Прошката минава през разбирането

Съвременният човек прощава трудно. Изобщо прошката е нещо архаично като акт и като преживяване, интересна традиция, но част от миналото. Днес имаме различно самочувствие, понеже сме образовани и просветени, саморазвитието е в собствените ни ръце, инвестираме много в кариера, престиж и имидж, тоест в егото. Всеки от нас създава според възможностите си своя собствен свят, в който да се чувства хем сигурен и защитен, хем значим, така че прошката тук става неразбираема. Откъде накъде да прощавам на човека, който ме е предал, наранил, причинил ми е болка? Защо да го правя? Болката ни прави непримирими.  

Най-трудно прощаваме на себе си. Има хора, които са непоколебими в това отношение. Не могат да си простят слабостта, провала, грешките, второто място. Не приемат онази част от себе си, която е слаба и уязвима, уморена да се бори и надпреварва, която се нуждае от почивка и по-обикновени неща. Тази част никога няма право и не е забелязвана, докато тялото не рухне и не алармира.  

Не съм сигурна какво ни прави толкова безкомпромисни, че да не можем и да не искаме да прощаваме. И понеже не искам да се позовавам на общи фрази като бездуховност и надменност, по-работещо ми е да мисля, че съвременният човек не разбира прошката и не познава ефекта от прощаването. 

В преломни моменти от живота, когато човек, щé не щé, е принуден да спре да се занимава с насъщния и да се замисли върху нещата, които за пореден път се стоварват върху главата му и го карат да се чувства уязвим, малък и безпомощен, тогава и именно тогава той се запознава /уплашен/ с онази недолюбвана част от самия себе си, която е противоположна на силната, можещата и успяващата. Оказва се обаче, че тази малка и безпомощна част притежава особена сила - силата на свързването с по-висшата перспектива на съществуването, от гледната точка на която животът има други задачи и други цели. Когато човек е сам, незащитен и застрашен, той моментално се чувства част от цялото.

Ако погледнем на себе си от перспективата на цялото, ще видим, че цял живот всички без изключение играем някакви роли в различни сценарии. Понякога в някой сценарий ни се пада роля, в която ни нараняват или предават. Но няма как да изиграем тази роля без другия, предателя или насилника. В играта на живота уроците се преживяват не наужким, а наистина, и боли. Но едва когато преживеем урока, едва тогава научаваме нещо за себе си, при това невинаги от първия път. Някои роли ги играем по няколко пъти, а може и цял живот. Ако се усетим, че сценарият се повтаря, има шанс да направим нещо, за да прекъснем омагьосания кръг. Следователно, няма как да обвиняваме за всичко онзи, който „играе лошия”. Още повече, ако в различните ситуации лошият се „играе” от различни хора.

Когато имаме да узнаем нещо за себе си, повтаряме ролята, докато не се научим да я надмогваме, да я разчупваме, да се освобождаваме от нея. Обикновено тези роли са най-тежките, но те носят и най-много свобода.

От тази перспектива прошката придобива смисъл. От една страна излиза, че „лошите” хора в живота ни носят знание за самите нас и така да се каже са наши партньори, чрез които се учим, осъзнаваме и преодоляваме ролите, в които сме се вкарали. Някои ги наричат „учители”, но аз предпочитам „партньори”, понеже те са също толкова неосъзнати в общия сценарий, колкото сме и ние. От друга страна, ако съпреживеем ролята на „лошия” в нашия сценарий, има вероятност да открием една по-различна истина от онази, която вече знаем. Наше право е да я приемем или да не я приемем, но истината винаги действа освобождаващо.

Пиша тези мисли с надеждата, че идеята за поемането на отговорност за собствените роли и сценарии няма да се разбере като поемане на вината за тях, както може да прозвучи в ушите на хора, които са свикнали да се чувстват виновни за всеки и всичко. Има огромна разлика между отговорността и вината. Първата подтиква към действие, а втората към самосъжаление. Също се надявам да не бъдат възприети като насърчение да се оневини онзи, който ни е причинил болка и страдание. Нищо не е толкова просто, колкото изглежда написано в няколко реда. Това, което се опитвам да споделя, е една идея, която може да ви приближи към разбирането на нещата, които се случват в живота и за които не намираме обяснение.      

Вярвам, че човек наистина излиза от ролята, едва когато прости на себе си, че си е „причинил” всичко това – дискомфорта, страданието, пропилените ценни години. Нашата отговорност се простира само до нас и когато си простим и разберем себе си, работата ни приключва. Понякога обаче таим огромна обида, огромен гняв срещу себе си, който не позволява да приемем, че сме проявили слабост и уязвимост, които пък са повлекли ред негативни последствия. Така че разбирането на себе си се оказва по-трудната част от прошката и по-важната. То е в основата на промяната, основният коректор, който решава вътрешния конфликт и ни поставя в съвсем друга изходна позиция.

В заключение искам да кажа, че истинската прошка, тази, която е свързана с разбирането и приемането на себе си, носи чувство на вътрешно облекчение и свобода. Някъде бях прочела, че всеки ден ни носи по седем възможности за промяна на живота. И по-малко да са, струва си като свободни хора да се фокусираме върху тях, вместо да влачим тегобата на миналото.