Как да реагираш на "Ти си виновен"?

Ти си виновен! Защо аз? Ами кой? – фолклорна мъдрост

Не веднъж или два пъти в живота си чувал "Ти си виновен това да се случи!" И винаги реакцията е една и съща - замръзваш като виновно дете, което е готово на всичко, само и само да докаже обратното или да изкупи предполагаемата вина.

Photo by Rhendi Rukmana on Unsplash

Истината е, че вината е една от основните емоции, които детето изпитва достатъчно често, че да се превърне в болезнено място. А всяко едно болезнено място е средство за манипулация, като няма значение дали някой ще ни управлява нас, натискайки по болното място, или ние ще управляваме другите, натискайки по тяхното болно място. При по-възрастните поколения вината е един от основните начини, по които родителите са възпитавали децата си, правейки ги удобни. Но и днешното поколение не прави голямо изключение. Днес особено силно се внушава вина, ако не си достатъчно добър в училище, нямаш най-добрите оценки или не си достатъчно послушен, че да изпълняваш безропотно всички безумни изисквания в училище, поради което мама я боли главата всеки път, когато се върне от родителска среща.

Какви други важни неща е добре да се знаят за вината:

-  тя е свързана с поемането на отговорности, които не са наши. Това важи в частност за детската вина. С какво е виновно едно дете, когато родителите му се карат? С нищо. Но любовта му към мама и тате и желанието му да оправи нещата вместо тях го карат да поема вина за конфликтите им и да вярва, че то не е направило нещо, както трябва, и заради това те се карат. Това е нормална детска реакция, понеже всяко дете се изживява като център на вселената;

Photo by Brittany Simuangco on Unsplash

- и тук е много важно да се знае, че острото чувство на вина, което понякога изпитваме, е всъщност нашата детска вина, която някога сме изпитвали по много. Емоциите не изчезват никъде, особено повтарящите се силни емоции. Когато и да сме ги изпитвали, те остават в нас и се проявяват при удобен случай. Това особено ясно проличава в зрелите отношения с родителите. Ако като дете ти е била внушавана вина, като възрастен ще продължаваш често да пропадаш в нея при общуването с родителя, без да можеш да си обясниш защо се чувстваш виновен, без да си направил нищо; 

- не бива да забравяме, че вината е средство за манипулация. Това първо. А второ, че другият ни манипулира най-често несъзнателно, поради което не бива да го мразим, а да предприемем адекватни действия. Омразата към другия не е адекватно действие, нито пък очакването той сам да се сети, че постъпва неправилно. Последното е прехвърляне на нашата част от отговорността за случващото се върху него. /С други думи, след като по рождение имаш уста и можеш да говориш, няма обективни пречки да му кажеш, че постъпва неправилно. А ако не можеш да говориш, можеш да му пишеш, нали?/

Какви могат да са тези адекватни действия? Много е просто. Достатъчно е да излезеш от детската позиция, в която реагираш на нечия манипулация с чувство на вина, и да реагираш от позицията на възрастен. А как реагира възрастният? Като направи реалистична оценка на ситуацията.

Да речем, че приятел те моли за помощ, но ти му отказваш. Той е обиден, а ти се чувстваш виновен за това, че си отказал, и за това, че се е обидил. Ако реагираш от позицията на детската си вина, вероятно ще последват дълги обяснения, извинения и обещания за вечно приятелство, за да ти прости и да престанеш да се измъчваш от угризения.

Photo by Annie Spratt on Unsplash

Ако реагираш от позицията на възрастен, какъвто си поне на години, ще оцениш обективно всички „за“ и „против“ това да му се притечеш на помощ. Да речем, че те е помолил да го закараш някъде с твоята кола, понеже неговата е на ремонт. Аргументи в полза на помощта: 1/ той ми е помагал многократно, трябва да върна услугата; 2/ рядко ме пита, вероятно наистина му се налага. Аргументи против помощта: 1/ трябва да пътуваме след работно време, аз съм уморен, а утре ми предстои важен ден; 2/ не ми е удобно да му взема пари за бензин; 3/ ако отиде с автобус, ще са нужни по-малко пари и съвсем малко повече време, отколкото ако отидем с кола.

Въз основа на тази реалистична преценка можеш да избереш как да реагираш на молбата за помощ, без да се чувстваш виновен, ако решиш да откажеш. Пък и така ще отсееш приятелите, които изискват от теб детински доказателства за здравината на дружбата ви. Отношения, в които вината и манипулациите преобладават, са принципно инфантилни. Нещо като: „Ако сега ми позволиш да поиграя с твоите играчки, винаги ще бъда твой приятел!“ , тоест „Ако сега ми помогнеш, значи си истински приятел!“ Но всички знаем, че в живота не е точно така.

Какво означава „Аз нали ти казах!“?

„Дай да оправя твоя живот, като не можах да оправя моя.“

 народна мъдрост

Photo by Chris Sabor on Unsplash

Ако чуваш понякога тази крилата фраза, знаеш, че тя е най-последното нещо, което ти се иска да чуеш в определен момент. Когато нещата не се развиват според плановете или когато на всяка крачка се натъкваш на пречки, многозначителното „Аз нали ти казах!“ те кара да се чувстваш още по-мизерно.

Каква житейска мъдрост се влага най-често в „Аз нали ти казах!“? Да разгледаме някои идеи:

- „Виж, че не ти се получава, защото не го правиш правилно. Нали ти казах, че е най-добре да се направи ето така! Защото така го правят хората!“ Да се разбира: „Не го правиш като хората и както е прието да се прави! Различен си и кой ти дава право на това!“ Ако собственикът на фразата е добронамерен, може да се подразбира: „Да се отличаваш от тълпата е опасно!“ Ако не е толкова добронамерен, по-добре разбирай като: „Ей, различния, я да те видим какво можеш, като си толкова сербез!“

Друга идея:

- „Нали ти казвах, че първо трябва да завършиш и после да си намериш хубава, платена работа, вместо да работиш днес едно, утре друго, за да разбереш какво искаш! Ама като не слушаш, ще си скубеш косите!“ Дълбоката житейска мъдрост, която се подразбира тук, е: „Хубавото на коловозите е, че са утъпкан път. Няма значение дали е път към щастието или към депресията!“

Photo by Gabriel on Unsplash

Трета идея:

- „Нали ти казах да ме слушаш, понеже съм врял и кипял в тези работи.“ Да се подразбира: „Много си зелен, за да имаш собствено мнение. Кой ти дава право да грешиш?! Кой изобщо ти дава право да опитваш?!“

И още много други. Ако след така направения анализ резюмираме, се оказва, че тази прословута фраза „Аз нали ти казах!“, произнесена в сюблимния момент на твоя неуспех или, не дай си боже, на пълния ти провал, носи следното ключово послание: „Млад си /но може и да не си, толкова по-зле/ и си глупав. Затова няма нужда да мислиш, защото аз мога да мисля вместо теб и със сигурност го правя по-добре. Не се напрягай и дай път на по-умните!“

Ако си схванал правилно отправеното послание, би трябвало да отпуснеш юмруци и да се благодариш, че има по-умни хора на този свят, които ползват главата си не само за височина. Но защо ли в теб остава да тлее едно напрежение и неохота да им дадеш преднина? Дали не изпитваш съмнение, че знаят по-добре от теб. Дай да видим тогава!

Ако внимателно анализираш как се изявяват в живота, съмнявам се, че ще откриеш някакви кой знае какви постижения. Сигурно има неща, в които са се изявили по-добре, но чак толкова, че да имат право да ти кажат „Аз нали ти казах!“……  Нито са Стив Джобс, нито Марк Зукърбърг, нито Джеф Безос. А пък последните едва ли са се вслушвали в мъдрости от този род, когато са правели главозамайващите си кариери. И слава богу, защото нямаше да се отличават с нищо от сивата маса. Виж, ако Стив Джобс ти беше казал: „Ех, Пешо, аз нали ти казвах…………….“ щеше да е по-различно, нали! Защото Стив Джобс си е една легенда на нашето време! Друг е въпросът, че той сигурно не би си позволил да ти каже такова нещо. Да ти отнеме свободата да грешиш и отново да опитваш. Защото хора като него най-добре знаят стойността на грешките, на собствените грешки!

Така че си прав да изпитваш съмнения, че човекът, който ти казва „Аз нали ти казах!“, няма какво да ти предложи освен собствения си ограничен опит и сигурността на „така правят всички“. Едва ли може да те научи на нещо повече от това да се боиш да опитваш и да бъркаш, да се отказваш от мечтите си, за да заложиш на сигурното и да потиснеш стремежа си да откриваш нещата по своя начин.

Photo by davide ragusa on Unsplash

Колко тъжно! Няма никакво съмнение в това, че този човек е чувал тази фраза от някой друг, при това достатъчно много пъти, за да се научи да се страхува. Да се страхува да бъде различен, погрешен, себе си. Колко тъжно наистина! Но още по-тъжно е, че се стреми да оправи твоя живот, вместо да оправи собствения си!  

За егоистичните майки и недадената благословия

Photo by Colin Maynard on Unsplash

За майката детето си остава дете, независимо на колко години е. Чистата и безусловна любов към малкото беззащитно същество се пренася и върху зрелия човек, продължавайки да го подхранва през целия му живот. Не случайно се казва, че като майчината любов няма друга. Тя е пример как в един свят, в който има силна омраза и разделение, любовта към човека и доброто, което той изначално носи в себе си, все пак съществува.

Но тук лежи скрит един голям капан за всяка майка. Колкото и да са ни скъпи децата, не може да се пропуска факта, че в един момент те порастват и тръгват по пътя си. Майчината и изобщо родителската любов и подкрепа са изключително важни в самостоятелния живот на всеки човек. Деца, които са имали такава подкрепа и любов, са по-успешни, по-реализирани, по-способни да търсят и изпитват щастие. Но подкрепата не е достатъчно условие. За да върви успешно по пътя си, детето има нужда не само от любовта на майката, но и от нейната благословия да живее живота си така, както го разбира. И тук много майки се препъват. По стар навик те продължават да се отнасят към възрастния човек като към непълнолетен тийнейджър, който не може да си купи правилната храна, да комбинира дрехите си, да избере правилната професия или да се ожени за подходящия съпруг/съпруга.

Това е началото на голям конфликт, а аз по-скоро бих го определила като един малък ад, в който човек може да се пържи мъчително на тих огън или пък на силен огън в зависимост от степента, в която родителят се меси в живота на „детето“. Такива майки наричам „егоистични“ майки, защото те не пускат децата си да пораснат. Подбудите им винаги са благородни или поне на такива приличат. Под претекст, че „детето“ не знае кое е най-доброто за него, че няма достатъчно опит, че не се справя, както трябва, тези майки продължават да пречат на децата си да пораснат и да вземат отговорността за живота си в свои ръце независимо от грешките и провалите.

Егоистичните майки се различават помежду си. Има много критикарски настроени майки, които не се уморяват да внушават на детето, че не може, че не е достатъчно добро, че ако беше постъпило иначе, резултатът щеше да е друг. Има съжаляващи майки, които виждайки, че детето не може да си намери подходяща работа или да се ожени, продължават да го обсипват с грижи и да го отглеждат като невръстно, за да компенсират трудностите в живота му. Но дали това е правилният път? Дали обграждането с комфорт удовлетворява нуждите, които вече има възрастният човек, или го привързва към полата на майката, където е топло, сигурно, сито? Има ли шанс да порасне ли изобщо? Има и самопожертвователни майки, които „жертват живота си“ за детето /каквото и да значи това/, без да съзнават каква огромна вина му вменяват. Все едно поставят живота си в ръцете му с думите: „Заради теб се отказвам от свободата и щастието си, за да си щастливо ти!“ Ужасни думи, защото стоварват върху детските плещи огромната отговорност за един неизживян живот. И детето я влачи цял живот, като се опитва несъзнателно да компенсира вината си с внимание и грижи. 

Photo by Ben White on Unsplash

Независимо от подхода, дълбоките мотиви на егоистичните майки много си приличат. Една жена, която не умее да живее собствения си живот, изпитва страх, че когато порасналото дете си тръгне от семейното гнездо, тя ще остане насаме със себе си или с един съпруг, с когото имат проблеми като двойка. Затова тя избира да продължи да бъде майка, за да се чувства значима, реализирана, за да изисква благодарност за усилията, които не спира да полага, дори когато няма нужда от тях. На дъщерите си такива майки дават възможно най-лошия пример. Защото дъщерите се научават, че да бъдеш майка е по-важно от това да си жена и индивид със собствени интереси и достижения. В повечето случаи егоистичните майки са нереализирали се жени, недообичани, недооценени и нещастни, които продължават да настояват да бъдат майки, правейки това за сметка на децата си. Така благородните подбуди се превръщат в задушаваща, изискваща и манипулираща любов.

Мили майки, помислете за децата си, които имат право да бъдат себе си, а не единствено да са ваши деца. Пуснете ги да пораснат и което е по-важно, дайте им своята благословия да следват пътя си, да грешат, да падат и да стават, но да откриват себе си и своето щастие като зрели хора. Не ги привързвайте за цял живот към ролята им на деца, защото това е толкова ограбващо. И същевременно търсете своето собствено щастие другаде, защото само който не търси, не намира!