Самообвинение

Посланието на гнева

Всяка емоция носи послание. А какво е посланието на гнева?

Какво те прави уязвим към критика?

Отговор - несъответстващата самооценка! Самооценката е начинът, по който мислим за себе си и се оценяваме сами. Често тя се разминава с реалните ни качества и способности. Традиционно повечето хора смятат, че не им достигат качества и умения, независимо че резултатите в ежедневието доказват обратното. Има и такива, които неоснователно вярват, че са по-добрите или най-добрите - за тях се казва, че имат завишена самооценка или необосновано високо самочувствие. В редки случаи самооценката е адекватна на начина, по който се представяме, или както се казва – „има самочувствие, но има и покритие“.

Самооценката представлява букет от вярвания за себе си, които се формират в детството и се затвърждават в следващите житейски периоди. Логично е някои от тях да са станали неефективни в периода на зрялата възраст. Но за съжаление, човешкото съзнание е устроено така, че в 90% от съзнателните ни избори и решения ни управляват нашите несъзнавани  убеждения и травматичният ни опит. За травмите си помним достатъчно и се предпазваме, докато несъзнаваните убеждения се достигат по-трудно, макар че и на това човек може да се научи.

Какво представляват тези несъзнавани и неефективни убеждения? Например, ако в детството някой от родителите ти е бил критичен, може да си свикнал да мислиш за себе си неща като „Не ставам“, „Не съм достатъчно добър“, „Лош съм“, „Не се справям“. И тъй като всичко в живота се стреми към равновесие, когато пораснеш, ще правиш всичко възможно, за да компенсираш това вярване с непрекъснато себедоказване, поток от успехи и преодоляване на върхове, една, две, три магистратури, изобщо стремеж да бъдеш най-добрият, за да опровергаеш това вярване и да заслужиш отново и отново одобрението на критичния родител.

Когато някой в твоето сегашно обкръжение се държи като критичния родител и не пести недоволството си, той натиска в теб точно този бутон, който отговаря за „лош съм, не се справям, не съм достатъчно добър.“ Всяко такова обезценяващо вярване за себе си е съпроводено от неприятно преживяване на отхвърляне, каквото си преживявал като дете. Винаги когато те критикуват, ти преживяваш детската емоция на срам, страх, вина и т.н. Както детето се е чувствало пренебрегнато, недооценено и недостатъчно обичано от родителя, така и ти, като възрастен, без да искаш се чувстваш точно като малкото дете – пренебрегнат, недооценен и отхвърлен. Критиката задейства старите емоции и особено вината, че не си направил всичко по силите си. Защото за детето родителят е бог, върховната инстанция! Ако бог не е доволен, кой е виновен – само детето и никой друг! 

Каквото и да си преживял в детството, то се е случило отдавна и днес разполагаш с други възможности, за да поправиш нещата.

На първо място е необходимо да дадеш адекватна оценка на направеното от теб. Например, ако те критикуват в работата, да прецениш дали си направил това, което се изисква от теб, или си направил повече, или по-малко. Ако те критикуват във връзката ти, прецени дали партньорът ти има обективни основания да е недоволен.

Второ, ако си опитал всичко, за да заслужиш одобрение, но критиката продължава, замислѝ се дали критикуващият няма някакви скрити мотиви. Това важи за всяка ситуация на перманентно критикуване, в работата, в къщи, с приятелите. Ако си се постарал да угодиш на партньора, ако го обгрижваш и проявяваш според теб достатъчно внимание, но той продължава да е недоволен, със сигурност причината за критикуването има някаква скрита цел. Струва си да помислиш!

Трето, след като си направил равносметка на критиката и си установил, че обективно другият няма за какво да бъде недоволен, добре е да му кажеш какво мислиш по въпроса. По този начин ще излезеш от позицията на малкото дете, което се чувства виновно, понеже не е отговорило на очакванията на родителя, и ще заемеш позицията на възрастния, какъвто си! В света на възрастните отношенията са регламентирани от социума, от общоприетите норми, от традициите. Например, за да получаваш такава заплата, трябва да вършиш това и това; за да си приятел с някого, трябва да се държиш така и така; за да имаш успешна връзка, е необходимо да полагаш такива и такива грижи. Докато в света на децата нещата са много прости – мама/татко ме обича или мама/татко не ме обича. Ако мама не е доволна, значи съм виновен аз!  Но ти вече не си дете и разполагаш със средства да изясниш нещата и да ги промениш, ако не те устройват. Така че говорѝ, непременно говорѝ и изяснявай с другия защо е толкова недоволен! Но говори конкретно, с факти и цифри, ако трябва. Ще откриеш интересни неща, и за него, и за себе си.

Четвърто, ако в крайна сметка установиш, че причините за критиката нямат нищо общо с твоето представяне, непременно се фокусирай върху силните си страни. За да си уязвим към критика, значи твоята оценка за теб самия е ниска или несъответства на реалността. Точно това използват несъзнателно другите, за да се доказват за твоя сметка. Критиката е вид апел към теб самия да се замислиш дали не си се втренчил прекалено в твоите несъвършенства и не игнорираш силните си качества и преимущества. Непременно направѝ списък на силните си страни в конкретната ситуация или по принцип и го чети всеки ден, за да свикнеш да ги забелязваш. Допълвай списъка, когато откриеш в себе си нещо ново, което ти харесва.  

Пътят към опознаването на себе си може да е болезнен, но винаги е в твоя полза. Това е единственият път, където печалбата е сигурна, не само за теб, но и за другите около теб. Манипулаторите ще отидат да тормозят някой друг, а тези, които те обичат, но не умеят да го показват, може би най-после ще се научат да го правят така, че и на двама ви да е приятно.

Ако тази статия ти е харесала,  постави „лайк” или я препрати на други, на които може да бъде полезна. Ще се радвам да  споделиш мнението си в коментарите! Ако искаш да запишеш час, за да поговорим, обади ми се на телефон 0896 72 92 39 или на имейл: irenslavkova@gmail.com.

Малките желания, които отлагаме

Сигурно ви е познато това: иска ви се да си купите нещо лично за вас, някоя хубава книга или дреха, нещо за вкъщи, за да промените интериора, да отидете на далечна екскурзия, да се запишете на курс по латино танци или езда, за което впрочем винаги сте си мечтали тайно. Но до това желание никога не се стига. Бюджетът не позволява, промяната вкъщи не е належаща, а свободно време точно за танци няма. Времето минава, тези малки невинни желания стават все по-забравени и отложени в годините, а към тях продължават да се трупат други, също така дребни, на вид незначителни и съвсем неспешни. Образувал се е нещо като таен склад за малки желания, които така ще си останат неизпълнени. 

Ако се вгледате отблизо в тези невинни прищявки, ще забележите, че целта на всяка една е всъщност да ви помогне да се чувствате по-различно, по-комфортно, да ви напомни, че и вие имате собствени нужди, а не само задължения като майка/баща, съпруг/а и осигурител на доходи. Не се ли казва обикновено така: „Иска ми се да замина на Бали за 10 дни, да не мисля за нищо, да се почувствам и аз човек!” Или „Ходи ми се в някой ресторант с изискана кухня, да си поръчам нещо луксозно и да се наслаждавам! Не съм ли човек и аз?!” Или „Как ми се иска в неделя да се излегна като човек с книга в ръка и да не правя нищо!” 

Скритият мотив зад повечето малки желания е един и същ - „да се почувствам като човек”.  Излиза, че това, което отлагаме, е да се чувстваме като хора, които имат свои собствени потребности, а не единствено потребностите на децата или съпруга/та. Даваме си право на всички отговорности и задължения към другите, но на задълженията към себе си – не! Ако имате голям склад със неизпълнени малки желания, тогава със сигурност сте човек, който е много отговорен, живее за другите, раздава се безпрекословно, и ..... не е щастлив. Това „Аз”, което е вашата уникална и неповторима индивидуалност, е избутано някъде встрани, където за него не остават нито време, нито пари, нито внимание. То разполага само с купа несбъднати желания и вашето пренебрежение, и това на всекидневен език се облича в красиви думи като жертвоготовност, самопожертвувателност, алтруизъм. Да, прекрасно е да се грижим за другите, но когато не правим същото за себе си, мотивите започват да изглеждат съмнителни. Дали пък не се грижа толкова за другите, защото смятам, че не заслужавам като тях? Дали не се опитвам да спечеля тяхното одобрение? Дали не ме е страх да живея за себе си, за да не ме помислят за егоист? Обществената дамга върху „живот за себе си” вместо „живот за другите” е стара и дълбоко впечатана в разбиранията ни. 

Когато броят на отложените малки и не толкова малки удоволствия надхвърли критичната маса, започват сериозни състояния като хроничен стрес, преумора, депресии, неврози. Едва те ни принуждават да си дадем сметка колко назад в общата картина на живота си сме натъпкали себе си и колко систематично пренебрегваме собствените си потребности, за да бъдем перфектни в нашите други роли. Докато на душата й се искат съвсем малки неща, за да се почувства щастлива. Тя е като малко дете, не се радва на скъпи играчки, с които да си играе в самота, а на обич и внимание лично за нея. Тя харесва да живее интересен и удовлетворяващ живот, а не ежедневие, изпълнено със задължения, стрес и негативни емоции.

Така че, ако имате много такива отложени желания и тайни мечти, си струва да се замислите защо постоянно се пренебрегвате заради другите и да започнете да ги изпълнявате едно по едно – с кеф и благодарност към себе си, любимия/любимата. Не се чувствайте виновни, че живеете за себе си, защото ползите от това да се грижите за себе си са много и не касаят само вас. Изнервеният и преуморен човек напряга всички наоколо, докато удовлетвореният им влияе балансиращо. Балансът е важен във всяко нещо не за да няма недоволни, а за да има повече щастливи хора. Затова, ако искате да направите другите щастливи, първо се погрижете за себе си! Тайният склад с желания ще ви покаже как! 

Ако тази статия ти е харесала,  постави „лайк” или я препрати на други, на които може да бъде полезна. Ще се радвам да  споделиш мнението си в коментарите! Ако искаш да запишеш час, за да поговорим, обади ми се на телефон 0896 72 92 39 или на имейл: irenslavkova@gmail.com.

Що е токсична среда?

Всеки човек има нужда да се развива в подходяща среда. Затова, докато децата са малки, е важно да им се осигурява благоприятно отношение и условия, за да развиват психиката си и да формират добро отношение към себе си и света, понеже това е изходната позиция в живота на всеки един. Едно е да тръгнеш в морето на живота с вярването, че си достоен за обич и добруване, съвсем друго е, ако вярваш, че си ненужен, непотребен или неспособен. 

Подходяща среда не означава напълно защитена среда. Първата е необходима, когато детето е съвсем малко, но после то има нужда да следва вродения си инстинкт да опознава света и да се учи да бъде самостоятелно. Прекаленото обгрижване не развива самостоятелността, конкурентността и здравословната агресия /амбицията/, а лишава детето от инициатива и го учи на безпомощност. От друга страна, неглижирането го прави неуверено във възможностите му и съответно страхливо в опитите му да бъде независимо. Това, от което то се нуждае, е не свръхопека и спестяване на трудностите, а безусловна подкрепа и място/човек/, където може да се връща всеки път, когато светът му се стори заплашителен, за да се почувства пак обичано и закриляно. И тъй като във всеки възрастен продължава да живее малкото дете, което някога е бил, тази потребност от сигурност и подкрепа остава за цял живот. 

Следователно, подходяща среда е тази, в която човек има възможност да се изправи пред предизвикателствата на своя живот, но също така разполага с източник на сигурна подкрепа, към който да се обърне, за да почерпи увереност, че е на прав път, да си свали маските и да си отдъхне от борбите, да получи безусловна любов и приемане, макар и само за няколко мига. Не е нужно такива хора да са много, понякога са достатъчни един, двама верни приятели, или родител, или партньор. 

Какво се случва, когато човек не разполага с такава подкрепа и средата около него е твърде враждебна? Всъщност по време на социалното си функциониране всеки се конфронтира с най-големите си страхове и най-уязвимите си места. Обратната връзка, която получаваме от средата си, е безценна в този смисъл, понеже показва на какво да обърнем внимание, какво да коригираме, за да оздравим себе си и живота си. Но има периоди, в които нещата прекалено не вървят и това прекалено ни затормозява. Каквото и да правим, както и да се опитваме, промяната е минимална и нетрайна или никаква. Понякога клиенти ми казват, че се чувстват объркани, понеже отвсякъде получават неодобрение и критика - в работата, от родителите, в партньорските отношения. Отвсякъде някой иска нещо от тях, отвсякъде ги критикуват. Повечето се стараят да правят нещата по-добре, но уви, не получават признание и те се чувстват зле, започват да се съмняват в себе си – „Дали наистина не съм толкова лош, колкото казват всички около мен?” Под „лош” разбирай всичко с негативен знак – „некадърен, мързелив, безотговорен, сприхав, всякакъв.” От друга страна, вътрешното усещане за себе си не е такова и особено, ако са положени всички усилия да се заслужи признанието на другия, но той продължава да не го дава, човек се чувства изгубен, дезориентиран за това какъв е и дали не е такъв, какъвто го мислят другите. Ето това е токсична среда, когато е налице пълно „обгазяване” с критика и недоволство. И ако наоколо няма никого, който да те накара да се почувстваш приет и подкрепян такъв, какъвто си, токсичната среда може да те погълне и обезличи.

Ако разпознаваш себе си в написаното, не бързай да вярваш, че си лош, защото не си! По-добре помисли върху следното:

- Имат ли твоите критикари някаква изгода от това да те критикуват непрекъснато? 

- Имаш ли ти някаква полза да се държиш така, както си се държал досега?

- Няма ли други начини, по които да действаш, след като досегашните очевидно са неефективни? 

Да се оцелява в токсична среда е голямо предизвикателство, но точно това не е нужно да се прави. Оцеляването не е резултатна стратегия. За да се намираш в такова положение най-вероятно ти самият не се чувстваш добре със себе си. Токсичната среда ти показва точно това – ти самият не се цениш и не си вярваш. Но е много трудно да се справиш сам, защото си загубил връзка с това, което си, и дълбоко в себе си вярваш, че си. Затова понякога е по-добре някои токсични отношения да се прекратяват, защото отнемат много сили и на човек не му остава ресурс, за да се справи. По-доброто решение може да дойде, когато си зададеш въпроса „Това ли заслужавам аз?” Ако отговорът е „не”, възможностите ще дойдат бързо. Също е добре да се огледаш около себе си за хора, които биха те подкрепяли и вярвали, които виждат твоите способности и потенциал. Ако се постараеш да увеличиш броя на такива хора в твоето обкръжение, скоро ще започнеш да гледаш на себе си по друг, много по-утвърждаващ начин. Токсичната среда със сигурност ти показва, че си фокусиран върху собствените си недостатъци /каквито имаме всички/, а не върху силните си страни. Следващата най-добра стъпка би била работата с психолог, за да подобриш самочувствието си. Добрата самооценка създава съвсем друга външна среда, това е проверено! 

Ако тази статия ти е харесала,  постави „лайк” или я препрати на други, на които може да бъде полезна. Ще се радвам да  споделиш мнението си в коментарите! Ако искаш да запишеш час, за да поговорим, обади ми се на телефон 0896 72 92 39 или на имейл: irenslavkova@gmail.com. 

Разликата между „Ти си глупав“ и „Ти постъпи глупаво“

„В течение на живота на един човек личността се създава изключително

от това, което слуша, и това, което чете.“ - Георги Гурджиев

Каква е разликата между това да кажеш на някого „Ти си глупав!“ и „Ти постъпи глупаво!“ Двете фрази изглеждат като еднакво съдържание, но формулирано по различен начин. Обаче разликата е огромна, от земята до небето, така да се каже. Когато казваме на някого „Ти си глупав, лош, неспособен, посредствен ….“ ние отправяме обида към човека, към личността като цяло. Това е като етикет, който слагаме на другия за наше удобство – може би защото сме видели други да го правят или понеже така ще се почувстваме нещо повече от него, по-умни, по-добри, по-способни. Етикетирането е като клеймо, което се лепва на челото и белязва човека. „Не ми говори за него, той е лош“ и край. Оттук нататък нищо не може да се направи. Етикетът е като аксиома, даденост, другият е такъв, какъвто сме го определили и не е възможно да се промени.

Когато нападаме другия като личност, общуването се прекратява. Партньорът се чувства атакуван и застрашен, и е малко вероятно да чуе нещо друго от разговора освен квалификацията по свой адрес. След което веднага минава в защита - някои се отдръпват, други нападат, всеки според собствената си стратегия. Но общуването все едно е приключило и не можем да очакваме положителни резултати.

Особено вредно е да се отправят етикети към децата. Децата изграждат представата за себе си въз основа на нашето отношение към тях. Те вярват буквално на това, което им казваме, и ако им казваме, че са лоши или неспособни, и особено ако им го повтаряме, те го възприемат и интегрират в оценката за себе си. Понякога виждам млади майки, които не се скъпят в обидните квалификации към детето: „Откъде се взе такъв прост, две думи не можеш да запомниш!“ или „Ей че си див, на кого приличаш?!“ На такива майки много ми се иска да кажа: „Мило майче, още няма страшно, че детето не се е представило в детската градина според очакванията ти или че не иска да се стои като препарирано, за да не ти пречи. Проблемите ще дойдат после, когато тръгне в живота с нагласата, че е просто, тъпо или безнадежден случай.“ Децата формират вярванията за себе си най-вече въз основа на родителското отношение и атмосферата в семейството. Затова на някои деца после им е трудно в живота, въпреки че са умни и талантливи.

Когато казваме на някого „Ти постъпи глупаво“, ние отправяме коментар само към определено поведение или постъпка, но без да атакуваме личността. Това е критика, но частична. Когато критиката е към нещо конкретно, човекът не се чувства застрашен като под обстрел и има капацитета да се вслуша в казаното, особено ако усети, че тази критика е добронамерена. Критикувайки конкретно действие, при това с добронамереност, имаме всички шансове да постигнем целта на критиката – другият да се вслуша. Критикуването на конкретна постъпка или поведение признава на другия правото на грешка. Всеки може да сбърка, при това по много пъти, и всеки може да се поправи. Така е устроен животът. Колкото и да се подготвяме за него, учейки в добри училища и университети, и възприемайки безрискови стратегии, никой досега не си е спестил грешките. Този вид критика слага акцента върху грешката, която може да бъде допусната и поправена, за разлика от квалификацията, която не допуска правото на промяна.

Иска ми се да кажа две думи и за самобичуването. Самобичуването е вид етикетиране, но отправено към себе си. „Аз съм лош, за нищо не ставам, не ме бива.“ С какво помагат тези нападки? Помагат да се почувстваме още по-зле, да се депресираме, да възприемаме неуспеха като нещо фатално и като краен резултат. Самонападките задълбочават непродуктивното мислене и непродуктивното поведение и не водят доникъде. Докато „Аз сбърках“ дава алтернатива, понеже носи идеята за другата възможност, която сме пропуснали да забележим. Самоуважението и зачитането на собствената личност са в основата на здравословното самочувствие, затова е важно да си даваме правото на грешки и на развитие.

Потенциала в грешката

Грешката – движение напред или движение назад?!

Толкова много е говорено, че грешките ни помагат да растем, че изглежда няма какво повече да се каже. И все пак тази житейска истина не е интегрирана добре в нашите културно-поведенчески модели. Как е общоприето да се реагира на грешките? Стремим се да ги избягваме, което може да се превърне в силно ограничаващо поведение – заради страх от предишни грешки човек не прави нищо или почти нищо. Срамуваме се от тях, защото смятаме, че да се греши означава да сме неподготвени, неспособни или безотговорни. Това разбиране за грешката се създава отрано, още в училище. Ако си подготвен, получаваш „шест“ и похвала, ако не си подготвен, получаваш „две“ и мъмрене пред класа и епитети от съучениците –„мързелив“, „глупав“, „двойкаджия“.  

Това, което не правим с грешките, е да ги анализираме, за да видим какво е довело до тях. В прогимназията имах учителка по математика, която много уважавах, въпреки че не харесвах предмета й. Тя обичаше да казва, с линия и тебешир в ръката: „Моля ви, ученици, грешете, за да знам къде не ви достигат знания!“ Твърдеше го насериозно и ние й вярвахме, защото нейните ученици традиционно се представяха най-добре на изпитите след седми клас. Та грешката показва къде не ни достигат опит, знания и правилен подход. Тя не е нещо срамно и може да не бъде нещо фатално, ако се поучим от нея. Грешката сочи пътя на нашето развитие. Не съм виждала дете, което изведнъж да стане и да тръгне. А вие? То ще пада, ще се клатушка, ще се поудари и ще направи много опити, докато се научи да ходи стабилно. В живота сме като бебетата, правим грешки, падаме и ставаме, докато ни се получи това, което искаме. Но има известна разлика. Бебето не е научено да се срамува от неуспешните си опити да опознава света. Тъкмо напротив, когато се опари или удари, то се учи да се пази. Докато поради втълпеното отношение към грешенето по-големите деца и възрастните по-често изпитват срам и страх, че са се представили като глупави или неуспешни. Бебето е движено единствено от непреодолимото си любопитство да опознава света. Сигурно сте чували за известни хора, които на принципа „тъпо, но упорито“ не са спирали да правят грешка след грешка по пътя към някаква цел, докато не са стигнали до нея. Последното нещо, което би им хрумнало, е да се откажат. Както на бебето, впрочем. Това са успешните хора. Няма успешен човек, който да не се е провалял поне няколко пъти. Ако има, аз лично бих се усъмнила, че нещо не е наред. Как може човек да открива света, като знае всичко за всичко? Информацията е едно, живото знание е друго. Живото знание е нашият опит, преживените и осмислени грешки, нещо, което сме прекарали през себе си, преживели, изстрадали, преосмислили. Живото знание е преобразуваната грешка, която сме превърнали в  потенциал, в ресурс. Детето, което е пипнало топлата печка, няма да го направи пак, но е малко вероятно да се откаже да експериментира с нея. По-скоро рано или късно ще разбере как да я включва и изключва, и ще открие съвсем неподозирани хоризонти/!/  

По същия начин постъпват и онези възрастни, за които грешката е източник на възможности. Те я анализират, интегрират наученото в практиката и превръщат грешката в опит. Хората, които се учат от допуснатите грешки, са по-успешни и се развиват постоянно, самоъпдейтват се, така да се каже. Грешка в системата, мдаа, интересно как да я отстраним?! Онези, които се срамуват от грешките и ги избягват, съответно са по-сковани, по-конвенционални и не поемат рискове.

Както е казал един мъдър човек: „Не мога да променя стореното, но мога да променя отношението си към него“. Което впрочем е същността на терапията. Няма как да променим случилото се в миналото. Това, което можем да направим, е да го разгледаме от друга гледна точка, която ще му даде нов смисъл. Можем да разгледаме причините, които са довели до него, и можем да ги коригираме. Тогава в голяма степен ще сме сигурни, че няма да повторим същата грешка. Така грешката се превръща в опит, нещо преживяно и преболедувано, нещо, което нашата житейска „имунна система“ може да разпознава. Дори и да не се получи от първия път и да повторим същата грешка, това означава единствено, че не ни достигат още умения и знания, а не че сме неадекватни. Тоест имаме нужда да продължим да доизграждаме имунитета си.

Затова грешките са нещо много полезно, много инструментално. Те сочат конкретно къде имаме нужда да се надградим като знания и умения или още по-добре - като разбиране на себе си и света - за да продължим да се развиваме. Защото пак, както е казал неизвестен мъдрец: „Застой няма. Има само движение напред или движение назад.“