Защо са важни първите седем години?

Тази фраза „Липсват му първите седем години!”, която използваме за възпитанието в семейството преди тръгването на училище, има по-дълбоко значение. В доучилищната възраст възпитават и въвеждат в живота родителите или други значими за детето фигури. От тях то се учи чрез подражание, като се идентифицира със значимия човек и започва да копира и възпроизвежда поведението му. Децата се учат не от това, на което ги възпитаваме с думи, а от това, което наблюдават у възпитателя си. Ако между неговите думи и постъпки има разминаване, детето, освен че ще се почувства объркано, вероятно ще избере да се довери на поведението, на което е свидетел. Ако родителят пуши и прави това редовно в къщи, как мислите, на кое ще вярва детето, когато порасне и има достъп до цигари? Дали на думите на майка и татко, че пушенето е вредно, или на поведението им, което според него показва, че пушенето не може да е толкова вредно, щом го правят цял живот?! Родителите възпитават на първо място с примера, който представляват за децата си, и от който пример детето може да извлече положителна или негативна поука.

Другият важен фактор за формирането на бъдещия индивид е отношението към самото дете. В най-ранна възраст, под влияние на родителския пример, родителското отношение и конкретните индивидуални преживявания на детето, у всеки човек започват да се формират ранни вярвания за живота и себе си. По-нататък тези вярвания се надграждат непрекъснато и подмолно го управляват през целия му съзнателен живот. Ако в ранна възраст детето чува неща като „Ти си глупав”, „Не те бива, нищо не правиш като другите”, „Не ми пречи, иди си играй сам”, „Нямам време да се занимавам с теб” и пр., малкото същество, което изпитва стопроцентово доверие към всичко, което мама и тате твърдят, вгражда чутото в себе си и започва да формира представата за собственото аз като за човек глупав, нищожен, излишен и ненужен. Разбира се, това се случва при системно негативно и обезценяващо отношение, а не в резултат на инцидентни реплики.

Следователно това, което влагаме в детето си в най-ранната му възраст, се превръща в основополагащ материал, от който то изгражда бъдещата си идентичност на човек, който е добър или лош, желан или ненужен, обичан или нехаресван, ценен или маловажен; също така то създава вярвания за себе си като за способен, умен и можещ или като за тъп, безпомощен и некадърен. Страшничко звучи! Грижата детето да е облечено, нахранено и добре образовано, която в днешно време изглежда да е най-важната от всички грижи, се оказва по-лесна в сравнение с онази огромна отговорност да създадеш основите на бъдещия човек такива, че да заложиш в тях семената на добрата самооценка и здравословното самочувствие, и следователно на пълноценния живот. Според мен правилното възпитание в този смисъл и правилната професионална ориентация са напълно достатъчни за бъдещото благополучие на всяко едно дете, понеже са най-важните вътрешни ресурси, на които може да се опира през зрелия си живот. Всякакви останали житейски трудности са по-лесно преодолими от тази да се бориш цял живот с негативната самооценка и ниското самоуважение, формирани в детството в процеса на отглеждане и възпитаване. Затова деца, израснали в по-скромни условия и без толкова престижно образование, обаче се оказват по-успешни и благополучни във всяко отношение /а не с блестяща кариера и нещастен личен живот/ заради добрия родителски пример и любящото отношение в детството. Отношение, което допуска възпитаване и дисциплиниране със здрава ръка, но винаги зачита личността на малкия човек.

Ето защо е важно да внимаваме как се отнасяме и какво говорим на децата си, понеже посланията, които им отправяме, се впечатват в съзнанието им завинаги. Има значение какъв е примерът, който им даваме, понеже те го следват с доверие. Същественото е не какво ще им осигурим, а какви ще ги изградим като личности, за да могат да се справят самостоятелно и добре. 

„Тук и сега” – друго състояние на духа

Колко често човек пребивава в настоящия момент – тук и сега? Рядко. Поне в нашата култура и географска ширина. За целия живот сигурно не му се събират няколко години „престой” в настоящето – когато е влюбен, когато е щастлив поради различни причини, когато се занимава с любимо нещо, когато медитира, когато яде нещо вкусно без да гледа телевизия. Значи не толкова често. А къде се намира през останалото време? Или в миналото – предъвквайки травматичния си опит и страхувайки се от случилото се тогава, или в бъдещето, зает да прави планове, тактики и стратегии, за да предотврати повторно случване. Живее в една илюзорна реалност, която в 90% от случаите няма много общо с реалната реалност, в която пребивава телесно.

Това е особено характерно за по-тревожните и притеснени хора, които се мъчат всячески да се подсигурят, в случай че се сбъднат онези плашещи и угнетяващи мисли, които ги тормозят във фонов режим. Те обикновено живеят в миналото, страхувайки се от онова, което е станало там, или в бъдещето, страхувайки се да не се случи отново. Доста подлудяващо ежедневие.

Какви са последствията от това да не живееш тук и сега? Много съществени, бих казала. Нещо като разликата между това да се бориш с обективно съществуващи неприятности и с такива, които съществуват само в твоята глава, измислени въз основа на личните ти преживявания и страхове. Това изкривява реалистичната преценка на живота, който тече в момента, и създава много напрежение, понеже мобилизира силите ти за борба с какво? – с една предполагаема заплаха, която може да не възникне изобщо.

На второ място, изчезва възможността да се насладиш на нещата точно сега, когато нищо конкретно не те застрашава. Ако си свикнал да се тревожиш по принцип, по всяка вероятност ти е трудно да се оставяш на момента такъв, какъвто е, без да поставяш условия от типа „Всичко щеше да е съвършено сега, ако .... .”

На трето, но не на последно място, пропускаш шанса да видиш възможностите на настоящето. Тъй като умът ти е зает някъде назад в миналото или напред в бъдещето, той не може да забележи онова, което му предлага настоящият момент.

Освен това човек, който е свикнал да „отсъства” от настоящето, не може да знае, че то е свързано не само с възможности, но и с едно много особено състояние на духа. Хората, които живеят „тук и сега” са по-спокойни, по-центрирани в себе си; когато се тревожат, го правят с основание; имат автентичен, а не умозрителен философски поглед върху живота; познават се по онази вътрешна стабилност, която не е плод на светските им постижения, а на разбирането, че животът има по-дълбок смисъл от ежедневния с всичкия му стрес и борба по оцеляване, придобиване, себедоказване и постигане. Смисъл, който произтича от едно непоколебимо усещане, че си ценен и значим сам по себе си, по факта на твоето съществуване именно сега, а не поради онова, което си направил някога или ще направиш в бъдеще.

Да живееш „тук и сега” означава да бъдеш себе си във всеки момент, да се доверяваш на себе си за това, че може да се справиш с всичко, когато му дойде времето, да си вярваш, че си способен, добър, значим. Може да се каже, мисля, че да живееш „тук и сега” означава да имаш съзнанието, че не си слабо, уплашено и борещо се човече, а душа с голяма мъдрост, опит и любов, които са на твое разположение, стига да им се довериш.

Тренинг „Подобряване на самооценката”

На кого помага този тренинг?

- Ако страдаш от ниско самочувствие,

- ако не ти достига увереност да си поставяш амбициозни цели и да ги постигаш,

- ако се притесняваш да си в центъра на вниманието или да говориш пред другите, защото не си сигурен как ще те приемат,

- ако не умееш да казваш „Не”,

- ако поставяш себе си на второ място,

- ако ти е омръзнало да живееш в сянка ..............

И много ти се иска да промениш нещата ,

То тогава този тренинг е точно за теб!

В продължение на четири седмици с теб ще предприемем едно пътуване, чиято крайна цел е

Да реабилитираш себе си пред самия себе си.

Всяка седмица ще започваме нова тема, свързана с изясняване на това:

- какво  мислиш за себе си, в какво се упрекваш, от какво си недоволен от себе си, кои според теб са уязвимите ти страни,

- кое отнема от личната ти сила и ти пречи да бъдеш човекът от най-смелите ти мечти,

- на какво си готов, за да постигнеш промяна и имаш ли смелостта за това,

- как да започнеш да осъществяваш тази промяна.

Заедно стъпка по стъпка ще вървим към преобръщане на вярването, че не можеш, не знаеш как, не те бива, че си твърде обикновен, за да живееш един по-различен живот.

Ще получиш четири инструкции за работа, по една за всяка седмица, които съдържат конкретни стъпки и домашни за изпълнение. В края на седмицата ще ми изпращаш домашното, за да мога да ти дам своето мнение и индивидуални препоръки. Ще общуваме чрез имейли, но винаги можеш да ми се обадиш по телефона или да си запишеш час за скайп консултация.

След като завършиш предвидените по тренинга задачи в удобен за теб срок, заедно ще обобщим постигнатото и ще набележим темите за бъдеща работа, както и какво трябва да правиш, за да закрепиш постигнатите резултати. 

Обещавам ти, че това ще бъде началото на една забележителна промяна в твоя живот, живот, в който никога вече няма да искаш да играеш второстепенни роли.

Готов ли си? Да започваме!

Цена на тренинга: 49.16 лв.

Банкови данни: Банка ДСК

IBAN: BG10 STSA 93 0000 1828 0045

BIC: STSABGSF
Ирена Славкова

Свържи се с мен на посочения по-горе имейл, за да ти изпратя  закупения продукт след получаването на потвърждение за плащане. През цялото време ще поддържаме връзка, за да задаваш възникнали въпроси и да ти предоставям насоки, ако е необходимо. Ежеседмично работата по тренинга ще изисква еднократно час-час и половина за предварителна подготовка и по 15-20 минути дневно за записване на наблюденията. 

Начини за търсене на одобрение

„Не искам хората да са мили с мен, това ме спасява от труда да им се харесам.” Джейн Остин

Всички се стремим да имаме одобрението на другите или поне на най-важните хора за нас. Имаме семейства, приятелски групи, професионални кръгове, чрез тях се самоопределяме, утвърждаваме се, те са част от нашата идентичност. Следователно тяхното одобрение и признание е много важно за нас. И обратното – неодобрението им може да се превърне в най-големия стимул, който да ни тласка да търсим и да открием кои сме.

Когато има някакъв баланс между тежестта, която придаваме на мнението на другите, и значението, което придаваме на самите себе си, нещата са добре, понеже можем да правим своите избори в състоянието на една относителна автономност, като отчитаме собствените си интереси и интересите на другия. Но когато балансът е нарушен, ставаме зависими от това какво ще си помислят за нас другите.

Когато зависимостта от мнението на околните е по-голяма от здравословното, тя се проявява предимно по несъзнавани начини. Кои са най-често срещаните?

На първо място, зависимостта може да се проявява като липса на предпочитания. „Искаш ли да се видим? Да, разбира се. Къде предпочиташ? Където и да е, за мен е без значение, ще се съобразя изцяло с теб.”  Невинни реплики, но ако ви е навик да си спестявате собствените предпочитания, за да не налагате избора си на другия, би било добре да се запитате дали всъщност не се стремите да угаждате прекалено, без да има належаща нужда от това.

Друга честа проява на зависимостта от чуждото одобрение е прекомерното даване и неспособността да се получава. Например, обичате да правите подаръци или приятни изненади, винаги сте на разположение, когато някой има нужда, на вас първо ще се обадят при спешност. Обаче изпитвате дискомфорт, когато някой ви подари нещо или ви окаже внимание. Понякога чуждото внимание може направо да ви разстрои, а подаръците и услугите ви карат да се чувствате задължени. Освен че е знак за ниската ви оценка за вас самия, прекомерното даване и неумението да се получава е сигурен белег, че несъзнателно се стремите към нещо у другите /никой, абсолютно никой не дава постоянно даром!/, нещо, което най-вероятно е свързано с отношението им към вас, щом като не се стремите към материалните изрази на внимание. Нещо като уважение, признание, приемане.         

Трета възможна проява е, когато се притеснявате от публичност, болезнено ви тревожат коментарите на другите и ви е особено неприятно „да бъдете в хорските усти”. Някои просто се ужасяват от мисълта, че са обект на коментари. Обикновено това са хора, които се стремят да живеят прилично, без да се набиват на очи и без да излизат извън разбирането за приемливо социално поведение. Всъщност те се стремят да се харесат на всеки и са водени от искреното желание всички да се разбират и да живеят щастливо заедно. Желание, което е колкото благородно, толкова и изкривяващо възприемането им на действителността.   

Не на последно място е нежеланието за конфронтация. Ако се страхувате и избягвате пререкания с другите, особено в случаи, в които са засегнати интересите ви, вие със сигурност зависите силно от чуждото мнение. Разумно звучащи обяснения от сорта „Няма смисъл, по-умният винаги отстъпва” или „Какво да му обяснявам, няма да ме разбере” по всяка вероятност прикриват по-дълбока причина, различна от обикновеното миролюбие.  

Въпросът, който следва логично да си зададем, ако идентифицираме в себе си някое от горните поведения, е ДАЛИ те наистина ни печелят одобрението на другите и ни правят по-важни и по-значими в очите им. За себе си /понеже тези прояви на зависимост от хорското мнение също не са ми чужди/ съм установила, че категорично НЕ, това не е начинът да спечелим хората и да станем по-харесвани и по-предпочитани.

Несъзнателно хората харесват онези, които не се страхуват да бъдат различни, които могат да се отстояват и не се боят да вървят срещу течението на общоприетите неща. И се впечатляват от смелостта на онзи, който е избрал да бъде като себе си, понеже дълбоко в душата се всеки се стреми да бъде уникален и неповторим.

Накъде да гледам?

или за самосъжалението

Самосъжалението е безсмислено и е загуба на време. Стивън Хокинг 

Случвало ли ти се е да се стремиш към някаква цел с душа и сърце, да правиш всичко по силите си, да се откажеш от сън и почивка, само и само да я постигнеш, и когато си на крачка от нея, става нещо и драннн, нещата се провалят. На милиметър от заветната цел, когато си мислиш, че е в ръцете ти и най-после ще бъдеш щастлив, но изведнъж невидима ръка те премества в изходната позиция. Точно на старта и нито една крачка по-напред.  

Какво си чувствал тогава? Изобщо какво може да почувства тогава човек?  Изцеден и без капка мотивация да започнеш отначало. Гледаш тъпо, чудиш се какво се обърка, за да стане така, и в крайна сметка те залива вълна от обида и разочарование – бълбук, бълбук, бълбук. Гневен си на целия свят, че се отнася така с теб, че не цени труда и нервите ти, че не ти подава ръка в трудния момент. И се обиждаш адски на света, разсърдваш се като дете, до болка и от сърце. „Аз ще се боря и ще се старая толкова много, а пък ти /светът/ правиш така, че всичко да се провали. Какво искаш повече от мен – време ли, усилия ли, нерви ли?! Нищо повече няма да правя, щом се отнасяш така с мен, щом помагаш само на другите!”

Обидата и мисълта, че „все на мен се случва така” и никога на другите, те натикват дълбоко в самосъжалението, което е адски опияняващ коктейл от емоции, замайва те яко и те лишава от всякакво желание за действие. Все едно са отвързани и пуснати на свобода всички детски обиди към лошите хора и към несправедливия свят, който е добър за другите, но не и за теб, и детското инатене, че ще правиш напук, щом не е станало на твоето.  

От позицията на детето обидата и самосъжалението са оправдани, но какво е оправданието от позицията на възрастния? Ако едно дете не може да разбере кои са нещата, които застават между него и желания обект, то възрастният би следвало да има капацитета и знанията да проумее причините на своя неуспех. По принцип да, но много възрастни продължават да живеят в опияняващата сладост на самосъжалението и да откриват причините за невървежа някъде далеч от себе си. Когато се самосъжалява, човек се преживява като жертва на обстоятелствата - на него, горкия, нещо му се е случило, нещо са му направили и той не знае откъде му е дошло това на главата. Причината е навън, някъде в света наоколо, кой знае къде и няма нищо общо с него. Може да е в икономическата реалност, в скапаното политическо управление, в липсата на късмет /уви, по рождение/ или в нещо друго, но никога в него самия. Той няма отговорност за случилото се и следователно нищо не може да направи, освен да се потопи в сладостното страдание на несправедливо пренебрегнатия и незачетен човек, който иначе е много свестен. Другите са лоши и светът е несправедлив, какво мога да направя аз с това!

Самосъжалението, когато е постоянна част от емоционалната нагласа, има много подмолно и разрушаващо действие. То изнася отговорността от нас в света и другите и зачерква възможността да въздействаме върху реалните причини за даден неуспех, които, както винаги, се крият вътре в нас и много по-малко във външните обстоятелства. То обезоръжава, лишава от инициатива и действие, и обрича на тотален застой. Обиденият, самосъжаляващият се пропуска шанса да открие реалните си дефицити и да се придвижи към целта, не защото е по-глупав или заради друг недостатък, а защото се е научил да гледа в неправилната посока – навън, вместо навътре, в себе си.

Кризата – закономерна и необходима

„Има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето.” Еклесиаст

Върховете и спадовете са неотменна част от живота ни. Но те се явяват само своеобразни кулминации в движението по житейския път, като нито моментите на възход, нито моментите на криза са завинаги. След съответната кулминация енергията отново тръгва по своя път – нагоре или надолу, за да се придвижи до следващото ниво.

Какво се случва в моментите на спад, които преживяваме като време на хаос, неудачи, поредица от неприятности в различни сфери на живота, когато не знаем кой път да хванем или преживяваме най-болезнените си травми? Очевидно в подобни моменти е нужно да погледнем нещата от друг ъгъл, все едно животът дава знак: „Спри! Не става така! Опитай другояче!” Впрочем кризата винаги е сигнал за промяна и тази промяна винаги е вътрешна. Нещо в нас влиза в стълкновение със света в лицето на нашето обкръжение, нещо, което преди може да е било работещо, но вече е станало деструктивно, някаква нагласа или разбиране, което е време да претърпи корекция.

Кризата е моментът, в който на първо място се нуждаем от преосмисляне на живота си – какво искам, какво правя и защо не ми се получава, и на второ място – тя е моментът, в който е жизненоважно да вземем правилното решение. В това се крие прословутият потенциал на кризата като възможност. Нужно е да разберем посланието й към нас и да предприемем подходящо действие, за да подпомогнем необходимата промяна. Така че кризата е време за преосмисляне и за вземане на ключови решения.

Има проучвания, според които в сравнение с редовия човек успелите хора преминават през десетки пъти повече кризи. Общото между тях е, че именно тогава те вземат най-важните си решения, благодарение на които не само излизат от кризата бързо, но също така се придвижват напред. Нещо като трамплин за израстване. Докато за повечето хора кризата си остава единствено възможност да преживеят с пълна сила негативните си нагласи и да зациклят там задълго. С което не искам да кажа, че трябва на всяка цена да бъдем позитивни на 100%. Това би било фалшиво и неистинско, а и въпросът не е в това да не падаме, а като паднем, да станем бързо. Фрустрацията и отчаянието не водят доникъде, а кризата може да бъде катализатор на положителна промяна.

Огледалния образ

/или за субективната реалност/

Казват, че всеки човек създава сам своята реалност, своя собствен свят. Като влага енергия и усилия, като инвестира сили и средства в нещата, които му харесват, рано или късно стига до мечтания резултат. Това разбиране все повече преборва схващането, че от мен и теб нищо не зависи, което стои в основата на философията на примиренчеството и негодуванието на човека, тип „жертва”. Народът също има приказка в този смисъл: „Който търси, намира”. Но все пак между одобрението на дадено схващане и практическото му прилагане има голямо разстояние. Не на всеки му стиска да поеме пълната отговорност за живота, който си е създал. По-лесно е да се намират външни обяснения като стечение на обстоятелствата, държавата, икономическата криза.

Когато наблюдаваме живота на известни хора, виждаме само лъскавата страна на успеха. Но как ще се почувстваме, ако узнаем неговата цена – всички усилия, борби, себенадмогване, които е преживял този човек, за да стигне там, където е. Ще поискаме ли да бъдем като него? Готови ли сме да платим такава цена? И още ред резонни въпроси: Мога ли да жертвам удобството на вярването, че не съм от онези, на които им върви? Мога ли да се престраша да напусна зоната на комфорта, за да тръгна по път с много неизвестни? Ще ми стигне ли желанието или ще угасне по средата? Имам ли достатъчно способности?      

Аз лично вярвам в субективната реалност и в това, че всеки сбъдва не само целите, но най-вече представите си за света и себе си. Ако вярва, че е карък, няма как да го застигне успех, защото ще се самосаботира и ще прави всичко възможно, за да избегне късмета. Обаче  идеята, че от една страна сме автори на собствената си реалност и от друга – че същата тази реалност представлява огледален образ на несъзнаваните ни нагласи, е много мощен инструмент. Инструмент, който ни дава обратна връзка за нас самите и поставя инициативата и средството за промяна в собствените ни ръце. След като съм могъл да създам настоящия си живот като отражение на моя вътрешен свят, защо да не мога да създам и мечтания от мен живот, като променя в себе си нещата, които пречат?

На теория е супер! На практика тук започва мъчното. Съзнателната промяна на вътрешния свят е конфронтиране с илюзиите, които са нашето удобство, и със страховете ни, които са нещата, на които се съпротивляваме най-силно. На този етап човек започва да разбира цената на промяната и какво коства да си създадеш живота, който искаш. Така че логичният въпрос е само един: „Имам ли аз лично смелостта да сбъдвам нещата, които ми харесват, или е по-добре да остана в зоната на сигурността, зададена ми от моите собствени илюзии?” За едно нещо няма никакво съмнение – че изборът, който направим, рано или късно ще намери своето огледално отражение в заобикалящата ни действителност.