Тревожността е начин на мислене - 2

„Аз съм това, което мисля и чувствам.“

Освен индивидуалните нагласи има и други, обществени нагласи, в които всички ние сме потопени и които оказват огромно въздействие, включително върху тревожността. Съвременният начин на живот поставя много изисквания. Ако човек реши да ги следва безкритично, те могат да му костват здравето. Съвременният начин на живот залага на конкуренцията и непрекъснатото развитие. Ако не си конкурентен, тоест ако не правиш нови и нови неща, за да се развиваш и да посрещаш високите изисквания, ще отпаднеш от състезанието. Най-лесно това се вижда в училище. Ако детето не тръгне на английски още в първи клас или в детската градина /!/ или ако не влезе в престижна гимназия, родителите се тревожат, че то ще бъде неконкурентноспособно. Неконкурентноспособността означава, че няма да се реализира добре в живота, няма да има престижна професия и финансова сигурност. Тази логика е крайно съмнителна, тъй като много деца с не толкова престижно образование се оказват по-амбициозни и независими да следват мечтите си. Но за жалост повечето родители подхождат от позицията на страха и общоприетия шаблон за успех. Ето как детето започва отрано да обслужва родителските страхове, подлага се на големи натоварвания, вместо да играе или спортува, втълпява му се, че не се справя достатъчно добре или че винаги трябва да е на висота. Така се залагат основите на бъдещия невротик, който отрано е научен, че трябва да бъде най-добрият във всичко и че дори това не е достатъчно.

Но има и друг, много по-негативен резултат от прекалените амбиции и динамичното и  изтощително ежедневие. Робуването на обществените модели за успех ни откъсва от собствените потребности и вкусове. На практика те започват да се заглушават още преди да се тръгне на училище и особено след това. Когато непрекъснато те учат, че трябва да си като другите, за да успееш в живота, ти постепенно забравяш да питаш себе си какво всъщност искаш, какво ти харесва, какво обичаш да правиш, което е различно от онова, което очакват от теб. В неведение си за нещата, които би искал да правиш в този живот, ако ти бяха дали възможност да ги откриеш. Не всеки има изявени таланти, които да определят жизнения му път. За повечето хора е необходимо време и развиване на усет и разбиране към себе си. Много по-лесно е да се научи едно дете да е във връзка със собствените потребности, отколкото един възрастен с неговите житейски задължения. Една майка ще предпочете да постави децата преди себе си и собствените си потребности, без да подозира колко много това вреди и на нея, и на тях. На нея, защото когато децата пораснат и си тръгнат, тя ще остане сама с нищото, понеже е живяла техния живот, а не своя. На тях, защото са се научили също като нея да не уважават своите потребности и да заглушават вътрешния си глас. Последното води до загуба на автентичността. А загубата на автентичността е все едно да живееш чужд живот, не своя, тоест празнота.

Вместо да изграждаме връзката със себе си, да се учим да разпознаваме и зачитаме собствените си потребности, което е в основата на добрата самооценка, ние възприемаме вярвания, че трябва да се знае много, за да се успее, че трябва да си първи във всичко, а не само в нещата, които харесваш, че трябва непрекъснато да се доказваш, че трябва да имаш голям материален успех, за да си щастлив. Едва по-късно в живота, когато човекът претърпи житейски неуспехи по избрания не от него път, се замисля какво всъщност иска да прави в този живот и как да го прави по начин, който е възнаграждаващ, а не ограбващ.

Още една причина за повишената тревожност според мен е, че отварянето към света благодарение на съвременните комуникации, наред с големите удобства и преимущества, поставя на изпитание собственото ни усещане за сигурност и защитеност в този свят с всичките му проблеми. Всекидневният поток от негативни новини има пряк принос към усилването на тревожността и представата, че живеем в несигурен свят. Ако човек е по-неуверен в себе си по отношение на това, което му се полага в живота по рождено право, той или започва да гледа на живота все повече като на състезание и се стреми още по-силно да завоюва полагаемото му се или се затваря в себе си от страх, че няма как да успее и да се изяви в този огромен и враждебен свят. И двете са пряк път към невротичността.

Не можем да променим времето, в което живеем, но можем да направим себе си по-пригодни за неговите предизвикателства. Това става с преосмисляне на настоящите вярвания и житейски стратегии, за да станем по-центрирани в себе си и по-успешни и спокойни по отношение на това, на което имаме право в живота и което никой друг не може да ни отнеме, дори най-големият ни конкурент. Увереността в себе си и в собствения път са най-голямата защита, която можем да си дадем, и най-сигурният начин за постигане на вътрешно благополучие. 

Тревожността е начин на мислене - 1

„Аз съм това, което мисля и чувствам.“

Все повече хора си задават въпроса защо повишената тревожност и тревожните състояния са толкова разпространени днес. Причините са разни, но могат да се обобщят в две групи: индивидуални и обществени.

В психологията отдавна е установено, че съществува пряка връзка между мисловните модели, вътрешния емоционален фон и телесните реакции. Обръщал ли си внимание какви мисли те спохождат сутрин веднага след сън? Може би си мислиш как да станеш от леглото, като не ти се става, че трябва да работиш цял ден, а вечерта да се грижиш за семейството, че работата е скучна, колегите – неприятни, шефът – авторитарен и груб….. Забелязвал ли си какво настроение пораждат тези мисли – досада, напрежение, неприязън, яд, че трябва да живееш така. Всяка емоция води до хормонален отговор в тялото, който го кара да се чувства по определен начин. След такива мисли се чувстваш уморен, демотивиран, без енергия. А спомняш ли си как е протичал денят ти след такова сутрешно програмиране? Едва ли особено добре.

А спомняш ли си какво си мислел и чувствал сутрин, когато ти е предстояла почивка или работа върху интересен проект, който възбужда творческото въображение – нетърпелив си да започнеш деня, настройваш се за желаното събитие, предвкусваш удоволствието, без значение дали след няколко часа ще си на плажа или ще работиш по нещо, което ти харесва. Отговорът на тялото на тези други мисли и емоции е различен, то е заредено с енергия и готовност за действие. Със сигурност денят ти не е бил част от сивото ежедневие.   

Това е само пример, който показва недвусмислено, че мислите пораждат определени емоции, които от своя страна водят до конкретен телесен отговор. Всеки един от нас е това, което мисли и чувства. Не си даваме сметка в каква голяма степен житейският ни път отразява това твърдение. Ако се опиташ да проследиш връзката между онова, което си мислел за себе си преди години и сегашното си положение, ще установиш, че последното е пряко производно на тогавашните ти мисли и чувства. Най-малкото сегашните ти главни проблеми са. Ако си възприемал себе си като способен, деен и уверен, със сигурност днес разполагаш с плодовете на такова мислене. Ако си подхождал в живота с опасения, свръхпредпазливост и преподсигуряване, настоящият ти житейски момент е в ясна връзка с този начин на мислене и действане.

Когато човек има много опасения как ще се справи, дали ще се справи, какво ще кажат другите, какво ще стане, ако не успее и т.н., той изпитва страх непрекъснато. Този страх не е силен, но постоянен и действа във фонов режим. Това всъщност е тревожността. Тревожността е постоянен фонов страх, който въздейства върху тялото по неуловим начин. Тя го напряга, стяга мускулите, привежда раменете, превива гръбнака в очакване на някакви неблагоприятни събития. Така може да се живее години наред. Тревожната нагласа се придобива, но по-често се онаследява. Ако двамата или единият от родителите е по-тревожен, този модел се възприема от детето в процеса на възпитание. Защото какво е възпитанието, ако не предаване на родителския мироглед за света и как да се държим в него?! Както посочих по-горе, вярванията, които детето възприема от родителите и които формират тревожна нагласа, в основни линии се свързват с ниско самочувствие и неувереност как ще се справи в този огромен и враждебен свят.

С индивидуалните модели и вярвания, които пораждат тревожността, може да се работи и те подлежат на промяна. Отнема време, но резултатите са трайни. Лично моето мнение е, че ако страдате от повишена тревожност, от паническо или друго тревожно разстройство, което ви пречи да живеете комфортно, вие разполагате с голям шанс да оправите живота си. Колкото по-рано се е случило, толкова по-добре, защото няма да прахосате години наред в такива страхове. Какво имам предвид под „шанс“? На първо място, разполагате с ясно очертана посока, която да следвате, и второ – дискомфортът е голям, следователно имате силен мотив за действие и промяна. Следва

Самообвинение

Посланието на гнева

Всяка емоция носи послание. А какво е посланието на гнева?

Какво те прави уязвим към критика?

Отговор - несъответстващата самооценка! Самооценката е начинът, по който мислим за себе си и се оценяваме сами. Често тя се разминава с реалните ни качества и способности. Традиционно повечето хора смятат, че не им достигат качества и умения, независимо че резултатите в ежедневието доказват обратното. Има и такива, които неоснователно вярват, че са по-добрите или най-добрите - за тях се казва, че имат завишена самооценка или необосновано високо самочувствие. В редки случаи самооценката е адекватна на начина, по който се представяме, или както се казва – „има самочувствие, но има и покритие“.

Самооценката представлява букет от вярвания за себе си, които се формират в детството и се затвърждават в следващите житейски периоди. Логично е някои от тях да са станали неефективни в периода на зрялата възраст. Но за съжаление, човешкото съзнание е устроено така, че в 90% от съзнателните ни избори и решения ни управляват нашите несъзнавани  убеждения и травматичният ни опит. За травмите си помним достатъчно и се предпазваме, докато несъзнаваните убеждения се достигат по-трудно, макар че и на това човек може да се научи.

Какво представляват тези несъзнавани и неефективни убеждения? Например, ако в детството някой от родителите ти е бил критичен, може да си свикнал да мислиш за себе си неща като „Не ставам“, „Не съм достатъчно добър“, „Лош съм“, „Не се справям“. И тъй като всичко в живота се стреми към равновесие, когато пораснеш, ще правиш всичко възможно, за да компенсираш това вярване с непрекъснато себедоказване, поток от успехи и преодоляване на върхове, една, две, три магистратури, изобщо стремеж да бъдеш най-добрият, за да опровергаеш това вярване и да заслужиш отново и отново одобрението на критичния родител.

Когато някой в твоето сегашно обкръжение се държи като критичния родител и не пести недоволството си, той натиска в теб точно този бутон, който отговаря за „лош съм, не се справям, не съм достатъчно добър.“ Всяко такова обезценяващо вярване за себе си е съпроводено от неприятно преживяване на отхвърляне, каквото си преживявал като дете. Винаги когато те критикуват, ти преживяваш детската емоция на срам, страх, вина и т.н. Както детето се е чувствало пренебрегнато, недооценено и недостатъчно обичано от родителя, така и ти, като възрастен, без да искаш се чувстваш точно като малкото дете – пренебрегнат, недооценен и отхвърлен. Критиката задейства старите емоции и особено вината, че не си направил всичко по силите си. Защото за детето родителят е бог, върховната инстанция! Ако бог не е доволен, кой е виновен – само детето и никой друг! 

Каквото и да си преживял в детството, то се е случило отдавна и днес разполагаш с други възможности, за да поправиш нещата.

На първо място е необходимо да дадеш адекватна оценка на направеното от теб. Например, ако те критикуват в работата, да прецениш дали си направил това, което се изисква от теб, или си направил повече, или по-малко. Ако те критикуват във връзката ти, прецени дали партньорът ти има обективни основания да е недоволен.

Второ, ако си опитал всичко, за да заслужиш одобрение, но критиката продължава, замислѝ се дали критикуващият няма някакви скрити мотиви. Това важи за всяка ситуация на перманентно критикуване, в работата, в къщи, с приятелите. Ако си се постарал да угодиш на партньора, ако го обгрижваш и проявяваш според теб достатъчно внимание, но той продължава да е недоволен, със сигурност причината за критикуването има някаква скрита цел. Струва си да помислиш!

Трето, след като си направил равносметка на критиката и си установил, че обективно другият няма за какво да бъде недоволен, добре е да му кажеш какво мислиш по въпроса. По този начин ще излезеш от позицията на малкото дете, което се чувства виновно, понеже не е отговорило на очакванията на родителя, и ще заемеш позицията на възрастния, какъвто си! В света на възрастните отношенията са регламентирани от социума, от общоприетите норми, от традициите. Например, за да получаваш такава заплата, трябва да вършиш това и това; за да си приятел с някого, трябва да се държиш така и така; за да имаш успешна връзка, е необходимо да полагаш такива и такива грижи. Докато в света на децата нещата са много прости – мама/татко ме обича или мама/татко не ме обича. Ако мама не е доволна, значи съм виновен аз!  Но ти вече не си дете и разполагаш със средства да изясниш нещата и да ги промениш, ако не те устройват. Така че говорѝ, непременно говорѝ и изяснявай с другия защо е толкова недоволен! Но говори конкретно, с факти и цифри, ако трябва. Ще откриеш интересни неща, и за него, и за себе си.

Четвърто, ако в крайна сметка установиш, че причините за критиката нямат нищо общо с твоето представяне, непременно се фокусирай върху силните си страни. За да си уязвим към критика, значи твоята оценка за теб самия е ниска или несъответства на реалността. Точно това използват несъзнателно другите, за да се доказват за твоя сметка. Критиката е вид апел към теб самия да се замислиш дали не си се втренчил прекалено в твоите несъвършенства и не игнорираш силните си качества и преимущества. Непременно направѝ списък на силните си страни в конкретната ситуация или по принцип и го чети всеки ден, за да свикнеш да ги забелязваш. Допълвай списъка, когато откриеш в себе си нещо ново, което ти харесва.  

Пътят към опознаването на себе си може да е болезнен, но винаги е в твоя полза. Това е единственият път, където печалбата е сигурна, не само за теб, но и за другите около теб. Манипулаторите ще отидат да тормозят някой друг, а тези, които те обичат, но не умеят да го показват, може би най-после ще се научат да го правят така, че и на двама ви да е приятно.

Ако тази статия ти е харесала,  постави „лайк” или я препрати на други, на които може да бъде полезна. Ще се радвам да  споделиш мнението си в коментарите! Ако искаш да запишеш час, за да поговорим, обади ми се на телефон 0896 72 92 39 или на имейл: irenslavkova@gmail.com.

Малките желания, които отлагаме

Сигурно ви е познато това: иска ви се да си купите нещо лично за вас, някоя хубава книга или дреха, нещо за вкъщи, за да промените интериора, да отидете на далечна екскурзия, да се запишете на курс по латино танци или езда, за което впрочем винаги сте си мечтали тайно. Но до това желание никога не се стига. Бюджетът не позволява, промяната вкъщи не е належаща, а свободно време точно за танци няма. Времето минава, тези малки невинни желания стават все по-забравени и отложени в годините, а към тях продължават да се трупат други, също така дребни, на вид незначителни и съвсем неспешни. Образувал се е нещо като таен склад за малки желания, които така ще си останат неизпълнени. 

Ако се вгледате отблизо в тези невинни прищявки, ще забележите, че целта на всяка една е всъщност да ви помогне да се чувствате по-различно, по-комфортно, да ви напомни, че и вие имате собствени нужди, а не само задължения като майка/баща, съпруг/а и осигурител на доходи. Не се ли казва обикновено така: „Иска ми се да замина на Бали за 10 дни, да не мисля за нищо, да се почувствам и аз човек!” Или „Ходи ми се в някой ресторант с изискана кухня, да си поръчам нещо луксозно и да се наслаждавам! Не съм ли човек и аз?!” Или „Как ми се иска в неделя да се излегна като човек с книга в ръка и да не правя нищо!” 

Скритият мотив зад повечето малки желания е един и същ - „да се почувствам като човек”.  Излиза, че това, което отлагаме, е да се чувстваме като хора, които имат свои собствени потребности, а не единствено потребностите на децата или съпруга/та. Даваме си право на всички отговорности и задължения към другите, но на задълженията към себе си – не! Ако имате голям склад със неизпълнени малки желания, тогава със сигурност сте човек, който е много отговорен, живее за другите, раздава се безпрекословно, и ..... не е щастлив. Това „Аз”, което е вашата уникална и неповторима индивидуалност, е избутано някъде встрани, където за него не остават нито време, нито пари, нито внимание. То разполага само с купа несбъднати желания и вашето пренебрежение, и това на всекидневен език се облича в красиви думи като жертвоготовност, самопожертвувателност, алтруизъм. Да, прекрасно е да се грижим за другите, но когато не правим същото за себе си, мотивите започват да изглеждат съмнителни. Дали пък не се грижа толкова за другите, защото смятам, че не заслужавам като тях? Дали не се опитвам да спечеля тяхното одобрение? Дали не ме е страх да живея за себе си, за да не ме помислят за егоист? Обществената дамга върху „живот за себе си” вместо „живот за другите” е стара и дълбоко впечатана в разбиранията ни. 

Когато броят на отложените малки и не толкова малки удоволствия надхвърли критичната маса, започват сериозни състояния като хроничен стрес, преумора, депресии, неврози. Едва те ни принуждават да си дадем сметка колко назад в общата картина на живота си сме натъпкали себе си и колко систематично пренебрегваме собствените си потребности, за да бъдем перфектни в нашите други роли. Докато на душата й се искат съвсем малки неща, за да се почувства щастлива. Тя е като малко дете, не се радва на скъпи играчки, с които да си играе в самота, а на обич и внимание лично за нея. Тя харесва да живее интересен и удовлетворяващ живот, а не ежедневие, изпълнено със задължения, стрес и негативни емоции.

Така че, ако имате много такива отложени желания и тайни мечти, си струва да се замислите защо постоянно се пренебрегвате заради другите и да започнете да ги изпълнявате едно по едно – с кеф и благодарност към себе си, любимия/любимата. Не се чувствайте виновни, че живеете за себе си, защото ползите от това да се грижите за себе си са много и не касаят само вас. Изнервеният и преуморен човек напряга всички наоколо, докато удовлетвореният им влияе балансиращо. Балансът е важен във всяко нещо не за да няма недоволни, а за да има повече щастливи хора. Затова, ако искате да направите другите щастливи, първо се погрижете за себе си! Тайният склад с желания ще ви покаже как! 

Ако тази статия ти е харесала,  постави „лайк” или я препрати на други, на които може да бъде полезна. Ще се радвам да  споделиш мнението си в коментарите! Ако искаш да запишеш час, за да поговорим, обади ми се на телефон 0896 72 92 39 или на имейл: irenslavkova@gmail.com.

Що е токсична среда?

Всеки човек има нужда да се развива в подходяща среда. Затова, докато децата са малки, е важно да им се осигурява благоприятно отношение и условия, за да развиват психиката си и да формират добро отношение към себе си и света, понеже това е изходната позиция в живота на всеки един. Едно е да тръгнеш в морето на живота с вярването, че си достоен за обич и добруване, съвсем друго е, ако вярваш, че си ненужен, непотребен или неспособен. 

Подходяща среда не означава напълно защитена среда. Първата е необходима, когато детето е съвсем малко, но после то има нужда да следва вродения си инстинкт да опознава света и да се учи да бъде самостоятелно. Прекаленото обгрижване не развива самостоятелността, конкурентността и здравословната агресия /амбицията/, а лишава детето от инициатива и го учи на безпомощност. От друга страна, неглижирането го прави неуверено във възможностите му и съответно страхливо в опитите му да бъде независимо. Това, от което то се нуждае, е не свръхопека и спестяване на трудностите, а безусловна подкрепа и място/човек/, където може да се връща всеки път, когато светът му се стори заплашителен, за да се почувства пак обичано и закриляно. И тъй като във всеки възрастен продължава да живее малкото дете, което някога е бил, тази потребност от сигурност и подкрепа остава за цял живот. 

Следователно, подходяща среда е тази, в която човек има възможност да се изправи пред предизвикателствата на своя живот, но също така разполага с източник на сигурна подкрепа, към който да се обърне, за да почерпи увереност, че е на прав път, да си свали маските и да си отдъхне от борбите, да получи безусловна любов и приемане, макар и само за няколко мига. Не е нужно такива хора да са много, понякога са достатъчни един, двама верни приятели, или родител, или партньор. 

Какво се случва, когато човек не разполага с такава подкрепа и средата около него е твърде враждебна? Всъщност по време на социалното си функциониране всеки се конфронтира с най-големите си страхове и най-уязвимите си места. Обратната връзка, която получаваме от средата си, е безценна в този смисъл, понеже показва на какво да обърнем внимание, какво да коригираме, за да оздравим себе си и живота си. Но има периоди, в които нещата прекалено не вървят и това прекалено ни затормозява. Каквото и да правим, както и да се опитваме, промяната е минимална и нетрайна или никаква. Понякога клиенти ми казват, че се чувстват объркани, понеже отвсякъде получават неодобрение и критика - в работата, от родителите, в партньорските отношения. Отвсякъде някой иска нещо от тях, отвсякъде ги критикуват. Повечето се стараят да правят нещата по-добре, но уви, не получават признание и те се чувстват зле, започват да се съмняват в себе си – „Дали наистина не съм толкова лош, колкото казват всички около мен?” Под „лош” разбирай всичко с негативен знак – „некадърен, мързелив, безотговорен, сприхав, всякакъв.” От друга страна, вътрешното усещане за себе си не е такова и особено, ако са положени всички усилия да се заслужи признанието на другия, но той продължава да не го дава, човек се чувства изгубен, дезориентиран за това какъв е и дали не е такъв, какъвто го мислят другите. Ето това е токсична среда, когато е налице пълно „обгазяване” с критика и недоволство. И ако наоколо няма никого, който да те накара да се почувстваш приет и подкрепян такъв, какъвто си, токсичната среда може да те погълне и обезличи.

Ако разпознаваш себе си в написаното, не бързай да вярваш, че си лош, защото не си! По-добре помисли върху следното:

- Имат ли твоите критикари някаква изгода от това да те критикуват непрекъснато? 

- Имаш ли ти някаква полза да се държиш така, както си се държал досега?

- Няма ли други начини, по които да действаш, след като досегашните очевидно са неефективни? 

Да се оцелява в токсична среда е голямо предизвикателство, но точно това не е нужно да се прави. Оцеляването не е резултатна стратегия. За да се намираш в такова положение най-вероятно ти самият не се чувстваш добре със себе си. Токсичната среда ти показва точно това – ти самият не се цениш и не си вярваш. Но е много трудно да се справиш сам, защото си загубил връзка с това, което си, и дълбоко в себе си вярваш, че си. Затова понякога е по-добре някои токсични отношения да се прекратяват, защото отнемат много сили и на човек не му остава ресурс, за да се справи. По-доброто решение може да дойде, когато си зададеш въпроса „Това ли заслужавам аз?” Ако отговорът е „не”, възможностите ще дойдат бързо. Също е добре да се огледаш около себе си за хора, които биха те подкрепяли и вярвали, които виждат твоите способности и потенциал. Ако се постараеш да увеличиш броя на такива хора в твоето обкръжение, скоро ще започнеш да гледаш на себе си по друг, много по-утвърждаващ начин. Токсичната среда със сигурност ти показва, че си фокусиран върху собствените си недостатъци /каквито имаме всички/, а не върху силните си страни. Следващата най-добра стъпка би била работата с психолог, за да подобриш самочувствието си. Добрата самооценка създава съвсем друга външна среда, това е проверено! 

Ако тази статия ти е харесала,  постави „лайк” или я препрати на други, на които може да бъде полезна. Ще се радвам да  споделиш мнението си в коментарите! Ако искаш да запишеш час, за да поговорим, обади ми се на телефон 0896 72 92 39 или на имейл: irenslavkova@gmail.com.