За какво служи похвалата?

Понякога в стремежа си да не разглезваме детето, започваме да му спестяваме похвалите и поощренията. Но дали такова положително с мотива си намерение води до желаните резултати? Похвалата или мъмренето, съответно наказанието, е обратната връзка, която детето получава за поведението си. Тя му дава необходимата насока, като определя приемливите според родителския мироглед граници, в които може да се движи поведението му. Когато детето започне да прави връзка между конкретно поведение и последствията от него, то започва да се учи да предвижда тези последствия и да избира между една или друга постъпка. Така в една много ранна възраст детето постепенно вгражда в себе си родителските възгледи за добро и лошо, приемливо и неприемливо.

Представете си дете, което е старателно и усърдно, което полага усилия да прави нещата както трябва, но рядко бива възнаграждавано с похвала или насърчение. Сигурно това дете ще продължи да се старае да прави нещата още по-добре и ако това остане незабелязано, то ще изгради усещането за недооцененост и отхвърленост, чувството, че каквото и да направи, то ще бъде незабележимо на фона на постиженията на другите деца. Това е основата за ниската самооценка и непълноценността, които по всяка вероятност ще продължат да се надграждат през годините.  

Ако детето е буйно и непокорно, то има още по-голяма нужда от положителни насърчения, които да задават рамката на приемливото социално поведение. Ако на такова дете се лепне етикет на трудно и непослушно, то със сигурност ще се чувства различно от останалите деца и ще реагира именно през усещането за различност и отхвърленост, и ще изпитва гнева и обидата на неприетия от групата. Но ако на такова дете се помогне да види силните си страни и да се почувства в някаква степен прието и одобрено, това може да окаже трансформиращо въздействие върху неприемливите му социални изяви.

Така че похвалата е изключително важна част при възпитанието на детето. Необходимо е детето да бъде насърчавано без оглед на резултата за всеки случай, в който е вложило усилия и се е постарало. Тези случаи трябва да бъдат важни за самото дете, а не толкова за възрастния. Така родителят не само ще моделира поведението на малкия човек, но ще положи основите за неговото добро самочувствие, позитивна нагласа към света, където положените усилия се ценят, и съответно стремеж към положително развитие.

Невъзможното става възможно .... в трудностите

Благодаря на И.К. за това прозрение, което сподели с мен.

Всеки един има неща, от които се страхува, които избягва и за които е убеден, че никога няма да може и няма да поиска да направи. Просто неща, които не са за теб и точка. Мотивът е без значение, може да е страх, предразсъдък, убеждение. По отношение на тези неща понякога изграждаш цяла стратегия за защита, с която се предпазваш и се чувстваш в безопасност до ..... Докато стане така, че животът, този велик учител, не те сблъска фронтално с нежеланата ситуация, така че да няма накъде да бягаш. Ами сега!

Обикновено става така, че фронталният сблъсък не се явява сам, а като част от по-голямо затруднение, което поставя на изпитание твоите възможности, издръжливостта ти, желанието ти да вървиш напред. Изпитание, което за да го преодолееш, трябва да мобилизираш всичките си сили и способности. И докато се напрягаш и бориш, предишното невъзможно нещо сега изглежда толкова незначително, толкова просто и постижимо, че не си спомняш защо си му треперил. Просто го правиш и продължаваш нататък. Изглежда смешно лесно на фона на значимите трудности, с които има да се справяш.

Очевидно е, че по някакъв начин се е променило отношението ти към невъзможното нещо. Но как точно? На първо място си омаловажил страха си от него. На фона на по-голямото затруднение колебанията дали би се справил с невъзможното нещо отстъпват на заден план. Вместо да мислиш за него и колко те е страх, пренасочваш вниманието си към по-големия проблем. Тогава вътрешните пречки пред невъзможното, тоест твоите опасения или ограничаващи убеждения, отпадат и вече няма причина да не се справиш с това, което преди ти е изглеждало непосилно.

Май всичко се свежда пак до страха от една страна, и от друга - до страха да се изправиш пред самия страх, за да го преодолееш. Понеже „на страха очите са големи”. Но в крайна сметка колкото и да отлагаш, неминуемо някой ден ще се наложи да го погледнеш отблизо и ще видиш, че не е чак толкова страшен, колкото ти се струва, докато бягаш от него.