Когато те е страх, да кажеш, че не ти харесва

Има ситуации, в които избираш да премълчиш неодобрението си. Причините са различни - в името на запазване на мира, на добрите отношения, на това да не се набиеш на очи, да не си създадеш неприятности, да не влезеш в конфликт. Понякога го правиш по инерция и без усилие, друг път прекипяваш вътрешно и ти се иска да отнесеш отсрещния.

Всеки има собствена философия в живота и следва собствените си приоритети. Понякога да премълчиш е мъдро решение. Въпросът обаче е колко често се случва това и дали изобщо има случаи, в които казваш какво мислиш, дали съобщаваш мнението си и го отстояваш. В личните отношения или в служебните, или и на двете места. Или са повече случаите, в които ти се иска да обосновеш позицията си, която е противоположна на останалите или да кажеш нещо в собствена защита, но думите спират в гърлото, защото ..... Всеки път изниква някаква конкретна причина, която се оказва по-важна от твоето отстояване, изключително належаща, нетърпяща отлагане, специална причина, с която ако не се съобразиш, може да изгубиш доброто отношение на колегите, спокойствието у дома, работата си, може да стане така, че да не можеш да си плащаш сметките и заемите, и т.н. Започва едно безкрайно съобразяване какво да кажеш и как да се държиш, за да оцелееш ти или мира, или заплатата ти.

На моменти ти се струва, че си влязъл в омагьосан кръг, заклещил си се в някакъв модел на поведение, който по твоите сметки би трябвало да дава добри резултати, но не се получава така. Досега си запазил работното място, отношенията вкъщи горе-долу се търпят. Обаче не си щастлив, очаквал си, че ако се съобразяваш с всички, нещата ще бъдат ОК. Но в работата по-скоро не те уважават, въпреки че те използват, а домашните се държат добре с теб на аванс и заплата, в останалото време някак не си важен за тях. Полагаш усилия да не си конфликтен, да не пречиш, но това като че ли кара другите по-скоро да не те забелязват, а не да те харесват повече, както си очаквал. Въпреки че непрекъснато избутваш сам себе си по-назад, сякаш останалите са с предимство, те не стават по-доволни и не оценяват усилията ти да не им създаваш неприятности. Доколко може да продължи това безкрайно съобразяване? Въпрос на издържливост. Някои издържат цял живот, други не.   

Когато ти омръзне, можеш да преосмислиш ценностите си:

- Ти ли си важен или мирът и добрите отношения?

- С какво толкова са „добри” отношенията, щом са такива?

- За какво ти е такъв мир, щом трябва непрекъснато да преглъщаш себе си?

- Няма ли да се почувстваш по-добре, ако престанеш да се съобразяваш с всички „уважителни” причини и не са ли те винаги едно извинение за това да премълчаваш?

- Чувстваш ли се добре, когато по-глупави, но по-самоуверени от теб хора печелят успехи с лекота, докато ти чакаш да бъдеш забелязан и оценен в далечно бъдеще?

- С какво другите са по-добри от теб и дали наистина са?  

- И накрая - какво толкова ще стане, ако започнеш да даваш предимство на себе си и заемеш мястото, което ти се полага? След като толкова време не са те оценили, има ли шанс това да стане в този живот?! Може би е дошъл моментът сам да си дадеш висока оценка и сам да си признаеш заслугите. А ако другите продължават да се правят, че не те забелязват, може би просто не си струва да се занимаваш с тях!

Как да започнеш да мислиш позитивно?

Да мислиш позитивно, когато си затънал в проблеми, е невъзможно на практика. Умът ти няма да приеме явното противоречие между действителната ситуация и опитите да го убедиш в противното - че всичко ще се оправи, че  нещата ще се наредят, че този път ще ти провърви. Всякакви положителни утвърждения като: „Аз управлявам съдбата си!”, „Аз съм магнит за пари!”, „Имам всичко, от което се нуждая!” няма да подействат, ако дълбоко в себе си си убеден точно в обратното – че нищо не зависи от теб, че финансовата ти ситуация е плачевна или че последното, за което можеш да мислиш в момента, са собствените ти потребности.  

Но все пак никой няма да се наеме да отрича силата на позитивното мислене, аз също. Да се мисли позитивно, обаче, изисква цялостна пренастройка на ума и сърцето, на светогледа и отношението към живота по принцип. Някои хора си го имат по рождение, като природен талант, и минават леко през трудности и изпитания. За други, тук включвам и себе си, това е умение, което първо, трябва да се усвои и да се превърне в част от теб самия, и второ, няма как да стане с повтаряне на фрази или натяквания от страна на другите, че ти си виновен, защото мислиш негативно, което пречи на нещата да се оправят. Всичко това само ще те накара да се чувстваш още по-голям неудачник. Така че стой далече от такива „съветници”!

Най-добре за теб е да действаш позитивно! Какво означава това? Няма никакъв ефект от позитивното мислене, ако едновременно с това не предприемаш също толкова позитивни действия. Ако огледаш добре нещата, ще видиш, че заплетената ситуация, в която се намираш, е плод на обединените ти мисли, чувства и действия в съответната насока, които са те докарали дотам. Така че вместо да се убеждаваш в неща, в които и без друго не вярваш, по-добре първо състави план, с който да излезеш от ситуацията. Този план може да е добър, а може и изобщо да не проработи. Но самият факт, че търсиш решение, кара умът ти заработи в друга посока и да се ангажира с намиране на варианти /това е позитивно мислене, нали!/. Можеш да съставиш този план набързо или да го пишеш цяла седмица. Например, вечер нахвърляш стъпки от плана, а сутрин, когато ти идват повече идеи, го коригираш, добавяш нови неща и прочие. След като си съставил плана и си започнал да го прилагаш, измислѝ втори план, план Б. Защо? Заради спокойствието на ума ти. Когато имаш резервен план, няма да се чувстваш толкова напрегнат при мисълта, че първият може да се провали. Ако не си свикнал да се оправяш със заплетени ситуации, тогава задължително ти е необходим план Б. След като си съставил и план Б, вече ситуацията не ти изглежда толкова неразрешима, колкото когато си нямал никаква идея какво да правиш. Може би не си убеден на 100%, че плановете ще се увенчаят с успех, но до този момент със сигурност ще си се почувствал в състояние да родиш още идеи за разрешаване на проблема /което е позитивно мислене, подкрепено от позитивно чувстване!/. Така ще стигнеш до етапа, в който първоначалната ти гледна точка започва да търпи обрат и да се измества от тревога и невиждане на възможности към изпробване на варианти. Дори нещата да не се случат по начина, по който си ги планирал, сигурна съм, че правилното решение ще се появи в даден момент. Ключето тук е да не се отказваш, нито за миг да не ти хрумва подобна мисъл. Потърсѝ, ако е необходимо, професионална помощ или поговорѝ с хора, които са били в твоето положение и са се измъкнали. Питай ги не за конкретни решения, а най-вече за това в кой момент при тях нещата са тръгнали нагоре, за да не изгубиш надежда и да не се откажеш точно преди това.

По този начин ще спечелиш ума си за свой съюзник, който вместо да върви срещу теб и да подкопава всичките ти усилия, ще работи за теб и ще прави всичко онова, което умее да прави най-добре – да планира, да контролира, да претегля и да предвижда в посока на твоята цел. Което е положително мислене. А то върви с емоции като надежда, увереност, подобрено самочувствие, радост от успеха, оптимизъм за бъдещето и тъй нататък, които те карат да гледаш на света и на затрудненията си по нов начин.

Така че действай позитивно и успех!   

Охлаждане в жегата

Визуализация

Неделя е, вторият най-любим ден от седмицата след събота. Не бързаш за никъде, излежаваш се, мързелуваш. Всички задачи за днес са отложени за после, по някое време. Сега е време само за теб, мъничко безвремие в хаоса, минути, които не се отброяват никъде, отпускаш се.

Пренасяш се на брега на малък поток, седиш под сянката на дърветата. На места сенките са плътни и пазят от жегата, другаде пропускат слънчеви лъчи. Земята под теб е мека, хладна, леко влажна. Влагата се просмуква в тялото. Приятно е.

Долу в краката ти ромоли потокът. На плитчините е почти пресъхнал от жегата, но на дълбокото водата тече безспир, къдри се на малки кóси вълнички и отминава. Еднообразно, монотонно, неспирно движение. Взираш се във водните струи. Водата е заета с едно единствено нещо, да тече. Успокояваш се, гърбът ти се отпуска, раменете се смъкват надолу, от врата ти пада тежест, въздъхваш. Водата е бистра и прозрачна, със слънчеви отблясъци, дъното се вижда, осеяно с кафяви, бели и зеленикави камъни. Има вирчета с по-дълбоки сенки, тъмно и светлозелени петна. Отгоре са надвиснали храсти. Потапяш крака във вира, студено и свежо, свежестта тръгва нагоре, брррр, изтръпваш за миг, после се отпускаш.

Нищо не се движи наоколо, нищо не става, застинал момент, само водата не спира да тече. Отпускаш се напълно, раменете ти потъват, мускулите омекват, прохладата ги държи съвсем леко напрегнати. Главата ти е празна, понякога минават мисли, като птици, но не им обръщаш внимание. Няма за какво да се мисли сега, миг на свобода, откраднато спокойствие.

Тишина, мир, хармония. Потапяш се в тишината, която има собствен звук, успокоява те, лекува те. Осъзнаваш колко си уморен, когато умората започва да се оттича. Главата ти е хладна под сенките, а тялото олеква. Лекота и блаженство. Потъваш, но прохладата те държи на повърхността, да не потънеш напълно, съвсем малко буден, колкото да наблюдаваш момента, да не заспиш.

За няколко мига просто съществуваш, миг на умиротворение, събиране в себе си.

Крясва птица и ......... отваряш очи. Как се отнесох! Но какво спокойствие само ......