Самосъжалението е
безсмислено и е загуба на време. Стивън Хокинг
Случвало ли ти се е да се стремиш към
някаква цел с душа и сърце, да правиш всичко по силите си, да се откажеш от сън
и почивка, само и само да я постигнеш, и когато си на крачка от нея, става нещо
и драннн, нещата се провалят. На милиметър от заветната цел, когато си мислиш,
че е в ръцете ти и най-после ще бъдеш щастлив, но изведнъж невидима ръка те премества в изходната позиция. Точно на старта и нито една крачка по-напред.
Какво си чувствал тогава? Изобщо какво
може да почувства тогава човек? Изцеден
и без капка мотивация да започнеш отначало. Гледаш тъпо, чудиш се какво се
обърка, за да стане така, и в крайна сметка те залива вълна от обида и
разочарование – бълбук, бълбук, бълбук. Гневен си на целия свят, че се отнася
така с теб, че не цени труда и нервите ти, че не ти подава ръка в трудния
момент. И се обиждаш адски на света, разсърдваш се като дете, до болка и от
сърце. „Аз ще се боря и ще се старая толкова много, а пък ти /светът/ правиш
така, че всичко да се провали. Какво искаш повече от мен – време ли, усилия ли,
нерви ли?! Нищо повече няма да правя, щом се отнасяш така с мен, щом помагаш само на
другите!”
Обидата и мисълта, че „все на мен се
случва така” и никога на другите, те натикват дълбоко в самосъжалението, което е
адски опияняващ коктейл от емоции, замайва те яко и те лишава от всякакво
желание за действие. Все едно са отвързани и пуснати на свобода всички детски
обиди към лошите хора и към несправедливия свят, който е добър за другите, но
не и за теб, и детското инатене, че ще правиш напук, щом не е станало на твоето.
От позицията на детето обидата и
самосъжалението са оправдани, но какво е оправданието от позицията на
възрастния? Ако едно дете не може да разбере кои са нещата, които застават между
него и желания обект, то възрастният би следвало да има капацитета и знанията
да проумее причините на своя неуспех. По принцип да, но много възрастни
продължават да живеят в опияняващата сладост на самосъжалението и да откриват
причините за невървежа някъде далеч от себе си. Когато се самосъжалява, човек се
преживява като жертва на обстоятелствата - на него, горкия, нещо му се е
случило, нещо са му направили и той не знае откъде му е дошло това на главата.
Причината е навън, някъде в света наоколо, кой знае къде и няма нищо общо с
него. Може да е в икономическата реалност, в скапаното политическо управление,
в липсата на късмет /уви, по рождение/ или в нещо друго, но никога в него
самия. Той няма отговорност за случилото се и следователно нищо не може да
направи, освен да се потопи в сладостното страдание на несправедливо
пренебрегнатия и незачетен човек, който иначе е много свестен. Другите са лоши
и светът е несправедлив, какво мога да направя аз с това!
Самосъжалението, когато е постоянна част от емоционалната нагласа, има
много подмолно и разрушаващо действие. То изнася отговорността от нас в света и
другите и зачерква възможността да въздействаме върху реалните причини за даден
неуспех, които, както винаги, се крият вътре в нас и много по-малко във
външните обстоятелства. То обезоръжава, лишава от инициатива и действие, и
обрича на тотален застой. Обиденият, самосъжаляващият се пропуска шанса да
открие реалните си дефицити и да се придвижи към целта, не защото е по-глупав
или заради друг недостатък, а защото се е научил да гледа в неправилната посока
– навън, вместо навътре, в себе си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар