Тази фраза „Липсват му първите седем години!”, която използваме за възпитанието в семейството преди тръгването на училище, има по-дълбоко значение. В доучилищната възраст възпитават и въвеждат в живота родителите или други значими за детето фигури. От тях то се учи чрез подражание, като се идентифицира със значимия човек и започва да копира и възпроизвежда поведението му. Децата се учат не от това, на което ги възпитаваме с думи, а от това, което наблюдават у възпитателя си. Ако между неговите думи и постъпки има разминаване, детето, освен че ще се почувства объркано, вероятно ще избере да се довери на поведението, на което е свидетел. Ако родителят пуши и прави това редовно в къщи, как мислите, на кое ще вярва детето, когато порасне и има достъп до цигари? Дали на думите на майка и татко, че пушенето е вредно, или на поведението им, което според него показва, че пушенето не може да е толкова вредно, щом го правят цял живот?! Родителите възпитават на първо място с примера, който представляват за децата си, и от който пример детето може да извлече положителна или негативна поука.
Другият
важен фактор за формирането на бъдещия индивид е отношението към самото дете. В
най-ранна възраст, под влияние на родителския пример, родителското отношение и конкретните
индивидуални преживявания на детето, у всеки човек започват да се формират
ранни вярвания за живота и себе си. По-нататък тези вярвания се надграждат
непрекъснато и подмолно го управляват през целия му съзнателен живот. Ако в
ранна възраст детето чува неща като „Ти си глупав”, „Не те бива, нищо не правиш
като другите”, „Не ми пречи, иди си играй сам”, „Нямам време да се занимавам с
теб” и пр., малкото същество, което изпитва стопроцентово доверие към всичко,
което мама и тате твърдят, вгражда чутото в себе си и започва да формира
представата за собственото аз като за човек глупав, нищожен, излишен и ненужен.
Разбира се, това се случва при системно негативно и обезценяващо отношение, а
не в резултат на инцидентни реплики.
Следователно
това, което влагаме в детето си в най-ранната му възраст, се превръща в
основополагащ материал, от който то изгражда бъдещата си идентичност на човек,
който е добър или лош, желан или ненужен, обичан или нехаресван, ценен или
маловажен; също така то създава вярвания за себе си като за способен, умен и
можещ или като за тъп, безпомощен и некадърен. Страшничко звучи! Грижата детето
да е облечено, нахранено и добре образовано, която в днешно време изглежда да е
най-важната от всички грижи, се оказва по-лесна в сравнение с онази огромна
отговорност да създадеш основите на бъдещия човек такива, че да заложиш в тях
семената на добрата самооценка и здравословното самочувствие, и следователно на
пълноценния живот. Според мен правилното възпитание в този смисъл и правилната
професионална ориентация са напълно достатъчни за бъдещото благополучие на всяко
едно дете, понеже са най-важните вътрешни ресурси, на които може да се опира
през зрелия си живот. Всякакви останали житейски трудности са по-лесно
преодолими от тази да се бориш цял живот с негативната самооценка и ниското
самоуважение, формирани в детството в процеса на отглеждане и възпитаване. Затова
деца, израснали в по-скромни условия и без толкова престижно образование, обаче
се оказват по-успешни и благополучни във всяко отношение /а не с блестяща кариера
и нещастен личен живот/ заради добрия родителски пример и любящото отношение в
детството. Отношение, което допуска възпитаване и дисциплиниране със здрава
ръка, но винаги зачита личността на малкия човек.
Ето
защо е важно да внимаваме как се отнасяме и какво говорим на децата си, понеже посланията, които им отправяме, се впечатват в съзнанието им завинаги. Има
значение какъв е примерът, който им даваме, понеже те го следват с доверие. Същественото
е не какво ще им осигурим, а какви ще ги изградим като личности, за да могат да
се справят самостоятелно и добре.
