Прошката минава през разбирането

Съвременният човек прощава трудно. Изобщо прошката е нещо архаично като акт и като преживяване, интересна традиция, но част от миналото. Днес имаме различно самочувствие, понеже сме образовани и просветени, саморазвитието е в собствените ни ръце, инвестираме много в кариера, престиж и имидж, тоест в егото. Всеки от нас създава според възможностите си своя собствен свят, в който да се чувства хем сигурен и защитен, хем значим, така че прошката тук става неразбираема. Откъде накъде да прощавам на човека, който ме е предал, наранил, причинил ми е болка? Защо да го правя? Болката ни прави непримирими.  

Най-трудно прощаваме на себе си. Има хора, които са непоколебими в това отношение. Не могат да си простят слабостта, провала, грешките, второто място. Не приемат онази част от себе си, която е слаба и уязвима, уморена да се бори и надпреварва, която се нуждае от почивка и по-обикновени неща. Тази част никога няма право и не е забелязвана, докато тялото не рухне и не алармира.  

Не съм сигурна какво ни прави толкова безкомпромисни, че да не можем и да не искаме да прощаваме. И понеже не искам да се позовавам на общи фрази като бездуховност и надменност, по-работещо ми е да мисля, че съвременният човек не разбира прошката и не познава ефекта от прощаването. 

В преломни моменти от живота, когато човек, щé не щé, е принуден да спре да се занимава с насъщния и да се замисли върху нещата, които за пореден път се стоварват върху главата му и го карат да се чувства уязвим, малък и безпомощен, тогава и именно тогава той се запознава /уплашен/ с онази недолюбвана част от самия себе си, която е противоположна на силната, можещата и успяващата. Оказва се обаче, че тази малка и безпомощна част притежава особена сила - силата на свързването с по-висшата перспектива на съществуването, от гледната точка на която животът има други задачи и други цели. Когато човек е сам, незащитен и застрашен, той моментално се чувства част от цялото.

Ако погледнем на себе си от перспективата на цялото, ще видим, че цял живот всички без изключение играем някакви роли в различни сценарии. Понякога в някой сценарий ни се пада роля, в която ни нараняват или предават. Но няма как да изиграем тази роля без другия, предателя или насилника. В играта на живота уроците се преживяват не наужким, а наистина, и боли. Но едва когато преживеем урока, едва тогава научаваме нещо за себе си, при това невинаги от първия път. Някои роли ги играем по няколко пъти, а може и цял живот. Ако се усетим, че сценарият се повтаря, има шанс да направим нещо, за да прекъснем омагьосания кръг. Следователно, няма как да обвиняваме за всичко онзи, който „играе лошия”. Още повече, ако в различните ситуации лошият се „играе” от различни хора.

Когато имаме да узнаем нещо за себе си, повтаряме ролята, докато не се научим да я надмогваме, да я разчупваме, да се освобождаваме от нея. Обикновено тези роли са най-тежките, но те носят и най-много свобода.

От тази перспектива прошката придобива смисъл. От една страна излиза, че „лошите” хора в живота ни носят знание за самите нас и така да се каже са наши партньори, чрез които се учим, осъзнаваме и преодоляваме ролите, в които сме се вкарали. Някои ги наричат „учители”, но аз предпочитам „партньори”, понеже те са също толкова неосъзнати в общия сценарий, колкото сме и ние. От друга страна, ако съпреживеем ролята на „лошия” в нашия сценарий, има вероятност да открием една по-различна истина от онази, която вече знаем. Наше право е да я приемем или да не я приемем, но истината винаги действа освобождаващо.

Пиша тези мисли с надеждата, че идеята за поемането на отговорност за собствените роли и сценарии няма да се разбере като поемане на вината за тях, както може да прозвучи в ушите на хора, които са свикнали да се чувстват виновни за всеки и всичко. Има огромна разлика между отговорността и вината. Първата подтиква към действие, а втората към самосъжаление. Също се надявам да не бъдат възприети като насърчение да се оневини онзи, който ни е причинил болка и страдание. Нищо не е толкова просто, колкото изглежда написано в няколко реда. Това, което се опитвам да споделя, е една идея, която може да ви приближи към разбирането на нещата, които се случват в живота и за които не намираме обяснение.      

Вярвам, че човек наистина излиза от ролята, едва когато прости на себе си, че си е „причинил” всичко това – дискомфорта, страданието, пропилените ценни години. Нашата отговорност се простира само до нас и когато си простим и разберем себе си, работата ни приключва. Понякога обаче таим огромна обида, огромен гняв срещу себе си, който не позволява да приемем, че сме проявили слабост и уязвимост, които пък са повлекли ред негативни последствия. Така че разбирането на себе си се оказва по-трудната част от прошката и по-важната. То е в основата на промяната, основният коректор, който решава вътрешния конфликт и ни поставя в съвсем друга изходна позиция.

В заключение искам да кажа, че истинската прошка, тази, която е свързана с разбирането и приемането на себе си, носи чувство на вътрешно облекчение и свобода. Някъде бях прочела, че всеки ден ни носи по седем възможности за промяна на живота. И по-малко да са, струва си като свободни хора да се фокусираме върху тях, вместо да влачим тегобата на миналото. 

Провалът – мощно средство за израстване

Успехът е когато се движиш от провал към провал, без да губиш ентусиазъм.

/Уинстън Чърчил/

Никой не смята, че по пътя към успеха нещата вървят гладко и по вода. Нито пък че се е родил научен и знае всичко, което да го отведе безпрепятствено до целта му. Но въпреки че е подготвен теоретично за евентуалните рискове и препятствия, въпреки че е въоръжен с позитивни нагласи и философия, често пъти човек се оказва крайно неподготвен за момента, в който всичко се обърква и най-неочаквано се срива. Поради грешка, липса на квалификация, лошо стечение на обстоятелствата, поради цяла съвкупност от обективни и субективни фактори. Оказваш се в изходна позиция или по-лошо – в позиция, по-неизгодна и от изходната, потънал си под кота нула, издънил си се.

Самата дума „провал” носи силна емоционална натовареност. По това се различава от „неуспех”, например. Какво е неуспехът? Обратното на успеха. Нещо лошо без съмнение, но няма чак такава драма. Той е част от живота, нещо не ти се е получило, вземаш си поука и опитваш пак. Докато „провал”, как звучи само, уау! Тук има всякакви емоционални екстри:

- парещо чувство за срам

- усещане за пропадане – там, откъдето никога няма да се измъкнеш

- чувството, че всички те гледат или те обсъждат, или че никога няма да забравят случилото се

- вина и самосъжаление

- желание да изчезнеш за известно време, да те няма.

Провалът е равен на неуспех плюс срам. Докато неуспехът може да се отдаде на недостатъчно подготвеност, липса на опит и прочие, то съпътстващият срам се поражда от мисълта за допуснатата грешка. Уж знаеш, че няма как да си безгрешен, но се срамуваш, когато сбъркаш. Връщаш се в детството, когато са ти се карали за провиненията, а пък на теб ти се е струвало, че цялата ти слабост е на показ и погледите на всички са впити в теб осъдително, подигравателно, недоброжелателно.

Провалът е когато преживяваме емоционално неуспехите си по начина от детството, но вече от позицията на възрастен, който не бива и няма право да греши. Много трудно допускаме мисълта, че можем да грешим и още по-трудно си прощаваме за грешките. Може би защото грешките на възрастните имат по-големи последствия от грешките на малкото дете. Но тогава защо възрастният се държи като малък, когато сбърка?! Как да реагира зряло и да преобърне резултата?

Ако човек съумее да преодолее детската си реакция и надмогне срама и вината, той ще може да преоцени ситуацията и да извлече полза от нея, понеже ще се отнася към себе си не като към провалил се, а като към някой, който има да научи нещо повече за себе си. Тогава има шанс отношението към провала да се трансформира в печеливша тактика за израстване, която включва:

-  извличане на поука от неуспеха

- коригиране на дефицита

-  отвореност към градивната критика и безразличие към неградивната

- стабилна подобрена самооценка на база на направената самоактуализация

- осъзнаването, че успехът е поетапен процес, който не може да върви отделно от личностното развитие. Колкото повече се освобождаваш от неефективните си начини на поведение, толкова повече нещата ще ти се получават, и в личен и в професионален план.

Пасивната агресия

За разлика от явните прояви на агресия, които няма как да сбъркаме, пасивната агресия е трудно разпознаваема и въобще е слабо познато явление. Пасивна агресия е налице, когато вместо да се разкрещим на човека, който ни е ядосал, млъкваме и мълчим така в продължение на дни или повече, докато в същото време той се самоизяжда. А пък на нас ни е хубаво, понеже сме му дали да разбере. Същевременно избягваме да решим конфликта по разумен начин, защото тогава няма да можем да си отмъстим.  

При физическата или вербалната агресия наказваме с физическо нараняване или с думи, а при пасивната агресия наказваме с чувството за вина. Изглежда като рафиниран садистичен подход, но всъщност човек действа по този начин неосъзнато. Пасивно-агресивното поведение е присъщо повече на хора, които смятат за неправилно да дават израз на гнева и агресията си и за които гневът или агресията са поначало непозволени. Да, обаче агресията е нещо изконно присъщо на човешката природа и когато я отричаме, тя винаги намира начини да се прояви.

Други прояви на пасивна агресия са, когато саботираме себе си или другите. Например започваме да бавим и отлагаме нещата, намираме извинение да не ги свършим или ги вършим така, че по-добре да не бяхме го правили; не вдигаме телефона и игнорираме другия, като го държим нарочно в неведение за причините. Действаме противоречиво, което обърква другите, а пък на нас това ни дава усещане за контрол и власт. Изобщо тя e във всяка форма на поведение, което е на инат и ни дава възможност да разтоварим гнева си по обходен начин. Най-често пасивната агресия има за цел да провокира у другия чувството за вина, за да го контролира и манипулира.

Чувството за вина може да подлуди човека. То го обърква и лишава от трезва преценка за нещата. Това е едно от най-мъчителните чувства и най-трудните за справяне. Може да е свързано с дълбоки травми, които трудно се превъзмогват. С други думи пасивната агресия е съвсем истинска и наранява душата. В такъв случай, ако някой път разпознаем себе си в тази роля, можем просто да сложим картите на масата и да изразим открито чувствата си, вместо да наказваме някого по заобиколен начин, без той самият да знае защо.