Мислене „или-или”

„Ако не взема изпита с шестица, значи съм се провалил!”, „Не получих това повишение, значи съм некомпетентен!”, „Не мога да понасям роднините му, ще го напусна.”, „Този човек е безкрайно добър” или „Онзи човек е безкрайно лош.”. Нарича се още дихотомно или поляризирано мислене, мислене на крайностите, което не включва междинен вариант.

Това е много разпространено мисловно изкривяване, което заляга в основата на неверни умозаключения. За всеки страничен наблюдател е ясно, че вземането на един изпит или неполучаването на повишение са събития с твърде частичен характер, за да сe обвързват с крайни оценки или действия. Но за човек, който е под силен или продължителен стрес, който е свикнал да се товари с хиперизисквания към себе си и света и това го държи в постоянно напрежение, се оказва много лесно да мисли в абсолюти. В главата му съществуват само два варианта – или всичко, или нищо – среден път няма. Слага си черно-бели очила и се вкарва във филм без цветове и нюанси.

Самото поляризирано виждане за света изнервя допълнително, понеже наличието на уж само два варианта за реакция ни подтиква да се стремим към крайни мерки тогава, когато не са наложителни, и да играем „на живот или смърт” в прекалено обикновени ситуации. Дихотомното мислене е нереалистично и ни вкарва в мрежите на перфекционизма с неговите непосилни изисквания и свръхкритично отношение.  

Добре е да се знае, е, че мисленето „или-или” е вследствие на погрешно преработване на информацията, при което човек игнорира голяма част от нейното съдържание; че е присъщо на всички хора – без оглед на интелигентността, и че е особено характерно, когато сме под въздействието на стресови емоции.

Това, което можем да направим, е да се опитваме да забелязваме ситуациите, в които мислим по „черно-бял” начин, и да потърсим друг подход, който да е различен от крайностите. Ако пък това е трудно, понеже вече сме се изградили като перфекционисти и хора, които не признават средно положение, може би не е зле да се замислим за едно по-философско и омекотено разбиране за нещата. Например, от крайности ли са изградени природата и светът? Има пустини и полярни студове, но добре ли се чувства човекът в такива сурови условия, където трябва непрекъснато да оцелява? Хиперизискванията са като да живееш в условията на пустинна жега и полярен мраз, които не спират да се редуват.

По-лесно и по-природно би било вместо да се самоизмъчваме с „всичко или нищо”, да започнем да забелязваме малките си постижения и да се радваме на крачките, които правим всеки ден, знаейки, че всеки малък успех прави целта ни все по-реална.