Разликата между „Ти си глупав“ и „Ти постъпи глупаво“

„В течение на живота на един човек личността се създава изключително

от това, което слуша, и това, което чете.“ - Георги Гурджиев

Каква е разликата между това да кажеш на някого „Ти си глупав!“ и „Ти постъпи глупаво!“ Двете фрази изглеждат като еднакво съдържание, но формулирано по различен начин. Обаче разликата е огромна, от земята до небето, така да се каже. Когато казваме на някого „Ти си глупав, лош, неспособен, посредствен ….“ ние отправяме обида към човека, към личността като цяло. Това е като етикет, който слагаме на другия за наше удобство – може би защото сме видели други да го правят или понеже така ще се почувстваме нещо повече от него, по-умни, по-добри, по-способни. Етикетирането е като клеймо, което се лепва на челото и белязва човека. „Не ми говори за него, той е лош“ и край. Оттук нататък нищо не може да се направи. Етикетът е като аксиома, даденост, другият е такъв, какъвто сме го определили и не е възможно да се промени.

Когато нападаме другия като личност, общуването се прекратява. Партньорът се чувства атакуван и застрашен, и е малко вероятно да чуе нещо друго от разговора освен квалификацията по свой адрес. След което веднага минава в защита - някои се отдръпват, други нападат, всеки според собствената си стратегия. Но общуването все едно е приключило и не можем да очакваме положителни резултати.

Особено вредно е да се отправят етикети към децата. Децата изграждат представата за себе си въз основа на нашето отношение към тях. Те вярват буквално на това, което им казваме, и ако им казваме, че са лоши или неспособни, и особено ако им го повтаряме, те го възприемат и интегрират в оценката за себе си. Понякога виждам млади майки, които не се скъпят в обидните квалификации към детето: „Откъде се взе такъв прост, две думи не можеш да запомниш!“ или „Ей че си див, на кого приличаш?!“ На такива майки много ми се иска да кажа: „Мило майче, още няма страшно, че детето не се е представило в детската градина според очакванията ти или че не иска да се стои като препарирано, за да не ти пречи. Проблемите ще дойдат после, когато тръгне в живота с нагласата, че е просто, тъпо или безнадежден случай.“ Децата формират вярванията за себе си най-вече въз основа на родителското отношение и атмосферата в семейството. Затова на някои деца после им е трудно в живота, въпреки че са умни и талантливи.

Когато казваме на някого „Ти постъпи глупаво“, ние отправяме коментар само към определено поведение или постъпка, но без да атакуваме личността. Това е критика, но частична. Когато критиката е към нещо конкретно, човекът не се чувства застрашен като под обстрел и има капацитета да се вслуша в казаното, особено ако усети, че тази критика е добронамерена. Критикувайки конкретно действие, при това с добронамереност, имаме всички шансове да постигнем целта на критиката – другият да се вслуша. Критикуването на конкретна постъпка или поведение признава на другия правото на грешка. Всеки може да сбърка, при това по много пъти, и всеки може да се поправи. Така е устроен животът. Колкото и да се подготвяме за него, учейки в добри училища и университети, и възприемайки безрискови стратегии, никой досега не си е спестил грешките. Този вид критика слага акцента върху грешката, която може да бъде допусната и поправена, за разлика от квалификацията, която не допуска правото на промяна.

Иска ми се да кажа две думи и за самобичуването. Самобичуването е вид етикетиране, но отправено към себе си. „Аз съм лош, за нищо не ставам, не ме бива.“ С какво помагат тези нападки? Помагат да се почувстваме още по-зле, да се депресираме, да възприемаме неуспеха като нещо фатално и като краен резултат. Самонападките задълбочават непродуктивното мислене и непродуктивното поведение и не водят доникъде. Докато „Аз сбърках“ дава алтернатива, понеже носи идеята за другата възможност, която сме пропуснали да забележим. Самоуважението и зачитането на собствената личност са в основата на здравословното самочувствие, затова е важно да си даваме правото на грешки и на развитие.

Потенциала в грешката

Грешката – движение напред или движение назад?!

Толкова много е говорено, че грешките ни помагат да растем, че изглежда няма какво повече да се каже. И все пак тази житейска истина не е интегрирана добре в нашите културно-поведенчески модели. Как е общоприето да се реагира на грешките? Стремим се да ги избягваме, което може да се превърне в силно ограничаващо поведение – заради страх от предишни грешки човек не прави нищо или почти нищо. Срамуваме се от тях, защото смятаме, че да се греши означава да сме неподготвени, неспособни или безотговорни. Това разбиране за грешката се създава отрано, още в училище. Ако си подготвен, получаваш „шест“ и похвала, ако не си подготвен, получаваш „две“ и мъмрене пред класа и епитети от съучениците –„мързелив“, „глупав“, „двойкаджия“.  

Това, което не правим с грешките, е да ги анализираме, за да видим какво е довело до тях. В прогимназията имах учителка по математика, която много уважавах, въпреки че не харесвах предмета й. Тя обичаше да казва, с линия и тебешир в ръката: „Моля ви, ученици, грешете, за да знам къде не ви достигат знания!“ Твърдеше го насериозно и ние й вярвахме, защото нейните ученици традиционно се представяха най-добре на изпитите след седми клас. Та грешката показва къде не ни достигат опит, знания и правилен подход. Тя не е нещо срамно и може да не бъде нещо фатално, ако се поучим от нея. Грешката сочи пътя на нашето развитие. Не съм виждала дете, което изведнъж да стане и да тръгне. А вие? То ще пада, ще се клатушка, ще се поудари и ще направи много опити, докато се научи да ходи стабилно. В живота сме като бебетата, правим грешки, падаме и ставаме, докато ни се получи това, което искаме. Но има известна разлика. Бебето не е научено да се срамува от неуспешните си опити да опознава света. Тъкмо напротив, когато се опари или удари, то се учи да се пази. Докато поради втълпеното отношение към грешенето по-големите деца и възрастните по-често изпитват срам и страх, че са се представили като глупави или неуспешни. Бебето е движено единствено от непреодолимото си любопитство да опознава света. Сигурно сте чували за известни хора, които на принципа „тъпо, но упорито“ не са спирали да правят грешка след грешка по пътя към някаква цел, докато не са стигнали до нея. Последното нещо, което би им хрумнало, е да се откажат. Както на бебето, впрочем. Това са успешните хора. Няма успешен човек, който да не се е провалял поне няколко пъти. Ако има, аз лично бих се усъмнила, че нещо не е наред. Как може човек да открива света, като знае всичко за всичко? Информацията е едно, живото знание е друго. Живото знание е нашият опит, преживените и осмислени грешки, нещо, което сме прекарали през себе си, преживели, изстрадали, преосмислили. Живото знание е преобразуваната грешка, която сме превърнали в  потенциал, в ресурс. Детето, което е пипнало топлата печка, няма да го направи пак, но е малко вероятно да се откаже да експериментира с нея. По-скоро рано или късно ще разбере как да я включва и изключва, и ще открие съвсем неподозирани хоризонти/!/  

По същия начин постъпват и онези възрастни, за които грешката е източник на възможности. Те я анализират, интегрират наученото в практиката и превръщат грешката в опит. Хората, които се учат от допуснатите грешки, са по-успешни и се развиват постоянно, самоъпдейтват се, така да се каже. Грешка в системата, мдаа, интересно как да я отстраним?! Онези, които се срамуват от грешките и ги избягват, съответно са по-сковани, по-конвенционални и не поемат рискове.

Както е казал един мъдър човек: „Не мога да променя стореното, но мога да променя отношението си към него“. Което впрочем е същността на терапията. Няма как да променим случилото се в миналото. Това, което можем да направим, е да го разгледаме от друга гледна точка, която ще му даде нов смисъл. Можем да разгледаме причините, които са довели до него, и можем да ги коригираме. Тогава в голяма степен ще сме сигурни, че няма да повторим същата грешка. Така грешката се превръща в опит, нещо преживяно и преболедувано, нещо, което нашата житейска „имунна система“ може да разпознава. Дори и да не се получи от първия път и да повторим същата грешка, това означава единствено, че не ни достигат още умения и знания, а не че сме неадекватни. Тоест имаме нужда да продължим да доизграждаме имунитета си.

Затова грешките са нещо много полезно, много инструментално. Те сочат конкретно къде имаме нужда да се надградим като знания и умения или още по-добре - като разбиране на себе си и света - за да продължим да се развиваме. Защото пак, както е казал неизвестен мъдрец: „Застой няма. Има само движение напред или движение назад.“

Паническите атаки са често срещано състояние днес. Напрегнатият начин на живот и високите изисквания, които си поставяме, са източник на постоянен стрес. Това е силно изтощаващо. Тази медитация ще ти помогне да преодоляваш по-лесно паниката и с времето да предотвратяваш паническите атаки.

Когато тялото е спокойно, умът също се успокоява, притихва като дете. …………. Но когато умът е неспокоен и изпълнен с тревожни мисли, тялото също се напряга. Това, което пречи най-много на тялото да се отпуска и релаксира, е тревожният ум. Нищо не напряга тялото толкова много, колкото тревожните мисли.

Сега ще дадеш малка задача на ума, който винаги е готов за действия. Представи си бойно поле, около теб се води битка, дрънчат оръжия, а ти си в центъра на събитията, облечен в доспехи, размахваш меч и се сражаваш безстрашно и неуморно. Отвсякъде прииждат вражески войници, и ти ги отблъсваш един след друг, един след друг, един след друг. Нямат край, една безкрайна колона от нападатели, които се целят в теб. Наблюдавай себе си в центъра на тази битка – изпълнен със сила и увереност, ти се бориш. Но постепенно умората надделява, движенията ти се забавят, все по-трудно и по-трудно отблъсваш нападателите. Усещаш ли нарастващата умора в тялото, силите намаляват, все по-трудно размахваш меча, все по-бавно предотвратяваш ударите. Враговете са безброй, прииждат отвсякъде, затъмняват хоризонта, отникъде не идва помощ. В теб се заражда страх, че няма да успееш, че ще надделеят, че този път няма изход наникъде……  Стоп кадър! Това е просто твоето въображение, което рисува картини, въображаеми картини на преувеличени опасности. Всеки път, когато изпитваш страх и паника, умът е нарисувал такава картина в твоето въображение, картина на преувеличена опасност, картина на твоето несправяне с въображаемите врагове, които нападат от всички страни.

Тревожният ум съзира въображаеми опасности в ежедневнието. Нашият ум е изпълнен с тревожни мисли почти непрекъснато. Мислим с тревога за всичко, дори за маловажни неща. Умът изпраща погрешни сигнали за тревога до тялото и то реагира мигновено, приготвя се за действие, мобилизира се да ни спасява. То е принудено да бъде в състояние на бойна готовност почти непрекъснато. Тревожният ум вижда опасност навсякъде и се паникьосва. Тогава паниката завладява и тялото.

Отпусни се отново в удобното легло или в удобното кресло и разгледай замръзналата картина. Напомня ли ти по някакъв начин на твоето ежедневие? Наистина ли си заобграден от опасности, които не спират да те връхлитат една след друга? Толкова ли е страшно положението? Или нещата са преувеличени?

Картината на въображаемата битка напрегна тялото, нали? Така то се напряга ден след ден, под въздействието на тревогата, без почивка. Отпусни се още в леглото или в удобното кресло, още, и още, и още, освободи породилото се напрежение, продължи да се отпускаш и релаксираш. 

Сега се синхронизирай с дишането си. За няколко секунди наблюдавай как вдишваш и издишваш– вдишване-издишване, вдишване-издишване. Дишането постепенно се успокоява, уталожва се ….. Дишането е свързано с нашите емоции. Когато сме напрегнати, то е плитко и накъсано, когато сме спокойни, то прилича на вълните на спящ океан - прииждане-оттегляне, вдишване-издишване, прииждане-оттегляне, вдишване-издишване. В дишането има нещо магическо и завладяващо. Наблюдавай дишането, докато се успокои и почувстваш как тялото се отпуска в неговия ритъм. Вдишване-издишване, вдишване-издишване.

В ритъма на дишането пусни вълна от релакс по тялото отдолу нагоре. Вдишване - и усети как вълната тръгва от краката, нагоре….., върви бавно по тялото и достига главата, издишване – вълната се стича от главата, надолу …… по торса и към краката. Отново – вдишване и вълната от релакс те залива догоре ……., издишване – вълната се оттича надолу по тялото ……., вдишване – вълна нагоре …….., издишване – вълна надолу……. Вълната от релакс отмива и разхлабва останалите възли от умора и напрежение, тя приижда нагоре по тялото ясна и бистра, с нежно докосване достига главата и се спуска надолу, отмивайки всичко ненужно.

Не ти ли се струва, че тялото се е вкопчило в стреса и напрегнатостта и не иска да ги пусне? Дотолкова е свикнало с тях, че му е непривично да бъде спокойно и релаксирано? Забелязал ли си как животните използват всеки един момент да се отпускат и почиват. Но във всеки един момент могат да се мобилизират за атака и скок, ако е необходимо. Те следват природния инстинкт и мъдростта на тялото. Тялото е по-мъдро от нас, една съвършена система, която се е развивала милиони години, която може да се самозарежда и самовъзстановява, стига да й позволим.

Тялото е отпуснато и релаксирано, а умът се рее, свободен и щастлив. Успокоеният ум степенува нещата по приоритет, отсява важното от неважното, отделя истинските от фалшивите опасности. Умът може да намери решение на всеки проблем, на всяка задача, но е необходимо да бъде хладен, балансиран и спокоен.

Сега умът и тялото си почиват в пълно бездействие. За ума е трудно да почива, затова не го принуждавай, остави го да ходи, където поиска, ти само го наблюдавай. Наблюдавай мислите, които се носят като птици или като облаци. Накъде се носят, връщат ли се, тръгват ли отново нанякъде? Бързо ли се движат или бавно? Остани в позицията на наблюдател, колкото може по-дълго. В тази позиция на наблюдател умът си почива най-добре. Мислите кръжат насам и натам, но не пораждат отзвук в тялото, защото сега умът си почива, бездейства. Сега той се възстановява и си връща способността за трезва преценка. Хладният ум мисли трезво, успокоява тялото. Тялото и умъ си почиват в пълен синхрон. Единственото движение е вълната от релакс, която приижда и се отдръпва, приижда и се отдръпва, като прилива и отлива в океана, спокойно, умиротворяващо, мощно движение, хилядолетен природен ритъм. Тревогите отстъпват назад, бледнеят, смаляват се. Прииждане-отдръпване, вдишване-издишване. Съзнанието се прояснява, виждаш нещата такива, каквито са, без преувеличения, без украса, без страх от миналото или за бъдещето. Тук и сега те изглеждат по друг начин, ти си в безопасност, ти си господар на положението. Отпускаш меча на вечната борба, хвърляш доспехите на земята, не е нужно да се бориш с въображаеми великани, създадени от тревожните мисли. Нужно е да прецениш нещата трезво и да намериш разумно решение.

Остани в това състояние на спокойна сила и увереност, колкото искаш. Когато си готов, отвори очи и се раздвижи полека, без да бързаш. Обърни глава надясно и наляво, раздвижи пръстите на ръцете и краката, протегни се и стани без резки движения. 

Всеки път, когато усетиш, че тревогата отключва паника, кажи си „Стоп кадър!“, отпусни тялото и ума и разгледай замръзналата картина от позицията на наблюдател. Това ще ти помогне да прецениш по-трезво ситуацията, ще намали тревожността и ще ти даде възможност да реагираш по друг начин.

Много ли е послушно детето?

Няма нищо по-хубаво за родителя от едно послушно дете. Дете, което прави, каквото и когато му се каже, или се справя само, без да притеснява мама и тате, дете, което не ти къса нервите с твърдоглавие и слаби оценки в училище. Това изобщо е супердете, нещо като супермен. В училище е минимум сред първите, ако не и първо по успех, учителките не могат да се нахвалят от неговия интелект и зряло поведение, далеч надскочили възрастта му. Гордите баби и дядовци се скъсват да го водят по школи по английски, български и математика, рядко на спорт. А мама и тате са щастливи и доволни родители, които имат планове за бляскавото му бъдеще.

Опа! Дотук всичко е прекрасно, но сега именно, когато стане дума за бъдещето, сметката може да не излезе, ама изобщо да не излезе.

Някога замисляли ли сте се дали мечтата и най-съкровеното желание на послушното дете е да седи в къщи и да заляга над учебниците до изнемога? Днешните учебни програми са със сериозно натоварване, да не говорим, че за удобство пак на родителите децата ходят и на занималня, което означава, че са в училище от 8.00 до 17.00 ч. Това е учене на пълен работен ден, че и повече, понеже преди или след „работния ден“ повечето посещават допълнително школи. На мен ми изглежда тежко само, като си го помисля. При това не всички предмети са еднакво интересни на всеки. Каква може да е мотивацията на едно дете, което се справя отлично с такова ежедневие, без протест и винаги на ниво? Дали е от любов към ученето? Колкото и да обича ученето, всеки един, възрастен или дете, би се изморил да прави това добре за дълго време. Дори на децата, които по природа са любознателни и открити да научават непрекъснато нови неща, и най-любимото хоби омръзва, тъй като е трудно да се поддържа концентрация на вниманието за прекалено дълго време. 

Следователно мотивите за такава преуспеваемост и кооперативност се крият някъде другаде. Какво може да кара едно дете да бъде много старателно и послушно? За детето няма по-важно нещо на света от мама и татко. Детето би направило всичко, за да спечели тяхното внимание, одобрение и любов. Някои деца правят това, като стават непослушни, понеже тогава със сигурност ще им се обърне внимание. Но други деца залагат на постиженията с надеждата, че като се справят добре и угаждат на родителя, ще получат така желаното отношение за награда. Има деца, които се стараят дотолкова да не товарят мама и татко, че отрано възприемат ролята на супердете, което се справя с всичко в училище, с много неща в къщи и не тревожи и не притеснява никого.

Обясненията са различни и всяко е строго индивидуално според конкретния случай. Но със сигурност послушанието носи своето послание към родителя, също както и непослушанието. И ако той пропусне да забележи и разтълкува този зов, детето пораства като послушен възрастен, който прави всичко перфектно, има незабележимо присъствие в отношенията, които изгражда сам, и се старае да угоди на всички, само и само да няма конфликти и неразбирателство. Точно както е свикнал да прави в семейството на родителите си.

Послушното дете е удобно дете, а когато порасне, става послушен човек, който също е много удобен. Послушният човек живее така, че да не пречи, той е идеалният изпълнител в работата, но също толкова добре служи като обект, върху който да си изливат негативите шефът или колегите.

Съгласни сте, предполагам, че това не е бляскаво бъдеще. Такива хора, въпреки безспорните си заложби, се „представят“ посредствено в живота, поради това че отрано са потъпкали своята индивидуалност за разлика от непослушните си връстници. Като възрастни те страдат от неврози в резултат от това, че са свикнали да пренебрегват потребностите си, да преглъщат емоциите си и да живеят чужди животи - на партньора, на децата, или на някой родител. Точно както като малки не са си изживели детството като деца, а като малки възрастни. Терапията е продължителна, защото им отнема много време да признаят правото си на собствено мнение и собствен живот, да се научат да изразяват гнева и недоволството си и да бъдат неудобни понякога, но да бъдат себе си.

Освобождаване от ежедневния стрес

Енергийния вампиризъм

На всеки се е случвало след общуването с определени хора да се почувства като изцеден и пресушен откъм сили и енергия. И понеже темата за вампирите е много модна, се изкушаваме да придадем на това мистичен оттенък, да го третираме като нещо тайнствено, което стои отвъд обикновените възможности и тривиалното обяснение.

При общуването между двама души винаги се извършва енергиен обмен, понеже в това е смисълът на комуникацията. Когато общуването е приятно, обменът е положителен и обогатяващ, но ако общуването не е приятно, той може да е ограбващ и опустошаващ. Емоциите са силно заразителни. Влюбените например са изпълнени с радост, оптимизъм и щастие, те транслират несъзнателно тези чувства към околните и те им действат заразително. Представете си, че въпреки нежеланието ви са ви завели на весело тържество. Рано или късно еуфорията ще ви завладее, освен ако не положите специални усилия в обратна посока. Когато човек е мрачен, недоволен, сърдит, той излъчва това настроение и то също действа заразително, но с обратен знак – хората започват да го избягват, понеже не искат да се товарят с чуждия негатив. Емоциите са носителите на енергийния заряд. Когато са много интензивни, този заряд може да бъде огромен.

Под вампиризъм имам предвид такива случаи на енергийно взаимодействие, когато човек отдава повече енергия, отколкото е обичайно или усеща, че е добре за него. Кога се случва това? Само когато е емоционално въвлечен в ситуацията. Това може да се проследи много ясно в случаи, когато се ядосваме на другия. Например, някой ви обижда на тема „професионализъм“. Ако работата не ви е основен приоритет или сте достатъчно уверени в професионалните си качества, по всяка вероятност ще оставите забележката да мине покрай ушите ви или ще изкоментирате нещо, но без да сте се почувствали засегнат. Обаче ако работата и професионализмът за вас са болезнена тема поради различни причини, вероятно ще възприемете казаното като обида и то ще засегне чувствителна струна в душата ви. В първия случай реагирате напълно или почти неутрално, без думите да ви докоснат. Във втория участвате в ситуацията емоционално и се включвате в енергийния обмен. В зависимост от това дали темата е само неприятна за вас или е направо болезнена поради негативни преживявания и опит, казаното може да отключи различни по интензивност емоции – от яд и афектираност до възмущение, гняв и ярост.

Думите са „натиснали“ някакъв бутон, „завъртели са“ някакво ключе в душата и са задействали бурна реакция. Преживяването на интензивен гняв или възмущение е свързано с отделянето на хормони като адреналин и норадреналин, при което тялото се чувства по определен начин – първоначално изпълнено със сила и енергия, а после отпаднало и изтощено. От казаното дотук става ясно, че не други ни изпиват енергията, а ние им я отдаваме, като се въвличаме емоционално в ситуацията. А емоционалното въвличане се случва, когато бъдат засегнати някакви наши вярвания, свързани с преживяна болка. Силните емоции, които изпитваме тук и сега, са реакция на стария болезнен спомен от миналото. Те са си лично наши и могат да бъдат задействани от всяка случка или дума, която ще натисне този „бутон“.

Същото се случва не само по повод на гняв и яд, но и когато отсрещната страна провокира нашето състрадание, за да привлече внимание. Сигурно сте забелязали, че когато сте най-радостни и положително заредени, ви звънва някоя приятелка, за да ви се оплаче от живота. И понеже я съжалявате заради нещастната й съдба /Внимание, включване!/, я изслушвате търпеливо, а после се чудите къде е отишло доброто ви настроение. Потънало е в енергийния обмен, разменили сте го за нещо чуждо и съвсем не позитивно.

Ако сте забелязали, че общуването с конкретни хора ви изнервя и провокира у вас емоции, които ви изцеждат, опитайте се да наблюдавате ситуацията, себе си и другия дотолкова неутрално, доколкото е възможно. След това анализирайте наблюденията и обърнете внимание в кой момент сте се почувствали засегнати от другия. Това е моментът на вашето емоционално включване. Откриването на травматичните вярвания е по-трудно и обикновено е нужна професионална помощ, но не винаги. Понякога те също се откриват лесно, защото представляват наши основни ценности и принципи. Нещо, което сме свикнали да следваме аксиоматично, но не винаги ни носи добри резултати.

Едно нещо не може да се отрече на „вампирите“ и то е, че са майстори в откриването на болезнените места у другите. Има такива хора, които лесно напипват слабото ви място и нямат скрупули да атакуват точно там. Но преди да бързаме да ги съдим, нека имаме едно наум, че всеки действа не само като донор, но и като „вампир“, не само като жертва, но и като насилник, и превключва от едната роля в другата. По-важното е да прекратим порочния кръг и да престанем да захранваме другите със скъпоценна енергия.

Перфекционизма – „Не съм достатъчно добър“

Целта на живота не е да ни прави съвършени. Съвършенството е за музеите.

Ерих-Мария Ремарк

Какво стои в основата на перфекционизма? Дали изконно присъщият на човека стремеж към съвършенство или има друга скрита и замаскирана мотивация? Какво кара перфекциониста да изпипва нещата до съвършенство? Има ли нещо общо между перфекционизма и творчеството?  Какви са допирните точки между перфекционизма и професионализма?

Причината перфекционистът да се стреми всичко да бъде идеално е банална и е свързана със страха от чуждото неодобрение.  Перфекционистът се бои от мнението на другите, от критика и отхвърляне. Затова полага усилия да прави нещата идеални, защото тогава никой няма да има за какво да се хване, за да изкаже недоволство или неодобрение. Точно обратното, той предполага, че само така със сигурност ще получи похвала и признание.

В основата на перфекционизма се крие дълбокият страх „Не съм достатъчно добър“. Движен от него, човек прави всичко, което е по силите му, а понякога и пряко сили, за да се застрахова срещу негативна оценка или отзив, които могат да активират този страх.

Като всяко компенсаторно поведение стремежът нещата да бъдат идеални винаги е за сметка на нещо друго. Струва ми се, че перфекционизмът пречи най-много на творчеството, той е като спирачка пред творческия поток. За да твориш свободно, трябва да имаш увереността, че другите ще харесат създаденото от теб, или поне да вярваш, че има хора, на които творенията ти ще донесат радост и усещане за пълнота. Ако се страхуваш от реакцията на хората и се стремиш да се харесаш на всички, няма да имаш вътрешната свобода, която отключва творческата самоизява. За нея е нужна смелост, непукизъм, безстрашие да се заявиш като индивидуален и различен. Така че има огромна разлика между творчеството и перфекционизма. Творецът създава неща, които идват от сърцето и са храна за душата, а перфекционистът – безплодно съвършенство, което е продукт на ума. Творецът те прави съавтор на творбата си, а перфекционистът – безразличен наблюдател, който няма какво да добави. В основата на творчеството е индивидуалността, такава, каквато е, а в основата на перфекционизма – стремежът да си съвършен, за да не те критикуват. 

Що се отнася до разликата между перфекционизма и професионализма, тя също е съществена и отново се крие в смисъла на занятието. Професионализмът е съвкупност от качества, които правят човека желан бизнес партньор или работник/служител, на когото можеш да повериш важни за теб неща – пари, развитие, време. Докато перфекционизмът в такъв контекст означава просто съвършенство в детайлите и пунктуалност, които понякога придобиват изопачени размери и се превръщат в пречка за доброто взаимодействие. Точността и изпипването на нещата са важна част от професионализма, но само част.

Страхът „Не съм достатъчно добър“ може да тласне човек за дълго в заблудата, че като върши нещата на 100%, това го прави по-добър или по-стойностен. Няма нищо по-невярно от това. И всеки път, когато не успее да ги направи съвършени, да се измъчва от самообвинения. Това е изтощително и е прахосване на време и ресурси. Далеч по-добра стратегия е да пробвате със самопровокация – „Не съм достатъчно добър, и какво от това?!“