За какво служи смирението?

или Господ ни е дал смирението, за да разберем, че не сме всеможещи

Първо искам да направя следното условие: тук не става дума за хора, изкушени от властта или за маргинали. Ясно е, че на тях смирение им е нужно, но е малко вероятно да им се случи.

Ще споделя мнение по отношение на хората със свръхизисквания към себе си и другите въз основа на опита ми с клиенти. В обществото съществува такава тенденция на свръхизискване, която от своя страна е в пряка връзка с невротичността на съвремието ни.

Днес е време на възможности, на информация. Човек може да учи, да прави бизнес, да се развива, каквото реши. И това е прекрасно. Едно-две поколения назад не са имали шанса, който имаме днес ние и нашите деца. Живеем в една хранителна среда от възможности. Кое е опасното на тази среда? По-точно кое я прави опасна? Според мен това е липсата на вътрешен барометър, на вътрешно мерило за това кое е нашата възможност и кое не. Опасно е, когато външната среда определя изцяло нашия вътрешен свят, когато нямаме верни критерии за нужно и ненужно, за наше и чуждо.

Още по-опасно става, когато свръхизискванията към личността се предявяват на ниво институция. Вижте само какво става в училище – купища ненужна информация и тестове, които затъпяват, вместо да развиват, които уеднаквяват децата, вместо да разгръщат индивидуалността им. Когато към това се добави и родителският натиск, когато майки напускат работа, за да помагат на детето да се готви за изпити, или когато от него се изисква постоянно висока конкурентноспособност, тогава бъдещият невротик е готов. От малки по лицата им личат депресия, недоволство, белези на бърнаут от учене до изнемога, проявява се психосоматика.

Каква е връзката със смирението? Смирението е чувство, което по принцип се изпитва рядко. Има хора, при които то е част от разбирането за нещата и те винаги са по-балансирани и мъдри. За съжаление, обаче, са рядкост. Най-често смирение се изпитва, когато човек преживее трагедия и проумее, че има неща по-силни от него. За да не се стига дотам, Господ ни е дал смирението като възможност да осъзнаем, че няма как да бъдем като него – всемогъщи, всезнаещи и всеможещи. Ние сме просто хора и в това няма нищо лошо. Ако се мислиш за нещо друго или за Него, спешно се обърни към специалист в съответното здравно заведение. Смирението е начин да разберем, че можем толкова, колкото можем, че знаем толкова, колкото знаем, че правим грешки, защото се учим. Смирението е важно, за да се приемем такива, каквито сме, без претенции към себе си и нашите създатели. Смирението, че не можем всичко, е път към приемането на себе си. И това ми се вижда по-смислено, отколкото истеричното налагане на безумни изисквания да бъдем перфектни, хиперподготвени и преуспели като другите. Къде остава радостта от живота в тази надпревара да не останем по-назад? А другите, като са толкова напред, щастливи ли са?

За мен смирението е част от пътя към себе си. Когато преследваме цели, които са ни чужди, ние не сме щастливи. Когато избираме онези възможности, които са ни по сърце и душа, тогава включваме и вътрешния потенциал – радостта да правиш своето дело, да следваш своята мечта, а не чуждата, да твориш живота си с вдъхновение. Когато външните възможности и вътрешният двигател се задействат заедно, тогава се случват мечтите.

Препоръчвам на всеки, който се страхува да не изостане в днешната невротична надпревара, да казва всеки ден следната молитва: „Прости ми, Господи, че не мога да свърша всичката работа на света, че не мога да спечеля всичките първи места на света и че не мога да бъда съвършен!“ Убедена съм, че прегрешенията ще му бъдат опростени на момента.

Защо позитивното мислене не помага?

Нашият несъзнаван ум взема решенията вместо нас. – научен факт

Ако си опитвал да постигаш големи цели или да си даваш кураж с утвърждения /афирмации/ на положителни мисли по няколко пъти на ден или с визуализации на желани неща, със сигурност си забелязал, че това веднъж работи, а пет пъти - не. Може би си го отдавал на недостатъчно старание и упорство, но неефективността на позитивното мислене не се дължи на това. За нея има други обективни причини и всеки психолог може да ти ги обясни.  

Става дума за теорията за несъзнавания ум, развита от Зигмунд Фройд, и ролята му при изборите, които правим. Според тази теория освен от съзнателни мотиви човешкото поведение се определя и от несъзнавани мотиви. Фройд образно оприличава човешкия ум на айсберг. Върхът на айсберга е съзнаваният ум, който възприема реалността. Следва предсъзнаваното, където се съхраняват знания и спомени, които можем да извикаме в съзнанието си във всеки един момент. Но огромната част на айсберга, тази, която е под водата, тоест под прага на осъзнаване, е несъзнаваният ум. Той включва процеси, които не осъзнаваме, но които оказват огромно влияние върху поведението ни. Тези процеси са разнообразни и сложни, и освен другото включват неосъзнати дълбинни вярвания, както и неща, които сме избрали да не помним, включително събития и страхове. Причините да не ги осъзнаваме са т.н. защитни механизми на психиката.

От казаното по-горе е достатъчно да се разбере само следното: несъзнаваният ум играе огромна роля за определяне поведението на човека по един невидим за него начин. Не само това, ами той влияе върху поведението ни много повече от съзнателния ум. Това лесно може да се забележи, когато е налице явно разминаване между нещата, които човек мисли и иска, и които прави. Например, ако някой силно желае да стане телевизионен водещ, но изпитва необясним страх да застане пред камерата /налице е несъзнаван фактор/, той ще намери десетки напълно рационални и правдоподобни причини /съзнателен ум/ да не го направи, изтъквайки липсата на време и възможности, или всичко друго, което му хрумне. Или ако иска да стане богат, но е възпитаван в оскъдица и недоимък, по един неосъзнат начин той ще прави всичко възможно да се самосаботира и да не забогатее, поне докато не осъзнае тези подмолни фактори. 

Този, който взема решенията вместо нас, е нашият несъзнаван ум. Именно това не отчита положителното мислене. Представи си, че започнеш да си повтаряш всеки ден: Аз съм силен, аз съм уверен, аз съм способен, тоест действаш на ниво съзнателен ум. Но дълбоко в теб съществува някакво детско вярване като: Аз съм лош, аз съм слаб, не мога да правя нещата както трябва. Как мислиш, кое от двете ще победи? Именно „ще победи“, защото утвърждението и дълбинното вярване ще се конфронтират. Дали повърхностната и неподплатена с жизнен опит чужда мисъл, която си повтаряш, или дълбоко впечатаното и лично твое убеждение, което се е формирало вероятно още в детството и се е затвърдило с конкретни преживявания?

Няма съмнение, че ще победи второто. Това е и причината, поради която утвържденията или не действат дълго или човек бързо забравя да ги практикува. Понеже несъзнаваният ум не вярва в тях и недоумява какво искаш от него.

Само по себе си т.н. положително мислене е нещо добро и е за предпочитане пред негативните нагласи. Но то е слаб инструмент с много временен ефект. Далеч по-резултатно е да се идентифицират негативните дълбинни убеждения и да се заменят с по-нормални. Тогава промяната бързо набира ход и се вижда ползата от практикуването на положителни настройки. С други думи, не си губи времето с афирмации, а си намери добър психолог, който да ти помогне да трансформираш мисленето си. Макар че ще ти струва малко повече от безплатните съвети на всякакви гурута, напълно сигурно е, че тази инвестиция в себе си ще ти се изплати скоро! 

Ако написаното от мен ти е харесало, постави лайк и сподели с приятели.

Как да се освободиш от обидата?

Не чакай друг да те нахрани с любов и уважение.

По-добре се нахрани сам. – житейска мъдрост

 Photo by NordWood Themes on Unsplash

Обидата е вкусна емоция. В нея има някаква горчивина – светът е несправедлив, хората са лоши. Също има известна болка, но не много голяма - никога не ми се случват хубави неща, той така ме засегна. Но има и много сладост – ах, горкия аз, на моята улица никога не изгрява слънце, колко съм онеправдан, недооценен. И става нещо много вкусно, горчивосладко, мммм.

Поради тази горчива сладост обидата е нещо, с което човек трудно се разделя. Пиша тези редове с 99-процентна увереност, че един силно обиден човек никога няма да ги прочете. По-скоро може да са от полза на хора, които не са обидени на живота по принцип. Затова и обидата е толкова коварно нещо, трови те ежедневно, по-малко, но редовно, и незабележимо ти изпива радостта от живота. Бавнодействащите отрови са най-коварни, защото човек не знае, че трябва да се пази.

Изобщо на обидата обръщаме внимание, когато започне да ни пречи в отношенията. Не е като гнева, който е една социално неприемлива емоция. Напротив, с обидения обикновено се съобразяват и е прието да внимаваме да не обидим някого. Обидата не се ползва с лошо име и когато някой се обиди, всички гледат да замажат положението, за да не се влоши. Или пък му съчувстват, че са засегнали чувствата му. Общественото мнение казва „да“ на обидата, като обиденият понякога може да придобие и ореола на мъченик.

Но какво представлява обидата сама по себе си? Тя е форма на агресия, но много прикрита. Винаги имаме една Жертва, нещастна и безпомощна, и един Агресор, който я обижда. Сами знаете, че не е задължително „агресорът“ да е искал да обиди „жертвата“. Но тя му вменява тази роля, защото само така може да изрази собствената си агресия - като я припише на някого другиго. Жертвата винаги е безпомощна, колкото повече, толкова по-добре, понеже в това е нейната сила. Независимо дали обидата е много силна или по-слаба, схемата винаги е една и съща.

Как да се освободиш от обидата? Само чрез прошка не става. Много скоро обидата изплува отново.

Обидата е детска емоция. Децата се обиждат лесно, но то е защото са деца и са безпомощни. Но възрастните не са деца. Те разполагат с други начини, по които могат да реагират. Следователно, на първо място е необходимо да помислиш по какъв друг начин, а не чрез обида, можеш да изразиш това, което мислиш и чувстваш в конкретния момент. Например, някой те е засегнал с коментар. Можеш директно да му кажеш, че си се почувствал засегнат. Това не е признак на слабост, тъкмо обратното. И ще бъде по-честно, понеже вместо да затаяваш чувствата си, ще му ги съобщиш и можете да ги обсъдите. Така няма да се нагнетява излишно напрежение от неизказани думи и емоции.

Второ, ако човекът е много обидчив, е необходимо да започне да забелязва тази игра на жертва и насилник, която играе всеки път, и да се опитва да прекъсне омагьосания кръг. Не казвам, че е лесно, но пък дава забележителни резултати в живота на обидчивия и на хората около него. Общуването става по-леко.

Трето, под реакцията да се обиждаш за щяло и нещяло, обикновено лежи нуждата от удовлетворяване на дълго пренебрегвана потребност. За всеки е различно, но не чак толкова. Всичко в крайна сметка се свежда до нуждата да бъдем обичани, емоционално нахранени, да ни е обърнато внимание, да не сме „гладни“. И вместо да чакаш някой друг да те „нахрани“ с любов и внимание, можеш да си ги дадеш сам. Като се цениш повече и се грижиш по-добре за себе си.

Каква е ползата от „пускането“ на обидата? На първо място това носи голямо облекчение, сваля от сърцето тежък товар. Освен това когато се обижда, човек поставя отговорността за чувствата си в ръцете на другите. Ти ме обиди и ти си виновен да се чувствам така! Истината е, че ние винаги се чувстваме по определен начин поради някакви свои си, вътрешни причини. Когато разбере обидата и причините за нея, обидчивият поема отговорността за своите чувства, което означава, че може да направи нещо с тях, ако поиска. Тоест, получава свобода и нови възможности, но пък свободата е нещо, което плаши много. Затова някои предпочитат да се обиждат, понеже така е по-лесно, винаги е виновен някой друг и от тях нищо не зависи.

Ако написаното от мен ти е харесало, постави лайк и сподели с приятели.  

Как да реагираш на "Ти си виновен"?

Ти си виновен! Защо аз? Ами кой? – фолклорна мъдрост

Не веднъж или два пъти в живота си чувал "Ти си виновен това да се случи!" И винаги реакцията е една и съща - замръзваш като виновно дете, което е готово на всичко, само и само да докаже обратното или да изкупи предполагаемата вина.

Photo by Rhendi Rukmana on Unsplash

Истината е, че вината е една от основните емоции, които детето изпитва достатъчно често, че да се превърне в болезнено място. А всяко едно болезнено място е средство за манипулация, като няма значение дали някой ще ни управлява нас, натискайки по болното място, или ние ще управляваме другите, натискайки по тяхното болно място. При по-възрастните поколения вината е един от основните начини, по които родителите са възпитавали децата си, правейки ги удобни. Но и днешното поколение не прави голямо изключение. Днес особено силно се внушава вина, ако не си достатъчно добър в училище, нямаш най-добрите оценки или не си достатъчно послушен, че да изпълняваш безропотно всички безумни изисквания в училище, поради което мама я боли главата всеки път, когато се върне от родителска среща.

Какви други важни неща е добре да се знаят за вината:

-  тя е свързана с поемането на отговорности, които не са наши. Това важи в частност за детската вина. С какво е виновно едно дете, когато родителите му се карат? С нищо. Но любовта му към мама и тате и желанието му да оправи нещата вместо тях го карат да поема вина за конфликтите им и да вярва, че то не е направило нещо, както трябва, и заради това те се карат. Това е нормална детска реакция, понеже всяко дете се изживява като център на вселената;

Photo by Brittany Simuangco on Unsplash

- и тук е много важно да се знае, че острото чувство на вина, което понякога изпитваме, е всъщност нашата детска вина, която някога сме изпитвали по много. Емоциите не изчезват никъде, особено повтарящите се силни емоции. Когато и да сме ги изпитвали, те остават в нас и се проявяват при удобен случай. Това особено ясно проличава в зрелите отношения с родителите. Ако като дете ти е била внушавана вина, като възрастен ще продължаваш често да пропадаш в нея при общуването с родителя, без да можеш да си обясниш защо се чувстваш виновен, без да си направил нищо; 

- не бива да забравяме, че вината е средство за манипулация. Това първо. А второ, че другият ни манипулира най-често несъзнателно, поради което не бива да го мразим, а да предприемем адекватни действия. Омразата към другия не е адекватно действие, нито пък очакването той сам да се сети, че постъпва неправилно. Последното е прехвърляне на нашата част от отговорността за случващото се върху него. /С други думи, след като по рождение имаш уста и можеш да говориш, няма обективни пречки да му кажеш, че постъпва неправилно. А ако не можеш да говориш, можеш да му пишеш, нали?/

Какви могат да са тези адекватни действия? Много е просто. Достатъчно е да излезеш от детската позиция, в която реагираш на нечия манипулация с чувство на вина, и да реагираш от позицията на възрастен. А как реагира възрастният? Като направи реалистична оценка на ситуацията.

Да речем, че приятел те моли за помощ, но ти му отказваш. Той е обиден, а ти се чувстваш виновен за това, че си отказал, и за това, че се е обидил. Ако реагираш от позицията на детската си вина, вероятно ще последват дълги обяснения, извинения и обещания за вечно приятелство, за да ти прости и да престанеш да се измъчваш от угризения.

Photo by Annie Spratt on Unsplash

Ако реагираш от позицията на възрастен, какъвто си поне на години, ще оцениш обективно всички „за“ и „против“ това да му се притечеш на помощ. Да речем, че те е помолил да го закараш някъде с твоята кола, понеже неговата е на ремонт. Аргументи в полза на помощта: 1/ той ми е помагал многократно, трябва да върна услугата; 2/ рядко ме пита, вероятно наистина му се налага. Аргументи против помощта: 1/ трябва да пътуваме след работно време, аз съм уморен, а утре ми предстои важен ден; 2/ не ми е удобно да му взема пари за бензин; 3/ ако отиде с автобус, ще са нужни по-малко пари и съвсем малко повече време, отколкото ако отидем с кола.

Въз основа на тази реалистична преценка можеш да избереш как да реагираш на молбата за помощ, без да се чувстваш виновен, ако решиш да откажеш. Пък и така ще отсееш приятелите, които изискват от теб детински доказателства за здравината на дружбата ви. Отношения, в които вината и манипулациите преобладават, са принципно инфантилни. Нещо като: „Ако сега ми позволиш да поиграя с твоите играчки, винаги ще бъда твой приятел!“ , тоест „Ако сега ми помогнеш, значи си истински приятел!“ Но всички знаем, че в живота не е точно така.

Какво означава „Аз нали ти казах!“?

„Дай да оправя твоя живот, като не можах да оправя моя.“

 народна мъдрост

Photo by Chris Sabor on Unsplash

Ако чуваш понякога тази крилата фраза, знаеш, че тя е най-последното нещо, което ти се иска да чуеш в определен момент. Когато нещата не се развиват според плановете или когато на всяка крачка се натъкваш на пречки, многозначителното „Аз нали ти казах!“ те кара да се чувстваш още по-мизерно.

Каква житейска мъдрост се влага най-често в „Аз нали ти казах!“? Да разгледаме някои идеи:

- „Виж, че не ти се получава, защото не го правиш правилно. Нали ти казах, че е най-добре да се направи ето така! Защото така го правят хората!“ Да се разбира: „Не го правиш като хората и както е прието да се прави! Различен си и кой ти дава право на това!“ Ако собственикът на фразата е добронамерен, може да се подразбира: „Да се отличаваш от тълпата е опасно!“ Ако не е толкова добронамерен, по-добре разбирай като: „Ей, различния, я да те видим какво можеш, като си толкова сербез!“

Друга идея:

- „Нали ти казвах, че първо трябва да завършиш и после да си намериш хубава, платена работа, вместо да работиш днес едно, утре друго, за да разбереш какво искаш! Ама като не слушаш, ще си скубеш косите!“ Дълбоката житейска мъдрост, която се подразбира тук, е: „Хубавото на коловозите е, че са утъпкан път. Няма значение дали е път към щастието или към депресията!“

Photo by Gabriel on Unsplash

Трета идея:

- „Нали ти казах да ме слушаш, понеже съм врял и кипял в тези работи.“ Да се подразбира: „Много си зелен, за да имаш собствено мнение. Кой ти дава право да грешиш?! Кой изобщо ти дава право да опитваш?!“

И още много други. Ако след така направения анализ резюмираме, се оказва, че тази прословута фраза „Аз нали ти казах!“, произнесена в сюблимния момент на твоя неуспех или, не дай си боже, на пълния ти провал, носи следното ключово послание: „Млад си /но може и да не си, толкова по-зле/ и си глупав. Затова няма нужда да мислиш, защото аз мога да мисля вместо теб и със сигурност го правя по-добре. Не се напрягай и дай път на по-умните!“

Ако си схванал правилно отправеното послание, би трябвало да отпуснеш юмруци и да се благодариш, че има по-умни хора на този свят, които ползват главата си не само за височина. Но защо ли в теб остава да тлее едно напрежение и неохота да им дадеш преднина? Дали не изпитваш съмнение, че знаят по-добре от теб. Дай да видим тогава!

Ако внимателно анализираш как се изявяват в живота, съмнявам се, че ще откриеш някакви кой знае какви постижения. Сигурно има неща, в които са се изявили по-добре, но чак толкова, че да имат право да ти кажат „Аз нали ти казах!“……  Нито са Стив Джобс, нито Марк Зукърбърг, нито Джеф Безос. А пък последните едва ли са се вслушвали в мъдрости от този род, когато са правели главозамайващите си кариери. И слава богу, защото нямаше да се отличават с нищо от сивата маса. Виж, ако Стив Джобс ти беше казал: „Ех, Пешо, аз нали ти казвах…………….“ щеше да е по-различно, нали! Защото Стив Джобс си е една легенда на нашето време! Друг е въпросът, че той сигурно не би си позволил да ти каже такова нещо. Да ти отнеме свободата да грешиш и отново да опитваш. Защото хора като него най-добре знаят стойността на грешките, на собствените грешки!

Така че си прав да изпитваш съмнения, че човекът, който ти казва „Аз нали ти казах!“, няма какво да ти предложи освен собствения си ограничен опит и сигурността на „така правят всички“. Едва ли може да те научи на нещо повече от това да се боиш да опитваш и да бъркаш, да се отказваш от мечтите си, за да заложиш на сигурното и да потиснеш стремежа си да откриваш нещата по своя начин.

Photo by davide ragusa on Unsplash

Колко тъжно! Няма никакво съмнение в това, че този човек е чувал тази фраза от някой друг, при това достатъчно много пъти, за да се научи да се страхува. Да се страхува да бъде различен, погрешен, себе си. Колко тъжно наистина! Но още по-тъжно е, че се стреми да оправи твоя живот, вместо да оправи собствения си!  

За егоистичните майки и недадената благословия

Photo by Colin Maynard on Unsplash

За майката детето си остава дете, независимо на колко години е. Чистата и безусловна любов към малкото беззащитно същество се пренася и върху зрелия човек, продължавайки да го подхранва през целия му живот. Не случайно се казва, че като майчината любов няма друга. Тя е пример как в един свят, в който има силна омраза и разделение, любовта към човека и доброто, което той изначално носи в себе си, все пак съществува.

Но тук лежи скрит един голям капан за всяка майка. Колкото и да са ни скъпи децата, не може да се пропуска факта, че в един момент те порастват и тръгват по пътя си. Майчината и изобщо родителската любов и подкрепа са изключително важни в самостоятелния живот на всеки човек. Деца, които са имали такава подкрепа и любов, са по-успешни, по-реализирани, по-способни да търсят и изпитват щастие. Но подкрепата не е достатъчно условие. За да върви успешно по пътя си, детето има нужда не само от любовта на майката, но и от нейната благословия да живее живота си така, както го разбира. И тук много майки се препъват. По стар навик те продължават да се отнасят към възрастния човек като към непълнолетен тийнейджър, който не може да си купи правилната храна, да комбинира дрехите си, да избере правилната професия или да се ожени за подходящия съпруг/съпруга.

Това е началото на голям конфликт, а аз по-скоро бих го определила като един малък ад, в който човек може да се пържи мъчително на тих огън или пък на силен огън в зависимост от степента, в която родителят се меси в живота на „детето“. Такива майки наричам „егоистични“ майки, защото те не пускат децата си да пораснат. Подбудите им винаги са благородни или поне на такива приличат. Под претекст, че „детето“ не знае кое е най-доброто за него, че няма достатъчно опит, че не се справя, както трябва, тези майки продължават да пречат на децата си да пораснат и да вземат отговорността за живота си в свои ръце независимо от грешките и провалите.

Егоистичните майки се различават помежду си. Има много критикарски настроени майки, които не се уморяват да внушават на детето, че не може, че не е достатъчно добро, че ако беше постъпило иначе, резултатът щеше да е друг. Има съжаляващи майки, които виждайки, че детето не може да си намери подходяща работа или да се ожени, продължават да го обсипват с грижи и да го отглеждат като невръстно, за да компенсират трудностите в живота му. Но дали това е правилният път? Дали обграждането с комфорт удовлетворява нуждите, които вече има възрастният човек, или го привързва към полата на майката, където е топло, сигурно, сито? Има ли шанс да порасне ли изобщо? Има и самопожертвователни майки, които „жертват живота си“ за детето /каквото и да значи това/, без да съзнават каква огромна вина му вменяват. Все едно поставят живота си в ръцете му с думите: „Заради теб се отказвам от свободата и щастието си, за да си щастливо ти!“ Ужасни думи, защото стоварват върху детските плещи огромната отговорност за един неизживян живот. И детето я влачи цял живот, като се опитва несъзнателно да компенсира вината си с внимание и грижи. 

Photo by Ben White on Unsplash

Независимо от подхода, дълбоките мотиви на егоистичните майки много си приличат. Една жена, която не умее да живее собствения си живот, изпитва страх, че когато порасналото дете си тръгне от семейното гнездо, тя ще остане насаме със себе си или с един съпруг, с когото имат проблеми като двойка. Затова тя избира да продължи да бъде майка, за да се чувства значима, реализирана, за да изисква благодарност за усилията, които не спира да полага, дори когато няма нужда от тях. На дъщерите си такива майки дават възможно най-лошия пример. Защото дъщерите се научават, че да бъдеш майка е по-важно от това да си жена и индивид със собствени интереси и достижения. В повечето случаи егоистичните майки са нереализирали се жени, недообичани, недооценени и нещастни, които продължават да настояват да бъдат майки, правейки това за сметка на децата си. Така благородните подбуди се превръщат в задушаваща, изискваща и манипулираща любов.

Мили майки, помислете за децата си, които имат право да бъдат себе си, а не единствено да са ваши деца. Пуснете ги да пораснат и което е по-важно, дайте им своята благословия да следват пътя си, да грешат, да падат и да стават, но да откриват себе си и своето щастие като зрели хора. Не ги привързвайте за цял живот към ролята им на деца, защото това е толкова ограбващо. И същевременно търсете своето собствено щастие другаде, защото само който не търси, не намира!

Психологическото отделяне от родителите

Своя живот ли живееш или нечий друг?

Photo by Priscilla Du Preez on Unsplash

Психологическото отделяне или сепарацията от родителите е жизненоважен етап от психологическото порастване на всеки човек. Какво означава едно дете да се отдели психологически от своите родители? Означава да поеме пълна отговорност за живота си, а това на първо място означава да се справи с всички претенции, обиди и вина, които изпитва към тях. Едва тогава то ще може да ги приеме такива, каквито са – хора с техните лични грешки, с недостатъците и предимствата на тяхното поколение. Но преди всичко хора, благодарение на които се е появило на бял свят, за което заслужават уважение и почит.

Колкото и странно да изглежда, не всички преминават през този етап на отделяне. Психологическата зрялост и физическата възраст не са правопропорционални величини. Практически малцина достигат психологическа зрялост, докато мнозинството си остават психологически деца, подрастващи или юноши, независимо че може да имат фирми, престижни професии или да са на 60 или 70 години.  

Защо се получава така, че дори в по-късна възраст човек може да остане психологически зависим от родителите си? Има няколко етапа, през които преминава естественият процес на сепарация. Всеки етап е свързан с удовлетворяването на основни човешки потребности като любов, сигурност, принадлежност, самоидентификация, като всички те са важни за формирането на отделното човешко същество, на индивида. Когато бебето се ражда, то се отделя от майката физически, но запазва връзката на емоционална слятост  и физическа близост, понеже има нужда от сигурност и защита, за да оцелее. Началото на психологическата сепарация започва към края на първата година и особено през 3-тата година, когато детето започва да проявява самостоятелност и да се отделя от майката, за да изучава света и да се опитва да прави нещата самό. Ако то не бъде насърчено в първите си опити за самостоятелност, ако бъде ограничавано с думи като „Още си малък, дай на мен! Ти не можеш!“, то няма да изгради нагласата да опитва, да се учи от опита и да разчита на себе си. Прекаленото обгрижване независимо в коя възраст е толкова вредно, колкото и неглижирането на детето, защото го приучава към несамостоятелност и неинициативност. Периодът 10-12 години е възрастта на самоидентификацията, когато детето открива, че може да има различни ценности и интереси от родителските. Ако в този период то не срещне нужното разбиране от страна на родителите, които не го подкрепят и не го насърчават в стремежа му да открие своята индивидуалност, ако е подложено на неоправдана критика или на прекомерни изисквания, то пропуска възможността да преодолее тази толкова важна нормативна криза и да заложи основите на мисленето си като отделен човек. Вместо това то остава впримчено в мрежите на родителските възгледи, разбирания и изисквания, отлагайки откриването на своите собствени възгледи и разбирания за света за един по-късен етап, когато ще бъде по-независимо от родителите. Следващият важен етап е възрастта 19-20 години, когато детето напуска родителския дом, за да учи или за да създаде собствено семейство. Въпреки че физическото напускане на родителския дом не означава непременно психологическа отделеност от родителите, то е необходим етап, в който човек поема отговорност за себе си и живота си в много голяма степен.

Photo by Danielle MacInnes on Unsplash

Ако в някой от тези важни периоди на развитието базовите човешки потребности останат неудовлетворени, детето ще продължава несъзнавано да търси от родителя недополучените любов, внимание, уважение и подкрепа. Това то може да прави или като се съобразява с родителя и му угажда, приемайки неговата критика и изисквания, както е правило в по-ранна възраст, или като се бунтува срещу него, като го обвинява и предявява претенции. И в двата случая е налице незавършен процес на психологическо отделяне от родителите, което прави детето зависимо от тях по видим или невидим начин.  

По какво можем да разберем, че не сме преминали напълно процеса на сепарация? Най-важният индикатор е степента на самостоятелност. Ако след 25-годишна възраст човек продължава да живее при родителите си, той не е самостоятелен, независимо от образованието и работата си. Ако не умее да взема самостоятелни решения, ако очаква одобрение и похвала не само от родителите, но и от всеки друг, ако зависи от мнението на околните, за да се чувства добре със себе си, ако няма ясно очертани собствени граници и не умее да се защити или отстои, когато се налага, а чака друг да направи това вместо него, всичко това означава, че той е останал в някаква степен на психологическа слятост с родителите си и не се е формирал като напълно самостоятелно, отделно човешко същество. Вторият важен индикатор е степента на отговорност, която носим за живота си. Психологически зрелият човек носи 100% отговорност за всичко, което му се случва в живота. Той не вини държавата или системата /тоест майката/  за собствените си несполуки, а търси начини да постига нещата, към които се стреми. Всички, които се жалват от несправедливостите в родната действителност са психологически деца или подрастващи, защото децата и подрастващите не носят никаква или много малка отговорност за постъпките си. На тях винаги им е виновен някой друг.

 Photo by Naassom Azevedo on Unsplash

Може ли да се коригира тази психологическа незрялост? Разбира се, че може. Терапията не е нищо друго освен процес на психологическо порастване и замяна на детските стратегии с такива, които са по-подходящи за възрастния човек. Терапевтът подпомага именно вътрешното израстване и осъзнаването като отделно човешко същество с право на собствен живот, собствена индивидуалност, собствени схващания за нещата. Психологическата сепарация от родителите носи на първо място освобождение от усещането, че не живеем своя собствен живот, а някой, наложен от другиго, пък било то и от хората, които считаме за най-близки. Тази вътрешна свобода се проявява с огромни ползи във всички аспекти на личния живот – отношения с партньора, работа, личностно развитие. И едва когато човек е стабилен в себе си и живее живота си по своите собствени правила, едва тогава той може да приеме родителите такива, каквито са, да разбере слабите им страни, да признае силните им страни и да оцени полученото от тях по достойнство и с благодарност, без да се чувства длъжен, но също така без да смята, че и те са му длъжни с нещо.