Перфекционизма – „Не съм достатъчно добър“

Целта на живота не е да ни прави съвършени. Съвършенството е за музеите.

Ерих-Мария Ремарк

Какво стои в основата на перфекционизма? Дали изконно присъщият на човека стремеж към съвършенство или има друга скрита и замаскирана мотивация? Какво кара перфекциониста да изпипва нещата до съвършенство? Има ли нещо общо между перфекционизма и творчеството?  Какви са допирните точки между перфекционизма и професионализма?

Причината перфекционистът да се стреми всичко да бъде идеално е банална и е свързана със страха от чуждото неодобрение.  Перфекционистът се бои от мнението на другите, от критика и отхвърляне. Затова полага усилия да прави нещата идеални, защото тогава никой няма да има за какво да се хване, за да изкаже недоволство или неодобрение. Точно обратното, той предполага, че само така със сигурност ще получи похвала и признание.

В основата на перфекционизма се крие дълбокият страх „Не съм достатъчно добър“. Движен от него, човек прави всичко, което е по силите му, а понякога и пряко сили, за да се застрахова срещу негативна оценка или отзив, които могат да активират този страх.

Като всяко компенсаторно поведение стремежът нещата да бъдат идеални винаги е за сметка на нещо друго. Струва ми се, че перфекционизмът пречи най-много на творчеството, той е като спирачка пред творческия поток. За да твориш свободно, трябва да имаш увереността, че другите ще харесат създаденото от теб, или поне да вярваш, че има хора, на които творенията ти ще донесат радост и усещане за пълнота. Ако се страхуваш от реакцията на хората и се стремиш да се харесаш на всички, няма да имаш вътрешната свобода, която отключва творческата самоизява. За нея е нужна смелост, непукизъм, безстрашие да се заявиш като индивидуален и различен. Така че има огромна разлика между творчеството и перфекционизма. Творецът създава неща, които идват от сърцето и са храна за душата, а перфекционистът – безплодно съвършенство, което е продукт на ума. Творецът те прави съавтор на творбата си, а перфекционистът – безразличен наблюдател, който няма какво да добави. В основата на творчеството е индивидуалността, такава, каквато е, а в основата на перфекционизма – стремежът да си съвършен, за да не те критикуват. 

Що се отнася до разликата между перфекционизма и професионализма, тя също е съществена и отново се крие в смисъла на занятието. Професионализмът е съвкупност от качества, които правят човека желан бизнес партньор или работник/служител, на когото можеш да повериш важни за теб неща – пари, развитие, време. Докато перфекционизмът в такъв контекст означава просто съвършенство в детайлите и пунктуалност, които понякога придобиват изопачени размери и се превръщат в пречка за доброто взаимодействие. Точността и изпипването на нещата са важна част от професионализма, но само част.

Страхът „Не съм достатъчно добър“ може да тласне човек за дълго в заблудата, че като върши нещата на 100%, това го прави по-добър или по-стойностен. Няма нищо по-невярно от това. И всеки път, когато не успее да ги направи съвършени, да се измъчва от самообвинения. Това е изтощително и е прахосване на време и ресурси. Далеч по-добра стратегия е да пробвате със самопровокация – „Не съм достатъчно добър, и какво от това?!“

Виртуалната реалност на тревожността

„Ами ако ……………..?“

Страхът като базова емоция винаги възниква по определен повод и има за цел да ни предпази. За разлика от него тревожността при страховата невроза не се свързва със страх от нещо конкретно, а с преживяването на страх по принцип. Тревожната /невротична/ личност изживява мъчителни опасения и има негативни очаквания по отношение на различни неща. Нейните страхове са неопределени и имат свойството да се прехвърлят от един обект на друг. Ако човек преодолее притесненията си за едно нещо, впоследствие намира повод да се тревожи за друго. Невротиците пребивават в почти постоянно състояние на негативни предчувствия, страхове и тревоги, което намира израз в телесни, емоционални, поведенчески и когнитивни симптоми и усещания /за по-подробно описание на тревожността виж тук/. Би могло да се каже, че те са просто по-страхливи, но това би прозвучало повече като квалификация и няма да даде представа за мъчителността на състоянието или за причините, които го пораждат. За да се преодолее тревожността е необходимо да се работи с всичките й проявления, но тук искам да обърна повече внимание върху  когнитивните симптоми, защото имат ключова роля.

Под когнитивни симптоми на тревожността се визират определен тип вярвания, убеждения, които човекът изповядва, съзнателно или не, по-често второто, или когнитивни грешки, които допуска. Конкретно убежденията, лежащи в основата на тревожността, разкриват омаловажаващи разбирания за себе си от сорта „не ставам, не струвам, не се справям, не мога, не съм пълноценен“ и др. Когнитивните грешки, от своя страна, представляват грешки в мисленето, при които се правят необосновани умозаключения. Например „Не се справих добре днес, следователно се провалих.“ Това е пример за генерализирано мислене, когато въз основа на единичен факт се прави обобщение. Все едно да кажем „Ако вали днес, следователно ще вали цяла година.“ Съществуват няколко вида когнитивни грешки, но един от тях е особено присъщ на тревожните хора, а именно склонността към катастрофизация. Катастрофично мислене е налице, когато системно се предвижда само най-лошия вариант. „Ами ако се случи най-лошото?“ е въпросът, който неизменно си задава невротикът и който го подлудява, защото той не умее да допуска, че е възможно нещата, за които се тревожи, да се развият благоприятно или неутрално. Това е опасението, което го кара да предвижда най-лошия сценарий, да го превърта в ума си и да го преживява отново и отново, за да не го застигне неподготвен. Това е много мъчително преживяване, да очакваш винаги най-лошото, да го търсиш във всяко нещо и да се готвиш за него. Този въпрос вкарва човека в една измислена, виртуална реалност на страхове и тревоги, в която обаче тези емоции се преживяват съвсем реално в душата и тялото, а стратегиите за действие са силно ограничаващи, понеже най-сигурното нещо в случая е предполагаемата опасност да се избягва.

Виртуалната реалност, тоест онази реалност, която е в главите ни, често няма много общо с реалната реалност. Това може да се тълкува разнопосочно, но в контекста на тревожността носи освобождение. Затова много важно е клиентът да се научи да не предвижда само най-лошото, а постепенно да започне да оценя реалността по-обективно, такава, каквато е в действителност, с всички минуси и плюсове, шансове за успех и неуспех, за да започне да излиза от порочния кръг, в който го е завъртяло катастрофичното мислене. 

Само „жертва“ ли e Жертвата?

Хората, които имат вкоренения навик да се изявяват като жертва, се разпознават лесно. Те не умеят да поемат отговорност за нещата, които им се случват, не мислят, че носят отговорност за живота си, за бедността си, за неуспехите си, за липсата на късмет и вярват, че за това е виновен някой друг или обстоятелствата. Себе си считат за безпогрешни, никога не търсят причината за случващото се в тях самите и не смятат, че са в състояние да влияят върху събитията, да ги обръщат в своя полза. Тоест, изживяват се като жертва, заклещена в ситуация без изход. Ръка за ръка с жертвената нагласа върви заучената безпомощност, когато човек е убеден, че някой друг трябва да го извади от безизходицата, защото той самият нито знае как, нито може. Основната полза, която носи тази роля, е вниманието, което Жертвата получава от другите, съчувствието, помощта. Това я кара да се чувства в центъра на нещата, значима в нещастието си, онеправдана и изпълнена със самосъжаление. Много е лесно в ролята на жертва да фокусираш върху себе си чуждото внимание и симпатия.

Жертвата играе възлова роля в т.н. „триъгълник на Карпман“. Американският психолог Стефан Карпман е идентифицирал един широко разпространен модел на социални взаимоотношения, който впоследствие е наречен на негово име. Този модел включва три страни – Жертва, Агресор и Спасител, като задължителни участници са Жертвата и Агресора, които винаги присъстват в тези отношения.

Там където има Жертва, има и Агресор. Агресора съзнателно или несъзнателно търси и намира хора с подобни нагласи, които ще му „позволят“ да излее върху тях агресивната си енергия, без значение по физически или вербален начин. Жертвата има пасивно поведение спрямо агресията, тя няма да отвърне на атаката, а ще се мъчи да я преживее и изтърпи или да се скрие, да стане незабележима. В тази роля Агресора удовлетворява своята потребност да доказва правотата си, да упражнява власт над другите и да намира отдушник за собствената си агресия, причината за която най-често по същество няма нищо общо със Жертвата.

Понякога на сцената се появява Спасителя. Това са хора, които движени от благородни мотиви, винаги са готови да застанат на страната на онеправдания, да се борят за справедливост, да дават кураж на Жертвата да отвърне на Агресора. Както Жертвата и Агресора, така и Спасителя получава емоционални дивиденти от ролята си. Като подтиква Жертвата да противодейства на Агресора, той дава израз на собствената си агресия, която си е забранил да изпитва или показва, понеже поради възпитанието си я смята за недопустима. Всъщност Спасителя е прикрит Агресор/Жертва.  

Този вид социални взаимоотношения се наблюдават навсякъде – в семейството, в работния кръг, особено между началници и подчинени, дори в приятелските взаимоотношения. По-интересното обаче е, че един и същи човек може да играе и трите роли едновременно. Например в работата си се изживява като Жертва с авторитарен началник, претрупан от задължения и с ниско заплащане, в семейството си е Агресор, който излива насъбралия се негатив върху съпругата/съпруга и децата, но също така е познат сред приятелите си като човек, който е готов винаги да предложи помощ, включително когато никой не иска това от него. Сигурно ви се е случвало някой да бърза да ви „спасява“ без да сте го молили.  

       

Ако сте идентифицирали себе си в някоя от трите роли, със сигурност ще се откриете и в другите две. В това няма нищо лошо или осъдително, всички играем всякакви роли цял живот. Лошото тук е, че  се възпроизвежда непрекъснато един модел на неефективни отношения, което само по себе си може да бъде изтощително и обезкуражаващо. Излизането от тези роли е трудно, но не е невъзможно. Първата стъпка е да се разпознаете в тях и да решите дали искате да продължавате по старому или искате да предприемете нещо. След това на първо време можете да помислите по какви други начини да си осигурите онова, което ви носят тези роли – за Жертвата - как да получава внимание и подкрепа без да бъде жертва, а също и да се научи да поема отговорност за нещата, които се случват в живота й, за Агресора – как да разтоварва напрежението и агресията по здравословни начини вместо да ги стоварва върху другите, за Спасителя – да преосмисли отношението си към забранените емоции и да се научи да им дава израз, също по здравословен начин, разбира се.   

За премълчаването

„Всяка дума има последствие. Всяко мълчание също. Сартр

Често чувам да казват: „Премълчах си, макар че отвътре ми кипеше, но не исках да го обидя.“ Или „Не обичам да наранявам другите, предпочитам да си мълча, такъв съм си. “ Или: „Той не се ли сеща, че така не се прави? Аз ли трябва да му казвам?!“

Когато премълчаваме и не казваме на другия, че неговите думи или постъпки са ни ядосали, засегнали или обезпокоили по по-съществен начин, ние му подаваме противоречива обратна връзка. Мълчанието говори също толкова ясно, колкото и думите. И колкото и неприятно да е, мълчанието понякога е по-себеразкриващо от думите, с които можем да кажем едно, а да имаме предвид друго. Докато премълчаването може недвусмислено да изрази вътрешните ни опасения, например: „Това, което правиш, ме притеснява, но си мълча, понеже ме е страх да не изгубя благоразположението ти.“ Или „Това, което каза, силно ме засегна, но аз не обичам да се конфронтирам и няма да ти се противопоставя, за да запазя добрите отношения.“ Или „Поведението ти ми създава силен дискомфорт, но мога да понеса още.“

Това, което другият разбира съвсем ясно от мълчанието, е, че независимо че постъпката му се посреща с неодобрение, тя не е санкционирана по никакъв начин и следователно нищо не му пречи да продължава да се държи, както до момента. Той разбира, че може да продължи да прекрачва границите ни, понеже не сме му забранили това изрично, макар да не ни е приятно. От противоречивата обратна връзка той си взема онова, което му е изгодно на него, а не което ние мислим, че трябва да си вземе. Във взаимоотношенията винаги става дума за очертаване на граници, тоест кое позволяваме на другите и кое не. Другото съществено нещо е, че нашите партньори в проблемните  взаимоотношения /служебни, лични, приятелски/ никога не мислят като нас и нямат нашия начин на поведение. Затова не можем да очакваме от тях да се държат така, както смятаме ние, че е редно, независимо че може да става дума за общоприета норма. /В това е смисълът да се учим едни други. Иначе какво може да научим от човек, който мисли и постъпва като нас?!/

От казаното дотук, мисля, става ясно колко погрешни сигнали подава премълчаването. Може би не точно погрешни, а по-скоро неизгодни за нас. Другото, което е много неизгодно за премълчаващия, е, че обикновено несподелянето на собствените мисли и чувства е стратегия, която той прилага дълго време и поставя издръжливостта си на сериозно изпитание. Постоянното отлагане на това да дадеш израз на чувствата и мнението си има акумулиращ ефект и в един момент на човек не му стигат силите да продължава да потиска себе си. Получава се както, когато парата отнася капака на чайника или на тенджерата под налягане. След последната капка, преляла чашата, човекът избухва и слага нещата на място, но за съжаление това обикновено води до допълнителни усложнения - емоционално прегряване, скандал, ултиматуми, прекъсване на отношенията. Пропуснат е моментът, в който в самото начало е било възможно нещата да се заявят ясно и да се положи правилен фундамент на отношенията. Доводът „да се мълчи, за да се запазят мирът и добрите отношения“ е много слаба брънка. Как да се запазят добри отношения, които не са добри поначало, а са за сметка на единия от партньорите?

Такова развитие може би е по-добрият вариант, като по никакъв начин не поощрявам разрешаването на ситуацията с конфликт. Но е по-добър вариант, понеже в крайна сметка човек изразява онова, което чувства и му тежи, и си носи последствията за начина, по който избира да го направи. По-лошият вариант е пасивната реакция, когато премълчаващият продължава да тъпче навътре цялото напрежение, неодобрение и агресия, която преживява към другия, без да й дава израз. Това рано или късно води до проблеми със здравето. Представете си силата на парата, която се е задействала в посока навътре, а не навън! Затова смятам, че в дългосрочен план това е по-лошият вариант, който можем да изберем.

Отношенията са сложно и деликатно нещо, но никога няма да сбъркаме, ако дадем на другия достатъчно ясно да разбере как може да постъпва спрямо нас и как не може. Ако направим това своевременно, без изчакване и отлагане, тогава има по-голям шанс да го направим балансирано, отколкото ако сме под въздействието на натрупано напрежение и яд. На първо време може да се започне с думите: „Когато правиш еди-какво си, аз се чувствам еди-как си.“ Първо, така поемате отговорност за чувствата си, вместо да ги загърбвате, и второ, отправяте покана към другия да мисли върху ситуацията. Никой не може да ви обвини за чувствата ви, но може да запомни за дълго някоя казана от вас дума, която е възприел като епитет или квалификация по свой адрес.

Обидата като средство за манипулация

Говоря това, което мисля. Ако някого го обижда това, нищо не мога да направя. Но аз ще бъда честен. – Джеси Вентура

Когато някой се обижда на друг, това изглежда доволно неагресивна реакция. Един казал, друг се засегнал, но нищо особено не е произлязло. Има хора, обаче, които се обиждат и от най-незначителни неща и карат околните да бъдат нащрек и да внимават какво говорят.

Обидчивият човек има склонността да отнася всичко или почти всичко от казаното към себе си. Отстрани това изглежда като неадекватна реакция, която не издържа на никакви аргументи, но в неговите очи не е така. Той е убеден, че думите на шефа му съдържат забележка по негов адрес или че шегите на колегите няма как да се отнасят към някой друг. Все едно светът се е завъртял около него, но не с обожание и възхищение, а с цел да го критикува и да му се присмива.

Хората, които се обиждат лесно, имат ниско самочувствие и възприемат себе си като раними, уязвими и неспособни да се защитят. Трудно им е да се отстояват, да отказват и да комуникират от позицията на равнопоставеност. Те виждат света като недружелюбен и враждебен и поради тези причини стоят постоянно в позицията на жертва. А тъй като жертва без насилник няма, тази роля остава за околните. На тях им се пада да играят лошите, които пренебрегват, засягат, наскърбяват и прочие горката жертва. Обидата отправя следното послание – аз съм беззащитен /добър, свестен, работлив и онеправдан/, а  ти си лош и виновен /понеже обиждаш безпомощен човек като мен/, ти си агресор и насилник. Волно или неволно хората около обидчивия са принудени да играят често тази роля. Те започват да внимават какво казват, как го казват и пред кого. Неизказаното обвинение и вменената роля пречат на нормалното общуване и отношенията, които се свеждат до борба за странно надмощие - кой ще излезе по-прав /и обиден/ и кой лош /и виновен/.

Характерно за позицията на жертва е пренасянето на отговорността извън себе си. Винаги е виновен някой или нещо друго. За децата е присъщо да не носят отговорност и те се учат да го правят, като обвързват действията си с последствията от тях. Непоемането на отговорност е признак за незрелост. За какво не поема отговорност обидчивият? Например, за емоциите, които изпитва, за гнева, който не смее да покаже, понеже го смята за нещо лошо, или за безсилието и уязвимостта си. „Кой, аз ли се гневя? Глупости, няма такова нещо.“ Не поема отговорност за положението, в което пак някой друг го е поставил. Не поема отговорност да види причинно-следствената връзка между поведението си и ситуацията, в която се намира. Когато човек поема отговорност за някакъв проблем, самият акт отваря път към решението на проблема. Поемането на отговорност и намирането на решение са като двете страни на една монета. Защото моят проблем мога да го реша единствено аз, а твоят проблем – единствено ти. Ако твърдя, че това не е мой проблем, тогава няма кой да го реши, понеже никой друг не го интересува.    

У обидчивия има натрупана много вътрешна агресия, която не намира естествен излаз поради нагласата му да бъде винаги добър и да не изразява чувствата си. Тази стопирана агресия се освобождава по заобиколни пътища чрез стоварването на отговорността върху другите, които са лоши и насилници. Тогава вече обидчивият си дава правото да изразява своето „законно“ недоволство и възмущение, което иначе не би дръзнал да покаже, защото не си позволява да се конфронтира директно. Но може да си позволи неявна агресия, която е замаскирана и не се осъжда от общественото мнение. Като цяло такива хора са много критикарски настроени, знаят точно как трябва да се правят нещата и какво е щяло да стане, ако еди кой си беше постъпил не така, а иначе. Те обаче си стоят на ниво „думи“, понеже здравата природна агресия, онази, която е в основата на самоизявата, положителната амбиция и самореализацията, при тях е блокирана.     

Обидата не е сред базовите емоции, а се научава от детето, когато родителите се поддадат на обидата му и то разбере, че разполага със средство, с което може да ги манипулира. При непорасналите възрастни обидата продължава да бъде социален инструмент, а обидчивостта като черта на характера се превръща в психологическа защита и в средство за получаване на някаква изгода.      

За прекомерния контрол или за страха, отгледан в детството

„Аз нищо не контролирам на този свят и напълно съм се смирил с това.

Аз просто съм прашинка, плаваща в чаша с вода." - Майкъл Джира

Съвременният начин на живот и съответно на мислене, еманципирането на индивида, конкурентността, възможностите на технологиите, образованието, схващането, че резултатът зависи правопропорционално от усилията и колкото повече труд влагаме, толкова повече ще ни се получават нещата, създават у нас, съвременните хора, усещането, че всичко зависи от нас и е в обхвата на нашия контрол.

Тази конкурентна и амбициозна философия има своето положително рационално зърно и обикновено хората, които мислят по този начин, са активни, отговорни, обичат да се развиват и да побеждават, изобщо всичко е супер, докато нещата вървят добре. Но когато стратегията започне да отказва  и особено когато неуспехите системно зачестят, тогава този човек няма за какво да се хване, няма на какво да стъпи, защото във философията на контрола няма такъв спасителен бряг, и настъпва срив.

Дали нещата зависят от нас толкова, колкото си мислим, и в какво бъркаме, според мен всеки може да си го изясни сам според собствената ситуация. Въпросът е защо толкова се притесняваме от неуспехите, загубите и провалите или пък от това, че положението или близките се изплъзват от нашия контрол. Отговорът е еднозначен – страх. Страх поради различни причини – страх да се провалиш, да сгрешиш, да пуснеш другия, защото му нямаш доверие или по-точно нямаш доверие на самия себе си, че можеш да го задържиш по друг начин. Това е дълбоко закодиран страх, отгледан в детството, в основата на който лежат детските разбирания за живота, например: Ако сбъркам или ако не успея, значи съм лош, глупав, мама няма да ме обича, приятелите ще ми се смеят, какво ще кажат другите, пак ще остана сам, няма да ме харесват, не мога да допусна това и трябва на всяка цена да успея, да се покажа, че мога, че съм достоен за тяхното внимание и любов.

Докато в детството ефектите от такова мислене са ограничени в рамките на семейния и училищния кръг, то в живота, на голямата сцена на възрастните, нещата изобщо не стоят безобидно. Там провалите се виждат от всички, грешките се наказват с уволнение или понижение, отношенията в семейството се влошават, защото на партньора му омръзва да му казват какво да мисли и как е щяло да бъде по-добре да постъпи, или пък синът-тийнейджър обявява бунт срещу родителя, който го третира като малко дете, вместо да му се довери и да му признае правото да търси себе си.   

Истината е, че идеята, че можем всичко и следователно можем да контролираме всичко, е една илюзия, но спасителна илюзия. Тя ни спасява от собствените ни страхове, че не можем, не ставаме, че не сме достойни за любов. Тя ни защитава и от стреса и от страха от непредвидени опасности. Ако нашият свят е добре организиран и подреден, ако всичко е планирано и върви, както сме го предвидили, тогава няма място за страх и опасения. Лошото е, че както с другите илюзии, тази спасителна стратегия рано или късно търпи крах. Защото човекът не е Господ, за да може всичко и да може да контролира всичко. А колкото по-голяма е една илюзия, толкова повече боли, когато се разбие.

И все пак, какво да се прави, когато нещата стигнат дотам? Много просто – необходимо е да погледнеш в себе си и да се опиташ да разбереш тези детски страхове. После ще решиш дали си струва да продължават да управляват живота ти или да ги оставиш в миналото. В този смисъл философията на контрола се оказва действена и сега – всичко е в твоя контрол, но не от позицията на страха, а на разбирането и прошката към себе си.

„Любов към себе си“ – какво е това?

Ако основата е крива, такава ще е и къщата.

Установила съм, че приятели, познати или клиенти, които от години се занимават със самопознание, някак си избягват този въпрос или обясняват много добре какво означава да се обичаш, обаче не успяват да дадат примери от собствения си живот.    

    

Любовта към себе си се оказва трудно постижима и още по-трудна за определяне. Мисля, че дължим това на културната традиция. След като няколко поколения наред са били възпитавани във /фалшиво/ себеотрицание /да отричаш себе си!/, жертвоготовност в името на идеала, колективизъм и пренебрегване на собствените нужди в името на някакви/нечии други нужди, това по естествен начин е довело до обезценяването на „себе си“ и обезсмислянето на това какво означава да се обичаш. Нямаме изграден навик да проследяваме какво изпитваме към себе си, какво е чувството и на какво можем да го оприличим, освен ако не тръгнем на терапия. В публичното пространство също няма традиция това да се обсъжда. Но върху отношението към себе си се гради всичко останало. Ако основата е крива, такава ще е и къщата.    

Лично за мен любовта към себе си е синоним на две неща:

- безусловно приемане на грешките и провалите

- наслада от живота.

Безусловното приемане на неуспехите, когато е искрено, е проява на висша любов, защото приемаш човека какъвто е – силен и слаб, можещ и неможещ, добър и не много добър едновременно. Приемаш го не заради това, което е направил, а заради това, което е. Следователно, ако си простя за неуспехите, за пропуснатите възможности, за бавното напредване и обиколните пътища, тогава с чисто сърце мога да кажа, че се обичам.

Другият ми ориентир е умението да се радваш на живота, на малките и големите неща. Казвам „умение“, понеже смятам, че може да се култивира. Човек, който се радва на насладата, несъзнателно се стреми към нея в различните й проявления и се опитва да я има повече в живота си. Такива хора умеят да се грижат за себе си и това им придава особена привлекателност, сякаш способността им да се наслаждават на момента и красотата ги превръща в магнит за онези от нас, които бързат да живеят с поглед, вперен в бъдещето или миналото, но не и в настоящето.   

Това са моите ориентири от първа  линия, към които мога да добавя още:

- смелостта да се защитиш, когато си прав или когато не си. Да действаш в своя полза, когато си убеден, че това е важно за теб, независимо от мнението на околните;

- способността да си казваш какво искаш, какви са нуждите и потребностите ти;

- умението да удовлетворяваш потребностите си, без да се страхуваш, че изглеждаш егоист;

- да се обличаш и да изглеждаш добре не само в очите на другите, но и в собствените си очи;

- да си способен да проявяваш саможертва в името на важните хора и неща, но само когато е наложително, и да не жертваш жизненоважните си потребности, за да задоволяваш техните. Никой човек, който те обича, не би поискал това от теб!

- да следваш желанията на сърцето си, а не чуждите желания. Това всъщност бих добавила към ориентирите от първа линия. Всеки човек се ражда с някаква своя мисия и таланти, с които да я изпълни. Жалко е да виждаш как хората се отказват от призванието или любовта си, за да обслужват други – съпруг, деца, внуци.

Колкото и неуловимо нещо да е любовта към себе си, тя има съвсем конкретни измерения, както любовта към друг човек. Тя е отношение към себе си, което лесно се разчита в поведението. Ако се обичам и държа на себе си, какво правя по този въпрос? Едно, две, три … Отношението към себе си е изходната точка в отношенията с другите. Ако пренебрегваме себе си, за да обгрижваме другите, това е за да получим нещо от тях – любов, приемане, грижа. Нещата стоят на малко меркантилна основа - „давам, за да дадеш“ - а не на основата на истински чувства и уважение към другия. 

За личното пространство и границите

„Границите раждат моята личност.“ - Карл Ясперс

Темата за това къде се простират личните ни граници и как да ги отстояваме е много актуална днес. Може би понеже живеем във време, което цени самоизявата, реализацията, конкурентноспособността, индивидуалността. А всичко това е свързано с добрите граници на индивида. На всеки е познато чувството, когато някой наруши личното му пространство и престъпи очертанията, зад които допускаме само най-близките или никого. Тогава чрез негативно преживяване особено остро осъзнаваме себе си и кое е приемливо или неприемливо за нас. Личните граници показват кое е мое и кое е чуждо, кое съм аз и кое не съм аз, и особено кои неща позволяваме на другите да правят с нас.

Личните граници са свързани с отговорността. Хората със здрави граници са склонни да поемат отговорност за техните си неща и да не се нагърбват с чужди отговорности. Те знаят добре кое е в рамките на тяхната компетентност и възможности и кое не е по силите им. Докато човек с размити граници се смята за отговорен за неща, които са извън него, например какво чувстват и мислят другите, поради което непрекъснато се съобразява какво ще каже и се нагажда спрямо тях.

Кои са признаците за размити и слаби граници:

- ако постоянно се съобразявате как ще реагират другите на думите ви и изпитвате несъразмерна вина заради чувствата им;

- ако се боите да изкажете собствено мнение, за да не обидите или нараните някого, или го изказвате само, когато сте сигурни, че ще се хареса;

- ако някой постоянно нарушава личното ви пространство и на вас ви е неудобно да му кажете: Спри! Не ти давам повече да ми ровиш в нещата/душата и да ми задаваш въпроси, които не са твоя работа! Моят живот си е моя работа!

- ако в интимните си връзки се сливате с другия и губите усещането за себе си, а при раздяла - губите себе си;

- ако ви е трудно да отстоявате интересите си и постоянно правите компромиси с тях в името на мира и разбирателството;

- ако се чувствате угнетен, потиснат, незабележим и пренебрегван, но въпреки това не предприемате нищо по въпроса;

- ако в отношенията си постоянно отстъпвате от страх да не изгубите другия;

- ако поемате отговорност за това как се чувства другият, а пък не поемате отговорност за собствените си чувства. Например, ако някой ви обиди, вие изпитвате гняв, но вместо да му го съобщите по приемлив начин, преглъщате гнева, за да не си помислят нещо лошо за вас или да не се засегнат.

Неотстояването на личните граници в отношенията, независимо дали интимни или професионални, в името на запазването на статуквото, мира или каквото и да е друго, е сигурен начин тези отношения да се влошат. Партньорът свиква с факта, че колкото и да нарушава пространството ви, това ще остава безнаказано. Всъщност това, което се случва, е, че като спотаявате гнева си, вие му подавате фалшива обратна връзка. Той получава нещо като зелена светлина да продължи да прави същото, а вие ще продължавате да трупате огорчението в себе си. И ако той е по-безпардонен, рано или късно ще се опита да навлезе още по-навътре във вашата територия.

Доброто познаване на личните граници и това, което бихме позволили на другите да правят с нас, поставя основата на здравословните отношения между равнопоставени партньори /без значение интимни или служебни/. Тогава всеки от двамата е наясно кое е позволено от другия и кое сам може да си позволи. Подсъзнателно никой не уважава човек, който не смее да каже какво мисли, и обратното – подсъзнателно всеки иска да прилича на онзи, който умее да се заявява. Така че като заявяваме недоволството или неудовлетвореността си, ние очертаваме себе си и личната си територия, с която другият трябва да се съобрази, и изискваме уважението, което според нас ни се полага. А когато някой изисква уважение към себе си, това означава, че той сам се цени. Обикновено хората чакат уважение заради други неща – свършена работа, неизказано мнение, несъздаване на проблеми. Всички тези неща сами по себе си не са лоши. Проблемът е, че когато са модел на поведение, те са симптом за ниска оценка и ниско самоуважение. А как да искаме от другите да ни уважават, след като не се ценим сами?  
За да осъзнаем границите си е достатъчно да си дадем сметка за това, което мислим, чувстваме, преживяваме и искаме в конкретна ситуация. За да ги отстоим е необходимо да действаме в унисон с тях, а не да се занимаваме с другите.

Ограниченията – извън или вътре в нас?

„Който иска, търси възможности. Който не иска, търси причини“.

Едни биха отговорили еднозначно, че ограниченията са извън нас – в държавата, парламента, манталитета, бедността. Други ще кажат, че ограниченията са вътре в нас – в начина на мислене, страховете, онаследените нагласи от родителите. Съгласявам се с вторите поради личното си разбиране, но също защото посоката, в която може да се действа, някак носи по-големи шансове за промяна. По-лесно е да преобразуваш собствените си вярвания, отколкото обществените, които се преобръщат не с години, ами с десетилетия, както показа българският преход.

В какво собствено се състоят ограниченията, които си налагаме сами? На първо място това са представите за живота, за нас самите и за другите, които се формират в ранна възраст под влияние на семейната среда и училището и периодично се надграждат в житейските периоди. Това са вярвания, които някога сме възприели безкритично и за които обикновено не подозираме, че съществуват. Когато детето се отглежда с любов и подходящи грижи, то вгражда в себе си отношението на значимите хора към него и на тази основа формира ранните си разбирания за света. Такова дете ще е в състояние да се доверява и да гради взаимоотношения, ще може да поема рискове и да експериментира, ще може да развива потенциала си и да реализира талантите си. Ако обаче расте в среда, в която негови основни потребности, както физиологични, така и емоционални, остават незадоволени, то формира съвсем други вярвания за себе си и околните, които рано или късно се превръщат в пречка за реализацията му в семейството, работата, бизнеса. Ако едно дете отрано интегрира схващането, че е слабо и безпомощно, впоследствие то ще се опита да го компенсира, като се вживее в ролята на можещо и справящо се с всякакви трудности. Животът на такъв човек е изпълнен с предизвикателства, които мобилизират цялата му енергия, с непрекъснато себедоказване, търсене на поредния връх за преодоляване и поемане на отговорности, които не са негови. Но е възможно също детето да възприеме ролята на жертва в живота и тогава ще се изживява като онеправдано в отношенията си или ще заема пасивна позиция в този несправедлив свят, като прехвърля цялата отговорност за собствения си живот върху другите.

Освен вярванията съществуват и емоционални ограничения, това са страховете. Те са особено действени спънки, понеже нищо друго не ни държи в тясната зона на комфорта, както страхът. Той пази от реални опасности, но уви и от успеха. Човек може да таи страх от одумване, негативна оценка, провал, загуба, болка, риск, несигурност, неизвестност  и това е най-мощната спирачка, която някои не спират да натискат цял живот. Жалкото е, че това са стари емоции и страхове, понеже емоциите, които преживяваме в настоящето, обикновено са от миналото. Някога сме преживели провал и болезненото чувство се е впечатало и се активира при всяка сходна ситуация, държейки ни в капана на миналото.     

Освобождаването от вътрешните ограничения става чрез вътрешна работа по тяхното идентифициране, осъзнаване и разпознаване на начините, по които се проявяват в ежедневието. След това човек се изправя пред дилемата дали иска да продължи както досега или да ъпдейтне старите си вярвания в съответствие с ресурсите, които притежава като възрастен. Накрая трябва да приложи новите си разбирания на практика и да формира нов подход и ново поведение. Звучи сложно, но веднъж щом алгоритъмът е усвоен, нещата стават лесни. Във всеки случай осъзнаването на вътрешните спирачки носи освобождение от миналото и е първата крачка към създаването на живота такъв, какъвто го искаме.

Трите стълба на истинската промяна

Думата „холистичен“ произхожда от старогръцката „holos“ – „цялостен“. Холистичен подход, холистично лечение, това не са фрази, а различен принцип от гледна точка на методологията. Докато преди се е лекувал отделният орган, сега се търсят начини да се лекува тялото като система. Изобщо, когато се подхожда фрагментарно, резултатите са частични. Ако искаме цялостна промяна, трябва да подходим цялостно.

Фрагментарният подход също не работи за истинската вътрешна промяна. Човекът не е само нито поведение, нито чувства, нито мисли. Да речем, че се смятам за незначителна и маловажна и от днес нататък решавам да променя това вярване за себе си. Започвам всяка сутрин да си повтарям пред огледалото „Аз съм ценна и уникална.“ и в началото е добре. Започвам да получавам прозрения за силните си страни, но минава време и ги забравям. В ежедневието си имам хора, които непрекъснато ме карат да се чувствам незначителна и старото упорито вярване се активира, придружено от старите срам и вина, които никога не са изчезвали. Колкото и както и да си повтарям, че съм ценна, по никакъв начин не мога да се почувствам такава. Има разминаване между това, което твърдя, и това, което чувствам. Ако непрекъснато се стремя да се доказвам или търся одобрение, поведението също не подкрепя думите ми, а съответства на представата ми за себе си като незначителна.

Трите стълба на стабилната вътрешна промяна, по които е нужно да се работи, са следните:

- вярванията за себе си
- съответното вътрешно състояние
- съответното поведение.

Работата поотделно води до нетрайни резултати. Ако искам да работя върху самооценката си, на първо място е необходимо да се освободя от обезценяващите убеждения за себе си, каквито имаме по много - Слаб съм, Не струвам, Незначителен съм, Непълноценен съм, Трябва да работя много, за да ме ценят, Трябва да се грижа за другите, за да ме забележат и т.н.

После се налага да преработя старите емоции, свързани с тези убеждения, понеже те вървят в комплект и са много упорити. Работата с емоциите е най-болезнената част, понеже емоциите са нашето първично самосъзнание. Още преди да е проговорило, детето се възприема като обичано и значимо или като необичано и незначително в зависимост от отношението на възрастните към него.

Най-трудно е да се внедри ново поведение, което да съответства на новата самооценка. За човек, който е свикнал да бъде незабележим и да се поставя на задно място, е непосилно да започне да заявява себе си веднага. Ако изобщо го е правил, е било в краен случай и под натиска на обстоятелствата. Но е напълно възможно постепенно да се научи. Това става, като във всеки един момент, когато е необходимо да защити себе си и личните си граници, го прави с мисълта, че е толкова ценен и значим, колкото онези, които е поставял на първо място. Няма нужда от показност и афиширане, а от това да застане на своя страна, а не на страната на някой друг в конкретната ситуация.

Душата подобно на тялото също е цялостна система, която притежава удивителното качество да се самоизцелява, когато получи нашата подкрепа по тези три пункта, много бързо започва да възстановява изгубения баланс в системата, което води до мултиплициране и затвърждаване на положителните резултати.  

Защо са важни първите седем години?

Тази фраза „Липсват му първите седем години!”, която използваме за възпитанието в семейството преди тръгването на училище, има по-дълбоко значение. В доучилищната възраст възпитават и въвеждат в живота родителите или други значими за детето фигури. От тях то се учи чрез подражание, като се идентифицира със значимия човек и започва да копира и възпроизвежда поведението му. Децата се учат не от това, на което ги възпитаваме с думи, а от това, което наблюдават у възпитателя си. Ако между неговите думи и постъпки има разминаване, детето, освен че ще се почувства объркано, вероятно ще избере да се довери на поведението, на което е свидетел. Ако родителят пуши и прави това редовно в къщи, как мислите, на кое ще вярва детето, когато порасне и има достъп до цигари? Дали на думите на майка и татко, че пушенето е вредно, или на поведението им, което според него показва, че пушенето не може да е толкова вредно, щом го правят цял живот?! Родителите възпитават на първо място с примера, който представляват за децата си, и от който пример детето може да извлече положителна или негативна поука.

Другият важен фактор за формирането на бъдещия индивид е отношението към самото дете. В най-ранна възраст, под влияние на родителския пример, родителското отношение и конкретните индивидуални преживявания на детето, у всеки човек започват да се формират ранни вярвания за живота и себе си. По-нататък тези вярвания се надграждат непрекъснато и подмолно го управляват през целия му съзнателен живот. Ако в ранна възраст детето чува неща като „Ти си глупав”, „Не те бива, нищо не правиш като другите”, „Не ми пречи, иди си играй сам”, „Нямам време да се занимавам с теб” и пр., малкото същество, което изпитва стопроцентово доверие към всичко, което мама и тате твърдят, вгражда чутото в себе си и започва да формира представата за собственото аз като за човек глупав, нищожен, излишен и ненужен. Разбира се, това се случва при системно негативно и обезценяващо отношение, а не в резултат на инцидентни реплики.

Следователно това, което влагаме в детето си в най-ранната му възраст, се превръща в основополагащ материал, от който то изгражда бъдещата си идентичност на човек, който е добър или лош, желан или ненужен, обичан или нехаресван, ценен или маловажен; също така то създава вярвания за себе си като за способен, умен и можещ или като за тъп, безпомощен и некадърен. Страшничко звучи! Грижата детето да е облечено, нахранено и добре образовано, която в днешно време изглежда да е най-важната от всички грижи, се оказва по-лесна в сравнение с онази огромна отговорност да създадеш основите на бъдещия човек такива, че да заложиш в тях семената на добрата самооценка и здравословното самочувствие, и следователно на пълноценния живот. Според мен правилното възпитание в този смисъл и правилната професионална ориентация са напълно достатъчни за бъдещото благополучие на всяко едно дете, понеже са най-важните вътрешни ресурси, на които може да се опира през зрелия си живот. Всякакви останали житейски трудности са по-лесно преодолими от тази да се бориш цял живот с негативната самооценка и ниското самоуважение, формирани в детството в процеса на отглеждане и възпитаване. Затова деца, израснали в по-скромни условия и без толкова престижно образование, обаче се оказват по-успешни и благополучни във всяко отношение /а не с блестяща кариера и нещастен личен живот/ заради добрия родителски пример и любящото отношение в детството. Отношение, което допуска възпитаване и дисциплиниране със здрава ръка, но винаги зачита личността на малкия човек.

Ето защо е важно да внимаваме как се отнасяме и какво говорим на децата си, понеже посланията, които им отправяме, се впечатват в съзнанието им завинаги. Има значение какъв е примерът, който им даваме, понеже те го следват с доверие. Същественото е не какво ще им осигурим, а какви ще ги изградим като личности, за да могат да се справят самостоятелно и добре.