Невъзможното става възможно .... в трудностите

Благодаря на И.К. за това прозрение, което сподели с мен.

Всеки един има неща, от които се страхува, които избягва и за които е убеден, че никога няма да може и няма да поиска да направи. Просто неща, които не са за теб и точка. Мотивът е без значение, може да е страх, предразсъдък, убеждение. По отношение на тези неща понякога изграждаш цяла стратегия за защита, с която се предпазваш и се чувстваш в безопасност до ..... Докато стане така, че животът, този велик учител, не те сблъска фронтално с нежеланата ситуация, така че да няма накъде да бягаш. Ами сега!

Обикновено става така, че фронталният сблъсък не се явява сам, а като част от по-голямо затруднение, което поставя на изпитание твоите възможности, издръжливостта ти, желанието ти да вървиш напред. Изпитание, което за да го преодолееш, трябва да мобилизираш всичките си сили и способности. И докато се напрягаш и бориш, предишното невъзможно нещо сега изглежда толкова незначително, толкова просто и постижимо, че не си спомняш защо си му треперил. Просто го правиш и продължаваш нататък. Изглежда смешно лесно на фона на значимите трудности, с които има да се справяш.

Очевидно е, че по някакъв начин се е променило отношението ти към невъзможното нещо. Но как точно? На първо място си омаловажил страха си от него. На фона на по-голямото затруднение колебанията дали би се справил с невъзможното нещо отстъпват на заден план. Вместо да мислиш за него и колко те е страх, пренасочваш вниманието си към по-големия проблем. Тогава вътрешните пречки пред невъзможното, тоест твоите опасения или ограничаващи убеждения, отпадат и вече няма причина да не се справиш с това, което преди ти е изглеждало непосилно.

Май всичко се свежда пак до страха от една страна, и от друга - до страха да се изправиш пред самия страх, за да го преодолееш. Понеже „на страха очите са големи”. Но в крайна сметка колкото и да отлагаш, неминуемо някой ден ще се наложи да го погледнеш отблизо и ще видиш, че не е чак толкова страшен, колкото ти се струва, докато бягаш от него. 

Когато те е страх, да кажеш, че не ти харесва

Има ситуации, в които избираш да премълчиш неодобрението си. Причините са различни - в името на запазване на мира, на добрите отношения, на това да не се набиеш на очи, да не си създадеш неприятности, да не влезеш в конфликт. Понякога го правиш по инерция и без усилие, друг път прекипяваш вътрешно и ти се иска да отнесеш отсрещния.

Всеки има собствена философия в живота и следва собствените си приоритети. Понякога да премълчиш е мъдро решение. Въпросът обаче е колко често се случва това и дали изобщо има случаи, в които казваш какво мислиш, дали съобщаваш мнението си и го отстояваш. В личните отношения или в служебните, или и на двете места. Или са повече случаите, в които ти се иска да обосновеш позицията си, която е противоположна на останалите или да кажеш нещо в собствена защита, но думите спират в гърлото, защото ..... Всеки път изниква някаква конкретна причина, която се оказва по-важна от твоето отстояване, изключително належаща, нетърпяща отлагане, специална причина, с която ако не се съобразиш, може да изгубиш доброто отношение на колегите, спокойствието у дома, работата си, може да стане така, че да не можеш да си плащаш сметките и заемите, и т.н. Започва едно безкрайно съобразяване какво да кажеш и как да се държиш, за да оцелееш ти или мира, или заплатата ти.

На моменти ти се струва, че си влязъл в омагьосан кръг, заклещил си се в някакъв модел на поведение, който по твоите сметки би трябвало да дава добри резултати, но не се получава така. Досега си запазил работното място, отношенията вкъщи горе-долу се търпят. Обаче не си щастлив, очаквал си, че ако се съобразяваш с всички, нещата ще бъдат ОК. Но в работата по-скоро не те уважават, въпреки че те използват, а домашните се държат добре с теб на аванс и заплата, в останалото време някак не си важен за тях. Полагаш усилия да не си конфликтен, да не пречиш, но това като че ли кара другите по-скоро да не те забелязват, а не да те харесват повече, както си очаквал. Въпреки че непрекъснато избутваш сам себе си по-назад, сякаш останалите са с предимство, те не стават по-доволни и не оценяват усилията ти да не им създаваш неприятности. Доколко може да продължи това безкрайно съобразяване? Въпрос на издържливост. Някои издържат цял живот, други не.   

Когато ти омръзне, можеш да преосмислиш ценностите си:

- Ти ли си важен или мирът и добрите отношения?

- С какво толкова са „добри” отношенията, щом са такива?

- За какво ти е такъв мир, щом трябва непрекъснато да преглъщаш себе си?

- Няма ли да се почувстваш по-добре, ако престанеш да се съобразяваш с всички „уважителни” причини и не са ли те винаги едно извинение за това да премълчаваш?

- Чувстваш ли се добре, когато по-глупави, но по-самоуверени от теб хора печелят успехи с лекота, докато ти чакаш да бъдеш забелязан и оценен в далечно бъдеще?

- С какво другите са по-добри от теб и дали наистина са?  

- И накрая - какво толкова ще стане, ако започнеш да даваш предимство на себе си и заемеш мястото, което ти се полага? След като толкова време не са те оценили, има ли шанс това да стане в този живот?! Може би е дошъл моментът сам да си дадеш висока оценка и сам да си признаеш заслугите. А ако другите продължават да се правят, че не те забелязват, може би просто не си струва да се занимаваш с тях!

За какво се караме, когато се караме?

Най-често кавгата започва от дреболия, някой преместил нещо, не направил нещо както трябва или пропуснал да го направи. И дреболията се превръща в повод да се отприщят натрупани неприязън и изнервеност. Тръгва се от лека размяна на удари и контраудари под формата на обобщения: „Никога нищо не мога да намеря в тази къща!” и „Вечно чакаш да ти го дам в ръцете!”, после се преминава в атака по фланга с дисквалификации от типа „Какво изобщо мога да очаквам от теб?!” или „Можеш само да викаш, когато не ти изнася!” и може да продължи с фронтална атака, при която се почва едно лепене на етикети и охулване: „Ограничена жена!”, „Готованин!” и прочие. В крайна сметка напрежението се разтоварва, но обидите остават и се помнят дълго време.

Защо се получава така? Защо от някакъв незначителен проблем стигаме до думи, които ни нараняват дълбоко. Поради смущения по линията, така да се каже. Ако съпругът попита: „Къде ми е новата вратовръзка, оставих я на стола!?”, съпругата, която лесно се засяга, може да чуе: „Пак си подреждала, писна ми!” и отговаря на чутото с примерно: „Да не искаш да стои там цяла седмица, само аз подреждам в тази къща и пак си недоволен.” Тогава съпругът, който също е чувствителен към критики, отвръща: „Каква е тази мания да ми прибираш нещата, така че да не мога да ги намирам, сякаш го правиш нарочно!” Съпругата, която вече е уцелена по болното място на тема ред и чистота, и се е почувствала тотално недооценена, чува: „Ти си само една домакиня, която тормози хората с глупости!” и може да реагира с да речем: „Ти пък като си толкова умен, защо не си научил досега къде е гардеробът?!” и т.н. Получава се нещо като изкривяване на информацията, казват ви едно, а чувате друго, защото реагирате през болните си места, които са свръхчувствителни. Ако трудно понасяте критика, защото се чувствате пренебрегнати и отхвърлени, реагирате рязко, в несъответствие с казаното, понеже откривате критика и в най-незначителните реплики. Ако се чувствате подценявани и несъвършени в сравнение с другите, винаги сте готови да „чуете” снизходителен коментар в думите им. Както се казва: „Къде го удряш, къде се пука!”.

Когато комуникираме със света, винаги пречупваме информацията през нашите вътрешни нагласи, убеждения и най-вече страхове. При кавгите, когато афектът ескалира, се отключват именно тези страхове и човек реагира през тях, въпреки че другият може да е казал нещо съвсем невинно. „Чувате” неща, които партньорът ви не е казал или не е имал предвид. Всъщност „чувате” собствения си страх, че сте по-непълноценни, по-незаслужаващи обич, по-неспособни, по-, по-, по-.

Важно е да не попаднете в омагьосания кръг на размяна на обидни реплики, да запазите спокойствие и да се опитате просто да решите проблема, от който е тръгнал спорът. За целта поне единият от партньорите трябва да не поддаде и да настоява недоразумението да бъде решено, въпреки че другият може вече да се е понесъл на гребена на емоцията. После, когато нещата се уталожат, е добре да отделите време и да поговорите за важните неща в отношенията ви и кое не ви достига в тях.

Подводните камъни в нас

Има моменти в живота, когато действате сякаш против себе си, изненадващо и за самите вас. На крачка сте от успеха и изведнъж сте готови да захвърлите всичко; или пък много искате да изгладите отношенията с партньора, но правите нещата наопаки и задълбочавате конфликта; искате да сте добронамерени и позитивни, ама отвътре ви идват гняв и враждебност. Все едно че във вас има подводно течение, което ви тегли в посока, обратна на добрите намерения за успех и хармоничност. 

Всъщност някъде дълбоко във вас е възможно да действат нагласи и убеждения, които са абсолютно противоположни на съзнателните ви амбиции и намерения. Обикновено когато нещата се получават наобратно, със сигурност във вас има дълбинни нагласи, които поставят прът в колелата така да се каже, оказват саморазрушително въздействие. Нещо като автоимунните заболявания. Тялото атакува собствените клетки като врагове.

Хубавото при тези невидими подводни пречки е, че можете да установите, че ги има, като внимавате за повторенията в живота ви. Ако постоянно ви се случват негативни събития със сходен смисъл, макар и несвързани помежду си, със сигурност там в дълбокото има нещо, което работи срещу вас. Примерно, сменяш няколко работи заради проблеми с колегите. То е ясно, че не са ти виновни само колегите. Или все се развеждаш, защото попадаш на едни и същи жени! Уж различни, а си приличат. А пък иначе си отговорен служител и добър съпруг. Или все те прецакват. Или всичките ти начинания се увенчават с неуспех, въпреки че се стараеш много.

Трудното е да се установи съдържанието на невидимите нагласи. Обикновено те се формират в ранните периоди от живота, когато сте били много малки, поради което не пазите съзнателни спомени за тях. Не само че не ги помните, но обикновено дори не подозирате, че е възможно да вярвате в такива неща на несъзнавано ниво. Примерно, хубава жена, елегантна и приятна, с проблеми на работното място и в брака. Откъде накъде да допусне, че дълбоко в себе си вярва, че другите не я харесват?! Или че не се смята за важна?! Това е коварното при тези подводни нагласи, че не предполагате за съществуването им и те ви дърпат конците.

Това, което може да ви направи по-чувствителни по отношение на несъзнаваните вярвания и убеждения, е доброто самонаблюдение в съчетание с осъзнатия жизнен опит. Когато се научите да идентифицирате „подводните камъни”, тоест когато ги извадите на светло, дори и да се препънете отново в тях, вече ще знаете да им противодействате и да не допускате да ви пречат. И няма да се чувствате повече като кукла на конци.