Кризата – закономерна и необходима

„Има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето.” Еклесиаст

Върховете и спадовете са неотменна част от живота ни. Но те се явяват само своеобразни кулминации в движението по житейския път, като нито моментите на възход, нито моментите на криза са завинаги. След съответната кулминация енергията отново тръгва по своя път – нагоре или надолу, за да се придвижи до следващото ниво.

Какво се случва в моментите на спад, които преживяваме като време на хаос, неудачи, поредица от неприятности в различни сфери на живота, когато не знаем кой път да хванем или преживяваме най-болезнените си травми? Очевидно в подобни моменти е нужно да погледнем нещата от друг ъгъл, все едно животът дава знак: „Спри! Не става така! Опитай другояче!” Впрочем кризата винаги е сигнал за промяна и тази промяна винаги е вътрешна. Нещо в нас влиза в стълкновение със света в лицето на нашето обкръжение, нещо, което преди може да е било работещо, но вече е станало деструктивно, някаква нагласа или разбиране, което е време да претърпи корекция.

Кризата е моментът, в който на първо място се нуждаем от преосмисляне на живота си – какво искам, какво правя и защо не ми се получава, и на второ място – тя е моментът, в който е жизненоважно да вземем правилното решение. В това се крие прословутият потенциал на кризата като възможност. Нужно е да разберем посланието й към нас и да предприемем подходящо действие, за да подпомогнем необходимата промяна. Така че кризата е време за преосмисляне и за вземане на ключови решения.

Има проучвания, според които в сравнение с редовия човек успелите хора преминават през десетки пъти повече кризи. Общото между тях е, че именно тогава те вземат най-важните си решения, благодарение на които не само излизат от кризата бързо, но също така се придвижват напред. Нещо като трамплин за израстване. Докато за повечето хора кризата си остава единствено възможност да преживеят с пълна сила негативните си нагласи и да зациклят там задълго. С което не искам да кажа, че трябва на всяка цена да бъдем позитивни на 100%. Това би било фалшиво и неистинско, а и въпросът не е в това да не падаме, а като паднем, да станем бързо. Фрустрацията и отчаянието не водят доникъде, а кризата може да бъде катализатор на положителна промяна.

Огледалния образ

/или за субективната реалност/

Казват, че всеки човек създава сам своята реалност, своя собствен свят. Като влага енергия и усилия, като инвестира сили и средства в нещата, които му харесват, рано или късно стига до мечтания резултат. Това разбиране все повече преборва схващането, че от мен и теб нищо не зависи, което стои в основата на философията на примиренчеството и негодуванието на човека, тип „жертва”. Народът също има приказка в този смисъл: „Който търси, намира”. Но все пак между одобрението на дадено схващане и практическото му прилагане има голямо разстояние. Не на всеки му стиска да поеме пълната отговорност за живота, който си е създал. По-лесно е да се намират външни обяснения като стечение на обстоятелствата, държавата, икономическата криза.

Когато наблюдаваме живота на известни хора, виждаме само лъскавата страна на успеха. Но как ще се почувстваме, ако узнаем неговата цена – всички усилия, борби, себенадмогване, които е преживял този човек, за да стигне там, където е. Ще поискаме ли да бъдем като него? Готови ли сме да платим такава цена? И още ред резонни въпроси: Мога ли да жертвам удобството на вярването, че не съм от онези, на които им върви? Мога ли да се престраша да напусна зоната на комфорта, за да тръгна по път с много неизвестни? Ще ми стигне ли желанието или ще угасне по средата? Имам ли достатъчно способности?      

Аз лично вярвам в субективната реалност и в това, че всеки сбъдва не само целите, но най-вече представите си за света и себе си. Ако вярва, че е карък, няма как да го застигне успех, защото ще се самосаботира и ще прави всичко възможно, за да избегне късмета. Обаче  идеята, че от една страна сме автори на собствената си реалност и от друга – че същата тази реалност представлява огледален образ на несъзнаваните ни нагласи, е много мощен инструмент. Инструмент, който ни дава обратна връзка за нас самите и поставя инициативата и средството за промяна в собствените ни ръце. След като съм могъл да създам настоящия си живот като отражение на моя вътрешен свят, защо да не мога да създам и мечтания от мен живот, като променя в себе си нещата, които пречат?

На теория е супер! На практика тук започва мъчното. Съзнателната промяна на вътрешния свят е конфронтиране с илюзиите, които са нашето удобство, и със страховете ни, които са нещата, на които се съпротивляваме най-силно. На този етап човек започва да разбира цената на промяната и какво коства да си създадеш живота, който искаш. Така че логичният въпрос е само един: „Имам ли аз лично смелостта да сбъдвам нещата, които ми харесват, или е по-добре да остана в зоната на сигурността, зададена ми от моите собствени илюзии?” За едно нещо няма никакво съмнение – че изборът, който направим, рано или късно ще намери своето огледално отражение в заобикалящата ни действителност.