Прошката минава през разбирането

Съвременният човек прощава трудно. Изобщо прошката е нещо архаично като акт и като преживяване, интересна традиция, но част от миналото. Днес имаме различно самочувствие, понеже сме образовани и просветени, саморазвитието е в собствените ни ръце, инвестираме много в кариера, престиж и имидж, тоест в егото. Всеки от нас създава според възможностите си своя собствен свят, в който да се чувства хем сигурен и защитен, хем значим, така че прошката тук става неразбираема. Откъде накъде да прощавам на човека, който ме е предал, наранил, причинил ми е болка? Защо да го правя? Болката ни прави непримирими.  

Най-трудно прощаваме на себе си. Има хора, които са непоколебими в това отношение. Не могат да си простят слабостта, провала, грешките, второто място. Не приемат онази част от себе си, която е слаба и уязвима, уморена да се бори и надпреварва, която се нуждае от почивка и по-обикновени неща. Тази част никога няма право и не е забелязвана, докато тялото не рухне и не алармира.  

Не съм сигурна какво ни прави толкова безкомпромисни, че да не можем и да не искаме да прощаваме. И понеже не искам да се позовавам на общи фрази като бездуховност и надменност, по-работещо ми е да мисля, че съвременният човек не разбира прошката и не познава ефекта от прощаването. 

В преломни моменти от живота, когато човек, щé не щé, е принуден да спре да се занимава с насъщния и да се замисли върху нещата, които за пореден път се стоварват върху главата му и го карат да се чувства уязвим, малък и безпомощен, тогава и именно тогава той се запознава /уплашен/ с онази недолюбвана част от самия себе си, която е противоположна на силната, можещата и успяващата. Оказва се обаче, че тази малка и безпомощна част притежава особена сила - силата на свързването с по-висшата перспектива на съществуването, от гледната точка на която животът има други задачи и други цели. Когато човек е сам, незащитен и застрашен, той моментално се чувства част от цялото.

Ако погледнем на себе си от перспективата на цялото, ще видим, че цял живот всички без изключение играем някакви роли в различни сценарии. Понякога в някой сценарий ни се пада роля, в която ни нараняват или предават. Но няма как да изиграем тази роля без другия, предателя или насилника. В играта на живота уроците се преживяват не наужким, а наистина, и боли. Но едва когато преживеем урока, едва тогава научаваме нещо за себе си, при това невинаги от първия път. Някои роли ги играем по няколко пъти, а може и цял живот. Ако се усетим, че сценарият се повтаря, има шанс да направим нещо, за да прекъснем омагьосания кръг. Следователно, няма как да обвиняваме за всичко онзи, който „играе лошия”. Още повече, ако в различните ситуации лошият се „играе” от различни хора.

Когато имаме да узнаем нещо за себе си, повтаряме ролята, докато не се научим да я надмогваме, да я разчупваме, да се освобождаваме от нея. Обикновено тези роли са най-тежките, но те носят и най-много свобода.

От тази перспектива прошката придобива смисъл. От една страна излиза, че „лошите” хора в живота ни носят знание за самите нас и така да се каже са наши партньори, чрез които се учим, осъзнаваме и преодоляваме ролите, в които сме се вкарали. Някои ги наричат „учители”, но аз предпочитам „партньори”, понеже те са също толкова неосъзнати в общия сценарий, колкото сме и ние. От друга страна, ако съпреживеем ролята на „лошия” в нашия сценарий, има вероятност да открием една по-различна истина от онази, която вече знаем. Наше право е да я приемем или да не я приемем, но истината винаги действа освобождаващо.

Пиша тези мисли с надеждата, че идеята за поемането на отговорност за собствените роли и сценарии няма да се разбере като поемане на вината за тях, както може да прозвучи в ушите на хора, които са свикнали да се чувстват виновни за всеки и всичко. Има огромна разлика между отговорността и вината. Първата подтиква към действие, а втората към самосъжаление. Също се надявам да не бъдат възприети като насърчение да се оневини онзи, който ни е причинил болка и страдание. Нищо не е толкова просто, колкото изглежда написано в няколко реда. Това, което се опитвам да споделя, е една идея, която може да ви приближи към разбирането на нещата, които се случват в живота и за които не намираме обяснение.      

Вярвам, че човек наистина излиза от ролята, едва когато прости на себе си, че си е „причинил” всичко това – дискомфорта, страданието, пропилените ценни години. Нашата отговорност се простира само до нас и когато си простим и разберем себе си, работата ни приключва. Понякога обаче таим огромна обида, огромен гняв срещу себе си, който не позволява да приемем, че сме проявили слабост и уязвимост, които пък са повлекли ред негативни последствия. Така че разбирането на себе си се оказва по-трудната част от прошката и по-важната. То е в основата на промяната, основният коректор, който решава вътрешния конфликт и ни поставя в съвсем друга изходна позиция.

В заключение искам да кажа, че истинската прошка, тази, която е свързана с разбирането и приемането на себе си, носи чувство на вътрешно облекчение и свобода. Някъде бях прочела, че всеки ден ни носи по седем възможности за промяна на живота. И по-малко да са, струва си като свободни хора да се фокусираме върху тях, вместо да влачим тегобата на миналото. 

За какво служи похвалата?

Понякога в стремежа си да не разглезваме детето, започваме да му спестяваме похвалите и поощренията. Но дали такова положително с мотива си намерение води до желаните резултати? Похвалата или мъмренето, съответно наказанието, е обратната връзка, която детето получава за поведението си. Тя му дава необходимата насока, като определя приемливите според родителския мироглед граници, в които може да се движи поведението му. Когато детето започне да прави връзка между конкретно поведение и последствията от него, то започва да се учи да предвижда тези последствия и да избира между една или друга постъпка. Така в една много ранна възраст детето постепенно вгражда в себе си родителските възгледи за добро и лошо, приемливо и неприемливо.

Представете си дете, което е старателно и усърдно, което полага усилия да прави нещата както трябва, но рядко бива възнаграждавано с похвала или насърчение. Сигурно това дете ще продължи да се старае да прави нещата още по-добре и ако това остане незабелязано, то ще изгради усещането за недооцененост и отхвърленост, чувството, че каквото и да направи, то ще бъде незабележимо на фона на постиженията на другите деца. Това е основата за ниската самооценка и непълноценността, които по всяка вероятност ще продължат да се надграждат през годините.  

Ако детето е буйно и непокорно, то има още по-голяма нужда от положителни насърчения, които да задават рамката на приемливото социално поведение. Ако на такова дете се лепне етикет на трудно и непослушно, то със сигурност ще се чувства различно от останалите деца и ще реагира именно през усещането за различност и отхвърленост, и ще изпитва гнева и обидата на неприетия от групата. Но ако на такова дете се помогне да види силните си страни и да се почувства в някаква степен прието и одобрено, това може да окаже трансформиращо въздействие върху неприемливите му социални изяви.

Така че похвалата е изключително важна част при възпитанието на детето. Необходимо е детето да бъде насърчавано без оглед на резултата за всеки случай, в който е вложило усилия и се е постарало. Тези случаи трябва да бъдат важни за самото дете, а не толкова за възрастния. Така родителят не само ще моделира поведението на малкия човек, но ще положи основите за неговото добро самочувствие, позитивна нагласа към света, където положените усилия се ценят, и съответно стремеж към положително развитие.

Как да започнеш да мислиш позитивно?

Да мислиш позитивно, когато си затънал в проблеми, е невъзможно на практика. Умът ти няма да приеме явното противоречие между действителната ситуация и опитите да го убедиш в противното - че всичко ще се оправи, че  нещата ще се наредят, че този път ще ти провърви. Всякакви положителни утвърждения като: „Аз управлявам съдбата си!”, „Аз съм магнит за пари!”, „Имам всичко, от което се нуждая!” няма да подействат, ако дълбоко в себе си си убеден точно в обратното – че нищо не зависи от теб, че финансовата ти ситуация е плачевна или че последното, за което можеш да мислиш в момента, са собствените ти потребности.  

Но все пак никой няма да се наеме да отрича силата на позитивното мислене, аз също. Да се мисли позитивно, обаче, изисква цялостна пренастройка на ума и сърцето, на светогледа и отношението към живота по принцип. Някои хора си го имат по рождение, като природен талант, и минават леко през трудности и изпитания. За други, тук включвам и себе си, това е умение, което първо, трябва да се усвои и да се превърне в част от теб самия, и второ, няма как да стане с повтаряне на фрази или натяквания от страна на другите, че ти си виновен, защото мислиш негативно, което пречи на нещата да се оправят. Всичко това само ще те накара да се чувстваш още по-голям неудачник. Така че стой далече от такива „съветници”!

Най-добре за теб е да действаш позитивно! Какво означава това? Няма никакъв ефект от позитивното мислене, ако едновременно с това не предприемаш също толкова позитивни действия. Ако огледаш добре нещата, ще видиш, че заплетената ситуация, в която се намираш, е плод на обединените ти мисли, чувства и действия в съответната насока, които са те докарали дотам. Така че вместо да се убеждаваш в неща, в които и без друго не вярваш, по-добре първо състави план, с който да излезеш от ситуацията. Този план може да е добър, а може и изобщо да не проработи. Но самият факт, че търсиш решение, кара умът ти заработи в друга посока и да се ангажира с намиране на варианти /това е позитивно мислене, нали!/. Можеш да съставиш този план набързо или да го пишеш цяла седмица. Например, вечер нахвърляш стъпки от плана, а сутрин, когато ти идват повече идеи, го коригираш, добавяш нови неща и прочие. След като си съставил плана и си започнал да го прилагаш, измислѝ втори план, план Б. Защо? Заради спокойствието на ума ти. Когато имаш резервен план, няма да се чувстваш толкова напрегнат при мисълта, че първият може да се провали. Ако не си свикнал да се оправяш със заплетени ситуации, тогава задължително ти е необходим план Б. След като си съставил и план Б, вече ситуацията не ти изглежда толкова неразрешима, колкото когато си нямал никаква идея какво да правиш. Може би не си убеден на 100%, че плановете ще се увенчаят с успех, но до този момент със сигурност ще си се почувствал в състояние да родиш още идеи за разрешаване на проблема /което е позитивно мислене, подкрепено от позитивно чувстване!/. Така ще стигнеш до етапа, в който първоначалната ти гледна точка започва да търпи обрат и да се измества от тревога и невиждане на възможности към изпробване на варианти. Дори нещата да не се случат по начина, по който си ги планирал, сигурна съм, че правилното решение ще се появи в даден момент. Ключето тук е да не се отказваш, нито за миг да не ти хрумва подобна мисъл. Потърсѝ, ако е необходимо, професионална помощ или поговорѝ с хора, които са били в твоето положение и са се измъкнали. Питай ги не за конкретни решения, а най-вече за това в кой момент при тях нещата са тръгнали нагоре, за да не изгубиш надежда и да не се откажеш точно преди това.

По този начин ще спечелиш ума си за свой съюзник, който вместо да върви срещу теб и да подкопава всичките ти усилия, ще работи за теб и ще прави всичко онова, което умее да прави най-добре – да планира, да контролира, да претегля и да предвижда в посока на твоята цел. Което е положително мислене. А то върви с емоции като надежда, увереност, подобрено самочувствие, радост от успеха, оптимизъм за бъдещето и тъй нататък, които те карат да гледаш на света и на затрудненията си по нов начин.

Така че действай позитивно и успех!