За личното пространство и границите

„Границите раждат моята личност.“ - Карл Ясперс

Темата за това къде се простират личните ни граници и как да ги отстояваме е много актуална днес. Може би понеже живеем във време, което цени самоизявата, реализацията, конкурентноспособността, индивидуалността. А всичко това е свързано с добрите граници на индивида. На всеки е познато чувството, когато някой наруши личното му пространство и престъпи очертанията, зад които допускаме само най-близките или никого. Тогава чрез негативно преживяване особено остро осъзнаваме себе си и кое е приемливо или неприемливо за нас. Личните граници показват кое е мое и кое е чуждо, кое съм аз и кое не съм аз, и особено кои неща позволяваме на другите да правят с нас.

Личните граници са свързани с отговорността. Хората със здрави граници са склонни да поемат отговорност за техните си неща и да не се нагърбват с чужди отговорности. Те знаят добре кое е в рамките на тяхната компетентност и възможности и кое не е по силите им. Докато човек с размити граници се смята за отговорен за неща, които са извън него, например какво чувстват и мислят другите, поради което непрекъснато се съобразява какво ще каже и се нагажда спрямо тях.

Кои са признаците за размити и слаби граници:

- ако постоянно се съобразявате как ще реагират другите на думите ви и изпитвате несъразмерна вина заради чувствата им;

- ако се боите да изкажете собствено мнение, за да не обидите или нараните някого, или го изказвате само, когато сте сигурни, че ще се хареса;

- ако някой постоянно нарушава личното ви пространство и на вас ви е неудобно да му кажете: Спри! Не ти давам повече да ми ровиш в нещата/душата и да ми задаваш въпроси, които не са твоя работа! Моят живот си е моя работа!

- ако в интимните си връзки се сливате с другия и губите усещането за себе си, а при раздяла - губите себе си;

- ако ви е трудно да отстоявате интересите си и постоянно правите компромиси с тях в името на мира и разбирателството;

- ако се чувствате угнетен, потиснат, незабележим и пренебрегван, но въпреки това не предприемате нищо по въпроса;

- ако в отношенията си постоянно отстъпвате от страх да не изгубите другия;

- ако поемате отговорност за това как се чувства другият, а пък не поемате отговорност за собствените си чувства. Например, ако някой ви обиди, вие изпитвате гняв, но вместо да му го съобщите по приемлив начин, преглъщате гнева, за да не си помислят нещо лошо за вас или да не се засегнат.

Неотстояването на личните граници в отношенията, независимо дали интимни или професионални, в името на запазването на статуквото, мира или каквото и да е друго, е сигурен начин тези отношения да се влошат. Партньорът свиква с факта, че колкото и да нарушава пространството ви, това ще остава безнаказано. Всъщност това, което се случва, е, че като спотаявате гнева си, вие му подавате фалшива обратна връзка. Той получава нещо като зелена светлина да продължи да прави същото, а вие ще продължавате да трупате огорчението в себе си. И ако той е по-безпардонен, рано или късно ще се опита да навлезе още по-навътре във вашата територия.

Доброто познаване на личните граници и това, което бихме позволили на другите да правят с нас, поставя основата на здравословните отношения между равнопоставени партньори /без значение интимни или служебни/. Тогава всеки от двамата е наясно кое е позволено от другия и кое сам може да си позволи. Подсъзнателно никой не уважава човек, който не смее да каже какво мисли, и обратното – подсъзнателно всеки иска да прилича на онзи, който умее да се заявява. Така че като заявяваме недоволството или неудовлетвореността си, ние очертаваме себе си и личната си територия, с която другият трябва да се съобрази, и изискваме уважението, което според нас ни се полага. А когато някой изисква уважение към себе си, това означава, че той сам се цени. Обикновено хората чакат уважение заради други неща – свършена работа, неизказано мнение, несъздаване на проблеми. Всички тези неща сами по себе си не са лоши. Проблемът е, че когато са модел на поведение, те са симптом за ниска оценка и ниско самоуважение. А как да искаме от другите да ни уважават, след като не се ценим сами?  
За да осъзнаем границите си е достатъчно да си дадем сметка за това, което мислим, чувстваме, преживяваме и искаме в конкретна ситуация. За да ги отстоим е необходимо да действаме в унисон с тях, а не да се занимаваме с другите.