността в себе си и в собствения път са най-голямата защита, която можем да си дадем, и най-сигурният начин за постигане на вътрешно благополучие.