Паническите атаки са често срещано състояние днес. Напрегнатият начин на живот и високите изисквания, които си поставяме, са източник на постоянен стрес. Това е силно изтощаващо. Тази медитация ще ти помогне да преодоляваш по-лесно паниката и с времето да предотвратяваш паническите атаки.

Когато тялото е спокойно, умът също се успокоява, притихва като дете. …………. Но когато умът е неспокоен и изпълнен с тревожни мисли, тялото също се напряга. Това, което пречи най-много на тялото да се отпуска и релаксира, е тревожният ум. Нищо не напряга тялото толкова много, колкото тревожните мисли.

Сега ще дадеш малка задача на ума, който винаги е готов за действия. Представи си бойно поле, около теб се води битка, дрънчат оръжия, а ти си в центъра на събитията, облечен в доспехи, размахваш меч и се сражаваш безстрашно и неуморно. Отвсякъде прииждат вражески войници, и ти ги отблъсваш един след друг, един след друг, един след друг. Нямат край, една безкрайна колона от нападатели, които се целят в теб. Наблюдавай себе си в центъра на тази битка – изпълнен със сила и увереност, ти се бориш. Но постепенно умората надделява, движенията ти се забавят, все по-трудно и по-трудно отблъсваш нападателите. Усещаш ли нарастващата умора в тялото, силите намаляват, все по-трудно размахваш меча, все по-бавно предотвратяваш ударите. Враговете са безброй, прииждат отвсякъде, затъмняват хоризонта, отникъде не идва помощ. В теб се заражда страх, че няма да успееш, че ще надделеят, че този път няма изход наникъде……  Стоп кадър! Това е просто твоето въображение, което рисува картини, въображаеми картини на преувеличени опасности. Всеки път, когато изпитваш страх и паника, умът е нарисувал такава картина в твоето въображение, картина на преувеличена опасност, картина на твоето несправяне с въображаемите врагове, които нападат от всички страни.

Тревожният ум съзира въображаеми опасности в ежедневнието. Нашият ум е изпълнен с тревожни мисли почти непрекъснато. Мислим с тревога за всичко, дори за маловажни неща. Умът изпраща погрешни сигнали за тревога до тялото и то реагира мигновено, приготвя се за действие, мобилизира се да ни спасява. То е принудено да бъде в състояние на бойна готовност почти непрекъснато. Тревожният ум вижда опасност навсякъде и се паникьосва. Тогава паниката завладява и тялото.

Отпусни се отново в удобното легло или в удобното кресло и разгледай замръзналата картина. Напомня ли ти по някакъв начин на твоето ежедневие? Наистина ли си заобграден от опасности, които не спират да те връхлитат една след друга? Толкова ли е страшно положението? Или нещата са преувеличени?

Картината на въображаемата битка напрегна тялото, нали? Така то се напряга ден след ден, под въздействието на тревогата, без почивка. Отпусни се още в леглото или в удобното кресло, още, и още, и още, освободи породилото се напрежение, продължи да се отпускаш и релаксираш. 

Сега се синхронизирай с дишането си. За няколко секунди наблюдавай как вдишваш и издишваш– вдишване-издишване, вдишване-издишване. Дишането постепенно се успокоява, уталожва се ….. Дишането е свързано с нашите емоции. Когато сме напрегнати, то е плитко и накъсано, когато сме спокойни, то прилича на вълните на спящ океан - прииждане-оттегляне, вдишване-издишване, прииждане-оттегляне, вдишване-издишване. В дишането има нещо магическо и завладяващо. Наблюдавай дишането, докато се успокои и почувстваш как тялото се отпуска в неговия ритъм. Вдишване-издишване, вдишване-издишване.

В ритъма на дишането пусни вълна от релакс по тялото отдолу нагоре. Вдишване - и усети как вълната тръгва от краката, нагоре….., върви бавно по тялото и достига главата, издишване – вълната се стича от главата, надолу …… по торса и към краката. Отново – вдишване и вълната от релакс те залива догоре ……., издишване – вълната се оттича надолу по тялото ……., вдишване – вълна нагоре …….., издишване – вълна надолу……. Вълната от релакс отмива и разхлабва останалите възли от умора и напрежение, тя приижда нагоре по тялото ясна и бистра, с нежно докосване достига главата и се спуска надолу, отмивайки всичко ненужно.

Не ти ли се струва, че тялото се е вкопчило в стреса и напрегнатостта и не иска да ги пусне? Дотолкова е свикнало с тях, че му е непривично да бъде спокойно и релаксирано? Забелязал ли си как животните използват всеки един момент да се отпускат и почиват. Но във всеки един момент могат да се мобилизират за атака и скок, ако е необходимо. Те следват природния инстинкт и мъдростта на тялото. Тялото е по-мъдро от нас, една съвършена система, която се е развивала милиони години, която може да се самозарежда и самовъзстановява, стига да й позволим.

Тялото е отпуснато и релаксирано, а умът се рее, свободен и щастлив. Успокоеният ум степенува нещата по приоритет, отсява важното от неважното, отделя истинските от фалшивите опасности. Умът може да намери решение на всеки проблем, на всяка задача, но е необходимо да бъде хладен, балансиран и спокоен.

Сега умът и тялото си почиват в пълно бездействие. За ума е трудно да почива, затова не го принуждавай, остави го да ходи, където поиска, ти само го наблюдавай. Наблюдавай мислите, които се носят като птици или като облаци. Накъде се носят, връщат ли се, тръгват ли отново нанякъде? Бързо ли се движат или бавно? Остани в позицията на наблюдател, колкото може по-дълго. В тази позиция на наблюдател умът си почива най-добре. Мислите кръжат насам и натам, но не пораждат отзвук в тялото, защото сега умът си почива, бездейства. Сега той се възстановява и си връща способността за трезва преценка. Хладният ум мисли трезво, успокоява тялото. Тялото и умъ си почиват в пълен синхрон. Единственото движение е вълната от релакс, която приижда и се отдръпва, приижда и се отдръпва, като прилива и отлива в океана, спокойно, умиротворяващо, мощно движение, хилядолетен природен ритъм. Тревогите отстъпват назад, бледнеят, смаляват се. Прииждане-отдръпване, вдишване-издишване. Съзнанието се прояснява, виждаш нещата такива, каквито са, без преувеличения, без украса, без страх от миналото или за бъдещето. Тук и сега те изглеждат по друг начин, ти си в безопасност, ти си господар на положението. Отпускаш меча на вечната борба, хвърляш доспехите на земята, не е нужно да се бориш с въображаеми великани, създадени от тревожните мисли. Нужно е да прецениш нещата трезво и да намериш разумно решение.

Остани в това състояние на спокойна сила и увереност, колкото искаш. Когато си готов, отвори очи и се раздвижи полека, без да бързаш. Обърни глава надясно и наляво, раздвижи пръстите на ръцете и краката, протегни се и стани без резки движения. 

Всеки път, когато усетиш, че тревогата отключва паника, кажи си „Стоп кадър!“, отпусни тялото и ума и разгледай замръзналата картина от позицията на наблюдател. Това ще ти помогне да прецениш по-трезво ситуацията, ще намали тревожността и ще ти даде възможност да реагираш по друг начин.

Много ли е послушно детето?

Няма нищо по-хубаво за родителя от едно послушно дете. Дете, което прави, каквото и когато му се каже, или се справя само, без да притеснява мама и тате, дете, което не ти къса нервите с твърдоглавие и слаби оценки в училище. Това изобщо е супердете, нещо като супермен. В училище е минимум сред първите, ако не и първо по успех, учителките не могат да се нахвалят от неговия интелект и зряло поведение, далеч надскочили възрастта му. Гордите баби и дядовци се скъсват да го водят по школи по английски, български и математика, рядко на спорт. А мама и тате са щастливи и доволни родители, които имат планове за бляскавото му бъдеще.

Опа! Дотук всичко е прекрасно, но сега именно, когато стане дума за бъдещето, сметката може да не излезе, ама изобщо да не излезе.

Някога замисляли ли сте се дали мечтата и най-съкровеното желание на послушното дете е да седи в къщи и да заляга над учебниците до изнемога? Днешните учебни програми са със сериозно натоварване, да не говорим, че за удобство пак на родителите децата ходят и на занималня, което означава, че са в училище от 8.00 до 17.00 ч. Това е учене на пълен работен ден, че и повече, понеже преди или след „работния ден“ повечето посещават допълнително школи. На мен ми изглежда тежко само, като си го помисля. При това не всички предмети са еднакво интересни на всеки. Каква може да е мотивацията на едно дете, което се справя отлично с такова ежедневие, без протест и винаги на ниво? Дали е от любов към ученето? Колкото и да обича ученето, всеки един, възрастен или дете, би се изморил да прави това добре за дълго време. Дори на децата, които по природа са любознателни и открити да научават непрекъснато нови неща, и най-любимото хоби омръзва, тъй като е трудно да се поддържа концентрация на вниманието за прекалено дълго време. 

Следователно мотивите за такава преуспеваемост и кооперативност се крият някъде другаде. Какво може да кара едно дете да бъде много старателно и послушно? За детето няма по-важно нещо на света от мама и татко. Детето би направило всичко, за да спечели тяхното внимание, одобрение и любов. Някои деца правят това, като стават непослушни, понеже тогава със сигурност ще им се обърне внимание. Но други деца залагат на постиженията с надеждата, че като се справят добре и угаждат на родителя, ще получат така желаното отношение за награда. Има деца, които се стараят дотолкова да не товарят мама и татко, че отрано възприемат ролята на супердете, което се справя с всичко в училище, с много неща в къщи и не тревожи и не притеснява никого.

Обясненията са различни и всяко е строго индивидуално според конкретния случай. Но със сигурност послушанието носи своето послание към родителя, също както и непослушанието. И ако той пропусне да забележи и разтълкува този зов, детето пораства като послушен възрастен, който прави всичко перфектно, има незабележимо присъствие в отношенията, които изгражда сам, и се старае да угоди на всички, само и само да няма конфликти и неразбирателство. Точно както е свикнал да прави в семейството на родителите си.

Послушното дете е удобно дете, а когато порасне, става послушен човек, който също е много удобен. Послушният човек живее така, че да не пречи, той е идеалният изпълнител в работата, но също толкова добре служи като обект, върху който да си изливат негативите шефът или колегите.

Съгласни сте, предполагам, че това не е бляскаво бъдеще. Такива хора, въпреки безспорните си заложби, се „представят“ посредствено в живота, поради това че отрано са потъпкали своята индивидуалност за разлика от непослушните си връстници. Като възрастни те страдат от неврози в резултат от това, че са свикнали да пренебрегват потребностите си, да преглъщат емоциите си и да живеят чужди животи - на партньора, на децата, или на някой родител. Точно както като малки не са си изживели детството като деца, а като малки възрастни. Терапията е продължителна, защото им отнема много време да признаят правото си на собствено мнение и собствен живот, да се научат да изразяват гнева и недоволството си и да бъдат неудобни понякога, но да бъдат себе си.

Освобождаване от ежедневния стрес

Енергийния вампиризъм

На всеки се е случвало след общуването с определени хора да се почувства като изцеден и пресушен откъм сили и енергия. И понеже темата за вампирите е много модна, се изкушаваме да придадем на това мистичен оттенък, да го третираме като нещо тайнствено, което стои отвъд обикновените възможности и тривиалното обяснение.

При общуването между двама души винаги се извършва енергиен обмен, понеже в това е смисълът на комуникацията. Когато общуването е приятно, обменът е положителен и обогатяващ, но ако общуването не е приятно, той може да е ограбващ и опустошаващ. Емоциите са силно заразителни. Влюбените например са изпълнени с радост, оптимизъм и щастие, те транслират несъзнателно тези чувства към околните и те им действат заразително. Представете си, че въпреки нежеланието ви са ви завели на весело тържество. Рано или късно еуфорията ще ви завладее, освен ако не положите специални усилия в обратна посока. Когато човек е мрачен, недоволен, сърдит, той излъчва това настроение и то също действа заразително, но с обратен знак – хората започват да го избягват, понеже не искат да се товарят с чуждия негатив. Емоциите са носителите на енергийния заряд. Когато са много интензивни, този заряд може да бъде огромен.

Под вампиризъм имам предвид такива случаи на енергийно взаимодействие, когато човек отдава повече енергия, отколкото е обичайно или усеща, че е добре за него. Кога се случва това? Само когато е емоционално въвлечен в ситуацията. Това може да се проследи много ясно в случаи, когато се ядосваме на другия. Например, някой ви обижда на тема „професионализъм“. Ако работата не ви е основен приоритет или сте достатъчно уверени в професионалните си качества, по всяка вероятност ще оставите забележката да мине покрай ушите ви или ще изкоментирате нещо, но без да сте се почувствали засегнат. Обаче ако работата и професионализмът за вас са болезнена тема поради различни причини, вероятно ще възприемете казаното като обида и то ще засегне чувствителна струна в душата ви. В първия случай реагирате напълно или почти неутрално, без думите да ви докоснат. Във втория участвате в ситуацията емоционално и се включвате в енергийния обмен. В зависимост от това дали темата е само неприятна за вас или е направо болезнена поради негативни преживявания и опит, казаното може да отключи различни по интензивност емоции – от яд и афектираност до възмущение, гняв и ярост.

Думите са „натиснали“ някакъв бутон, „завъртели са“ някакво ключе в душата и са задействали бурна реакция. Преживяването на интензивен гняв или възмущение е свързано с отделянето на хормони като адреналин и норадреналин, при което тялото се чувства по определен начин – първоначално изпълнено със сила и енергия, а после отпаднало и изтощено. От казаното дотук става ясно, че не други ни изпиват енергията, а ние им я отдаваме, като се въвличаме емоционално в ситуацията. А емоционалното въвличане се случва, когато бъдат засегнати някакви наши вярвания, свързани с преживяна болка. Силните емоции, които изпитваме тук и сега, са реакция на стария болезнен спомен от миналото. Те са си лично наши и могат да бъдат задействани от всяка случка или дума, която ще натисне този „бутон“.

Същото се случва не само по повод на гняв и яд, но и когато отсрещната страна провокира нашето състрадание, за да привлече внимание. Сигурно сте забелязали, че когато сте най-радостни и положително заредени, ви звънва някоя приятелка, за да ви се оплаче от живота. И понеже я съжалявате заради нещастната й съдба /Внимание, включване!/, я изслушвате търпеливо, а после се чудите къде е отишло доброто ви настроение. Потънало е в енергийния обмен, разменили сте го за нещо чуждо и съвсем не позитивно.

Ако сте забелязали, че общуването с конкретни хора ви изнервя и провокира у вас емоции, които ви изцеждат, опитайте се да наблюдавате ситуацията, себе си и другия дотолкова неутрално, доколкото е възможно. След това анализирайте наблюденията и обърнете внимание в кой момент сте се почувствали засегнати от другия. Това е моментът на вашето емоционално включване. Откриването на травматичните вярвания е по-трудно и обикновено е нужна професионална помощ, но не винаги. Понякога те също се откриват лесно, защото представляват наши основни ценности и принципи. Нещо, което сме свикнали да следваме аксиоматично, но не винаги ни носи добри резултати.

Едно нещо не може да се отрече на „вампирите“ и то е, че са майстори в откриването на болезнените места у другите. Има такива хора, които лесно напипват слабото ви място и нямат скрупули да атакуват точно там. Но преди да бързаме да ги съдим, нека имаме едно наум, че всеки действа не само като донор, но и като „вампир“, не само като жертва, но и като насилник, и превключва от едната роля в другата. По-важното е да прекратим порочния кръг и да престанем да захранваме другите със скъпоценна енергия.

Перфекционизма – „Не съм достатъчно добър“

Целта на живота не е да ни прави съвършени. Съвършенството е за музеите.

Ерих-Мария Ремарк

Какво стои в основата на перфекционизма? Дали изконно присъщият на човека стремеж към съвършенство или има друга скрита и замаскирана мотивация? Какво кара перфекциониста да изпипва нещата до съвършенство? Има ли нещо общо между перфекционизма и творчеството?  Какви са допирните точки между перфекционизма и професионализма?

Причината перфекционистът да се стреми всичко да бъде идеално е банална и е свързана със страха от чуждото неодобрение.  Перфекционистът се бои от мнението на другите, от критика и отхвърляне. Затова полага усилия да прави нещата идеални, защото тогава никой няма да има за какво да се хване, за да изкаже недоволство или неодобрение. Точно обратното, той предполага, че само така със сигурност ще получи похвала и признание.

В основата на перфекционизма се крие дълбокият страх „Не съм достатъчно добър“. Движен от него, човек прави всичко, което е по силите му, а понякога и пряко сили, за да се застрахова срещу негативна оценка или отзив, които могат да активират този страх.

Като всяко компенсаторно поведение стремежът нещата да бъдат идеални винаги е за сметка на нещо друго. Струва ми се, че перфекционизмът пречи най-много на творчеството, той е като спирачка пред творческия поток. За да твориш свободно, трябва да имаш увереността, че другите ще харесат създаденото от теб, или поне да вярваш, че има хора, на които творенията ти ще донесат радост и усещане за пълнота. Ако се страхуваш от реакцията на хората и се стремиш да се харесаш на всички, няма да имаш вътрешната свобода, която отключва творческата самоизява. За нея е нужна смелост, непукизъм, безстрашие да се заявиш като индивидуален и различен. Така че има огромна разлика между творчеството и перфекционизма. Творецът създава неща, които идват от сърцето и са храна за душата, а перфекционистът – безплодно съвършенство, което е продукт на ума. Творецът те прави съавтор на творбата си, а перфекционистът – безразличен наблюдател, който няма какво да добави. В основата на творчеството е индивидуалността, такава, каквато е, а в основата на перфекционизма – стремежът да си съвършен, за да не те критикуват. 

Що се отнася до разликата между перфекционизма и професионализма, тя също е съществена и отново се крие в смисъла на занятието. Професионализмът е съвкупност от качества, които правят човека желан бизнес партньор или работник/служител, на когото можеш да повериш важни за теб неща – пари, развитие, време. Докато перфекционизмът в такъв контекст означава просто съвършенство в детайлите и пунктуалност, които понякога придобиват изопачени размери и се превръщат в пречка за доброто взаимодействие. Точността и изпипването на нещата са важна част от професионализма, но само част.

Страхът „Не съм достатъчно добър“ може да тласне човек за дълго в заблудата, че като върши нещата на 100%, това го прави по-добър или по-стойностен. Няма нищо по-невярно от това. И всеки път, когато не успее да ги направи съвършени, да се измъчва от самообвинения. Това е изтощително и е прахосване на време и ресурси. Далеч по-добра стратегия е да пробвате със самопровокация – „Не съм достатъчно добър, и какво от това?!“

Виртуалната реалност на тревожността

„Ами ако ……………..?“

Страхът като базова емоция винаги възниква по определен повод и има за цел да ни предпази. За разлика от него тревожността при страховата невроза не се свързва със страх от нещо конкретно, а с преживяването на страх по принцип. Тревожната /невротична/ личност изживява мъчителни опасения и има негативни очаквания по отношение на различни неща. Нейните страхове са неопределени и имат свойството да се прехвърлят от един обект на друг. Ако човек преодолее притесненията си за едно нещо, впоследствие намира повод да се тревожи за друго. Невротиците пребивават в почти постоянно състояние на негативни предчувствия, страхове и тревоги, което намира израз в телесни, емоционални, поведенчески и когнитивни симптоми и усещания /за по-подробно описание на тревожността виж тук/. Би могло да се каже, че те са просто по-страхливи, но това би прозвучало повече като квалификация и няма да даде представа за мъчителността на състоянието или за причините, които го пораждат. За да се преодолее тревожността е необходимо да се работи с всичките й проявления, но тук искам да обърна повече внимание върху  когнитивните симптоми, защото имат ключова роля.

Под когнитивни симптоми на тревожността се визират определен тип вярвания, убеждения, които човекът изповядва, съзнателно или не, по-често второто, или когнитивни грешки, които допуска. Конкретно убежденията, лежащи в основата на тревожността, разкриват омаловажаващи разбирания за себе си от сорта „не ставам, не струвам, не се справям, не мога, не съм пълноценен“ и др. Когнитивните грешки, от своя страна, представляват грешки в мисленето, при които се правят необосновани умозаключения. Например „Не се справих добре днес, следователно се провалих.“ Това е пример за генерализирано мислене, когато въз основа на единичен факт се прави обобщение. Все едно да кажем „Ако вали днес, следователно ще вали цяла година.“ Съществуват няколко вида когнитивни грешки, но един от тях е особено присъщ на тревожните хора, а именно склонността към катастрофизация. Катастрофично мислене е налице, когато системно се предвижда само най-лошия вариант. „Ами ако се случи най-лошото?“ е въпросът, който неизменно си задава невротикът и който го подлудява, защото той не умее да допуска, че е възможно нещата, за които се тревожи, да се развият благоприятно или неутрално. Това е опасението, което го кара да предвижда най-лошия сценарий, да го превърта в ума си и да го преживява отново и отново, за да не го застигне неподготвен. Това е много мъчително преживяване, да очакваш винаги най-лошото, да го търсиш във всяко нещо и да се готвиш за него. Този въпрос вкарва човека в една измислена, виртуална реалност на страхове и тревоги, в която обаче тези емоции се преживяват съвсем реално в душата и тялото, а стратегиите за действие са силно ограничаващи, понеже най-сигурното нещо в случая е предполагаемата опасност да се избягва.

Виртуалната реалност, тоест онази реалност, която е в главите ни, често няма много общо с реалната реалност. Това може да се тълкува разнопосочно, но в контекста на тревожността носи освобождение. Затова много важно е клиентът да се научи да не предвижда само най-лошото, а постепенно да започне да оценя реалността по-обективно, такава, каквато е в действителност, с всички минуси и плюсове, шансове за успех и неуспех, за да започне да излиза от порочния кръг, в който го е завъртяло катастрофичното мислене. 

Само „жертва“ ли e Жертвата?

Хората, които имат вкоренения навик да се изявяват като жертва, се разпознават лесно. Те не умеят да поемат отговорност за нещата, които им се случват, не мислят, че носят отговорност за живота си, за бедността си, за неуспехите си, за липсата на късмет и вярват, че за това е виновен някой друг или обстоятелствата. Себе си считат за безпогрешни, никога не търсят причината за случващото се в тях самите и не смятат, че са в състояние да влияят върху събитията, да ги обръщат в своя полза. Тоест, изживяват се като жертва, заклещена в ситуация без изход. Ръка за ръка с жертвената нагласа върви заучената безпомощност, когато човек е убеден, че някой друг трябва да го извади от безизходицата, защото той самият нито знае как, нито може. Основната полза, която носи тази роля, е вниманието, което Жертвата получава от другите, съчувствието, помощта. Това я кара да се чувства в центъра на нещата, значима в нещастието си, онеправдана и изпълнена със самосъжаление. Много е лесно в ролята на жертва да фокусираш върху себе си чуждото внимание и симпатия.

Жертвата играе възлова роля в т.н. „триъгълник на Карпман“. Американският психолог Стефан Карпман е идентифицирал един широко разпространен модел на социални взаимоотношения, който впоследствие е наречен на негово име. Този модел включва три страни – Жертва, Агресор и Спасител, като задължителни участници са Жертвата и Агресора, които винаги присъстват в тези отношения.

Там където има Жертва, има и Агресор. Агресора съзнателно или несъзнателно търси и намира хора с подобни нагласи, които ще му „позволят“ да излее върху тях агресивната си енергия, без значение по физически или вербален начин. Жертвата има пасивно поведение спрямо агресията, тя няма да отвърне на атаката, а ще се мъчи да я преживее и изтърпи или да се скрие, да стане незабележима. В тази роля Агресора удовлетворява своята потребност да доказва правотата си, да упражнява власт над другите и да намира отдушник за собствената си агресия, причината за която най-често по същество няма нищо общо със Жертвата.

Понякога на сцената се появява Спасителя. Това са хора, които движени от благородни мотиви, винаги са готови да застанат на страната на онеправдания, да се борят за справедливост, да дават кураж на Жертвата да отвърне на Агресора. Както Жертвата и Агресора, така и Спасителя получава емоционални дивиденти от ролята си. Като подтиква Жертвата да противодейства на Агресора, той дава израз на собствената си агресия, която си е забранил да изпитва или показва, понеже поради възпитанието си я смята за недопустима. Всъщност Спасителя е прикрит Агресор/Жертва.  

Този вид социални взаимоотношения се наблюдават навсякъде – в семейството, в работния кръг, особено между началници и подчинени, дори в приятелските взаимоотношения. По-интересното обаче е, че един и същи човек може да играе и трите роли едновременно. Например в работата си се изживява като Жертва с авторитарен началник, претрупан от задължения и с ниско заплащане, в семейството си е Агресор, който излива насъбралия се негатив върху съпругата/съпруга и децата, но също така е познат сред приятелите си като човек, който е готов винаги да предложи помощ, включително когато никой не иска това от него. Сигурно ви се е случвало някой да бърза да ви „спасява“ без да сте го молили.  

       

Ако сте идентифицирали себе си в някоя от трите роли, със сигурност ще се откриете и в другите две. В това няма нищо лошо или осъдително, всички играем всякакви роли цял живот. Лошото тук е, че  се възпроизвежда непрекъснато един модел на неефективни отношения, което само по себе си може да бъде изтощително и обезкуражаващо. Излизането от тези роли е трудно, но не е невъзможно. Първата стъпка е да се разпознаете в тях и да решите дали искате да продължавате по старому или искате да предприемете нещо. След това на първо време можете да помислите по какви други начини да си осигурите онова, което ви носят тези роли – за Жертвата - как да получава внимание и подкрепа без да бъде жертва, а също и да се научи да поема отговорност за нещата, които се случват в живота й, за Агресора – как да разтоварва напрежението и агресията по здравословни начини вместо да ги стоварва върху другите, за Спасителя – да преосмисли отношението си към забранените емоции и да се научи да им дава израз, също по здравословен начин, разбира се.