Какво ти пречи да кажеш какво чувстваш?

Най-често, освен възпитанието, това са евентуалните последствия, които предвиждаме. Смятаме, че ако изразим болката, която сме изпитали по някакъв повод, това ще ни направи още по-уязвими и беззащитни пред чуждата агресия. Или пък че ако дадем израз на гнева си, това може да рефлектира върху нас с незабавни неблагоприятни резултати.

Ако обаче с времето преглъщането на емоциите се превърне в поведение, то започва да носи негативи, които са пропорционално големи на устойчивото му проявление. Загърбвате собствените си чувства в името на временния резултат и започвате да губите. На първо време се научавате да губите връзката с реалната ситуация. Вашите емоции са неразделна част от ситуацията; ако ги отпишете, все едно отказвате да видите нещата в тяхната цялост. Впоследствие, когато усвоите добре това „умение”, започвате бавно, но сигурно да губите връзката със себе си. Ставате неистински, неавтентични. Това моментално се усеща от другите, които започват да ви отвръщат със същото подценяване, което сте култивирали към себе си. Следващата „придобивка” е още по-глобална - липса на самоуважение и ниска самооценка.

На практика повечето от предвижданите лоши последствия са в сферата на илюзиите и страха. Другите могат да се обидят от вашите думи, особено ако съдържат епитети и квалификации. Но едва ли някой ще ви обвини за това, че сте се почувствали засегнати, обидени, наранени или гневни. Чувствата са нещо много истинско и човекът притежава вроден радар да ги разпознава. Не е възможно да не разпознаем усмивка, която не изразява радост, или загрижено поведение, което не изразява истинско съчувствие. Нещо повече, да изразиш какво чувстваш е проява на смелост и другите несъзнателно го уважават.

Така че можете да опитате следното. В продължение на една седмица казвайте на другите как се чувствате и да сравнете резултатите отпреди и сега. Има само едно условие: да бъдете искрени и добронамерени, както към себе си, така и към другия. 

Пасивната агресия

За разлика от явните прояви на агресия, които няма как да сбъркаме, пасивната агресия е трудно разпознаваема и въобще е слабо познато явление. Пасивна агресия е налице, когато вместо да се разкрещим на човека, който ни е ядосал, млъкваме и мълчим така в продължение на дни или повече, докато в същото време той се самоизяжда. А пък на нас ни е хубаво, понеже сме му дали да разбере. Същевременно избягваме да решим конфликта по разумен начин, защото тогава няма да можем да си отмъстим.  

При физическата или вербалната агресия наказваме с физическо нараняване или с думи, а при пасивната агресия наказваме с чувството за вина. Изглежда като рафиниран садистичен подход, но всъщност човек действа по този начин неосъзнато. Пасивно-агресивното поведение е присъщо повече на хора, които смятат за неправилно да дават израз на гнева и агресията си и за които гневът или агресията са поначало непозволени. Да, обаче агресията е нещо изконно присъщо на човешката природа и когато я отричаме, тя винаги намира начини да се прояви.

Други прояви на пасивна агресия са, когато саботираме себе си или другите. Например започваме да бавим и отлагаме нещата, намираме извинение да не ги свършим или ги вършим така, че по-добре да не бяхме го правили; не вдигаме телефона и игнорираме другия, като го държим нарочно в неведение за причините. Действаме противоречиво, което обърква другите, а пък на нас това ни дава усещане за контрол и власт. Изобщо тя e във всяка форма на поведение, което е на инат и ни дава възможност да разтоварим гнева си по обходен начин. Най-често пасивната агресия има за цел да провокира у другия чувството за вина, за да го контролира и манипулира.

Чувството за вина може да подлуди човека. То го обърква и лишава от трезва преценка за нещата. Това е едно от най-мъчителните чувства и най-трудните за справяне. Може да е свързано с дълбоки травми, които трудно се превъзмогват. С други думи пасивната агресия е съвсем истинска и наранява душата. В такъв случай, ако някой път разпознаем себе си в тази роля, можем просто да сложим картите на масата и да изразим открито чувствата си, вместо да наказваме някого по заобиколен начин, без той самият да знае защо.