„Тук и сега” – друго състояние на духа

Колко често човек пребивава в настоящия момент – тук и сега? Рядко. Поне в нашата култура и географска ширина. За целия живот сигурно не му се събират няколко години „престой” в настоящето – когато е влюбен, когато е щастлив поради различни причини, когато се занимава с любимо нещо, когато медитира, когато яде нещо вкусно без да гледа телевизия. Значи не толкова често. А къде се намира през останалото време? Или в миналото – предъвквайки травматичния си опит и страхувайки се от случилото се тогава, или в бъдещето, зает да прави планове, тактики и стратегии, за да предотврати повторно случване. Живее в една илюзорна реалност, която в 90% от случаите няма много общо с реалната реалност, в която пребивава телесно.

Това е особено характерно за по-тревожните и притеснени хора, които се мъчат всячески да се подсигурят, в случай че се сбъднат онези плашещи и угнетяващи мисли, които ги тормозят във фонов режим. Те обикновено живеят в миналото, страхувайки се от онова, което е станало там, или в бъдещето, страхувайки се да не се случи отново. Доста подлудяващо ежедневие.

Какви са последствията от това да не живееш тук и сега? Много съществени, бих казала. Нещо като разликата между това да се бориш с обективно съществуващи неприятности и с такива, които съществуват само в твоята глава, измислени въз основа на личните ти преживявания и страхове. Това изкривява реалистичната преценка на живота, който тече в момента, и създава много напрежение, понеже мобилизира силите ти за борба с какво? – с една предполагаема заплаха, която може да не възникне изобщо.

На второ място, изчезва възможността да се насладиш на нещата точно сега, когато нищо конкретно не те застрашава. Ако си свикнал да се тревожиш по принцип, по всяка вероятност ти е трудно да се оставяш на момента такъв, какъвто е, без да поставяш условия от типа „Всичко щеше да е съвършено сега, ако .... .”

На трето, но не на последно място, пропускаш шанса да видиш възможностите на настоящето. Тъй като умът ти е зает някъде назад в миналото или напред в бъдещето, той не може да забележи онова, което му предлага настоящият момент.

Освен това човек, който е свикнал да „отсъства” от настоящето, не може да знае, че то е свързано не само с възможности, но и с едно много особено състояние на духа. Хората, които живеят „тук и сега” са по-спокойни, по-центрирани в себе си; когато се тревожат, го правят с основание; имат автентичен, а не умозрителен философски поглед върху живота; познават се по онази вътрешна стабилност, която не е плод на светските им постижения, а на разбирането, че животът има по-дълбок смисъл от ежедневния с всичкия му стрес и борба по оцеляване, придобиване, себедоказване и постигане. Смисъл, който произтича от едно непоколебимо усещане, че си ценен и значим сам по себе си, по факта на твоето съществуване именно сега, а не поради онова, което си направил някога или ще направиш в бъдеще.

Да живееш „тук и сега” означава да бъдеш себе си във всеки момент, да се доверяваш на себе си за това, че може да се справиш с всичко, когато му дойде времето, да си вярваш, че си способен, добър, значим. Може да се каже, мисля, че да живееш „тук и сега” означава да имаш съзнанието, че не си слабо, уплашено и борещо се човече, а душа с голяма мъдрост, опит и любов, които са на твое разположение, стига да им се довериш.

Тренинг „Подобряване на самооценката”

На кого помага този тренинг?

- Ако страдаш от ниско самочувствие,

- ако не ти достига увереност да си поставяш амбициозни цели и да ги постигаш,

- ако се притесняваш да си в центъра на вниманието или да говориш пред другите, защото не си сигурен как ще те приемат,

- ако не умееш да казваш „Не”,

- ако поставяш себе си на второ място,

- ако ти е омръзнало да живееш в сянка ..............

И много ти се иска да промениш нещата ,

То тогава този тренинг е точно за теб!

В продължение на четири седмици с теб ще предприемем едно пътуване, чиято крайна цел е

Да реабилитираш себе си пред самия себе си.

Всяка седмица ще започваме нова тема, свързана с изясняване на това:

- какво  мислиш за себе си, в какво се упрекваш, от какво си недоволен от себе си, кои според теб са уязвимите ти страни,

- кое отнема от личната ти сила и ти пречи да бъдеш човекът от най-смелите ти мечти,

- на какво си готов, за да постигнеш промяна и имаш ли смелостта за това,

- как да започнеш да осъществяваш тази промяна.

Заедно стъпка по стъпка ще вървим към преобръщане на вярването, че не можеш, не знаеш как, не те бива, че си твърде обикновен, за да живееш един по-различен живот.

Ще получиш четири инструкции за работа, по една за всяка седмица, които съдържат конкретни стъпки и домашни за изпълнение. В края на седмицата ще ми изпращаш домашното, за да мога да ти дам своето мнение и индивидуални препоръки. Ще общуваме чрез имейли, но винаги можеш да ми се обадиш по телефона или да си запишеш час за скайп консултация.

След като завършиш предвидените по тренинга задачи в удобен за теб срок, заедно ще обобщим постигнатото и ще набележим темите за бъдеща работа, както и какво трябва да правиш, за да закрепиш постигнатите резултати. 

Обещавам ти, че това ще бъде началото на една забележителна промяна в твоя живот, живот, в който никога вече няма да искаш да играеш второстепенни роли.

Готов ли си? Да започваме!

Цена на тренинга: 49.16 лв.

Банкови данни: Банка ДСК

IBAN: BG10 STSA 93 0000 1828 0045

BIC: STSABGSF
Ирена Славкова

Свържи се с мен на посочения по-горе имейл, за да ти изпратя  закупения продукт след получаването на потвърждение за плащане. През цялото време ще поддържаме връзка, за да задаваш възникнали въпроси и да ти предоставям насоки, ако е необходимо. Ежеседмично работата по тренинга ще изисква еднократно час-час и половина за предварителна подготовка и по 15-20 минути дневно за записване на наблюденията. 

Начини за търсене на одобрение

„Не искам хората да са мили с мен, това ме спасява от труда да им се харесам.” Джейн Остин

Всички се стремим да имаме одобрението на другите или поне на най-важните хора за нас. Имаме семейства, приятелски групи, професионални кръгове, чрез тях се самоопределяме, утвърждаваме се, те са част от нашата идентичност. Следователно тяхното одобрение и признание е много важно за нас. И обратното – неодобрението им може да се превърне в най-големия стимул, който да ни тласка да търсим и да открием кои сме.

Когато има някакъв баланс между тежестта, която придаваме на мнението на другите, и значението, което придаваме на самите себе си, нещата са добре, понеже можем да правим своите избори в състоянието на една относителна автономност, като отчитаме собствените си интереси и интересите на другия. Но когато балансът е нарушен, ставаме зависими от това какво ще си помислят за нас другите.

Когато зависимостта от мнението на околните е по-голяма от здравословното, тя се проявява предимно по несъзнавани начини. Кои са най-често срещаните?

На първо място, зависимостта може да се проявява като липса на предпочитания. „Искаш ли да се видим? Да, разбира се. Къде предпочиташ? Където и да е, за мен е без значение, ще се съобразя изцяло с теб.”  Невинни реплики, но ако ви е навик да си спестявате собствените предпочитания, за да не налагате избора си на другия, би било добре да се запитате дали всъщност не се стремите да угаждате прекалено, без да има належаща нужда от това.

Друга честа проява на зависимостта от чуждото одобрение е прекомерното даване и неспособността да се получава. Например, обичате да правите подаръци или приятни изненади, винаги сте на разположение, когато някой има нужда, на вас първо ще се обадят при спешност. Обаче изпитвате дискомфорт, когато някой ви подари нещо или ви окаже внимание. Понякога чуждото внимание може направо да ви разстрои, а подаръците и услугите ви карат да се чувствате задължени. Освен че е знак за ниската ви оценка за вас самия, прекомерното даване и неумението да се получава е сигурен белег, че несъзнателно се стремите към нещо у другите /никой, абсолютно никой не дава постоянно даром!/, нещо, което най-вероятно е свързано с отношението им към вас, щом като не се стремите към материалните изрази на внимание. Нещо като уважение, признание, приемане.         

Трета възможна проява е, когато се притеснявате от публичност, болезнено ви тревожат коментарите на другите и ви е особено неприятно „да бъдете в хорските усти”. Някои просто се ужасяват от мисълта, че са обект на коментари. Обикновено това са хора, които се стремят да живеят прилично, без да се набиват на очи и без да излизат извън разбирането за приемливо социално поведение. Всъщност те се стремят да се харесат на всеки и са водени от искреното желание всички да се разбират и да живеят щастливо заедно. Желание, което е колкото благородно, толкова и изкривяващо възприемането им на действителността.   

Не на последно място е нежеланието за конфронтация. Ако се страхувате и избягвате пререкания с другите, особено в случаи, в които са засегнати интересите ви, вие със сигурност зависите силно от чуждото мнение. Разумно звучащи обяснения от сорта „Няма смисъл, по-умният винаги отстъпва” или „Какво да му обяснявам, няма да ме разбере” по всяка вероятност прикриват по-дълбока причина, различна от обикновеното миролюбие.  

Въпросът, който следва логично да си зададем, ако идентифицираме в себе си някое от горните поведения, е ДАЛИ те наистина ни печелят одобрението на другите и ни правят по-важни и по-значими в очите им. За себе си /понеже тези прояви на зависимост от хорското мнение също не са ми чужди/ съм установила, че категорично НЕ, това не е начинът да спечелим хората и да станем по-харесвани и по-предпочитани.

Несъзнателно хората харесват онези, които не се страхуват да бъдат различни, които могат да се отстояват и не се боят да вървят срещу течението на общоприетите неща. И се впечатляват от смелостта на онзи, който е избрал да бъде като себе си, понеже дълбоко в душата се всеки се стреми да бъде уникален и неповторим.

Накъде да гледам?

или за самосъжалението

Самосъжалението е безсмислено и е загуба на време. Стивън Хокинг 

Случвало ли ти се е да се стремиш към някаква цел с душа и сърце, да правиш всичко по силите си, да се откажеш от сън и почивка, само и само да я постигнеш, и когато си на крачка от нея, става нещо и драннн, нещата се провалят. На милиметър от заветната цел, когато си мислиш, че е в ръцете ти и най-после ще бъдеш щастлив, но изведнъж невидима ръка те премества в изходната позиция. Точно на старта и нито една крачка по-напред.  

Какво си чувствал тогава? Изобщо какво може да почувства тогава човек?  Изцеден и без капка мотивация да започнеш отначало. Гледаш тъпо, чудиш се какво се обърка, за да стане така, и в крайна сметка те залива вълна от обида и разочарование – бълбук, бълбук, бълбук. Гневен си на целия свят, че се отнася така с теб, че не цени труда и нервите ти, че не ти подава ръка в трудния момент. И се обиждаш адски на света, разсърдваш се като дете, до болка и от сърце. „Аз ще се боря и ще се старая толкова много, а пък ти /светът/ правиш така, че всичко да се провали. Какво искаш повече от мен – време ли, усилия ли, нерви ли?! Нищо повече няма да правя, щом се отнасяш така с мен, щом помагаш само на другите!”

Обидата и мисълта, че „все на мен се случва така” и никога на другите, те натикват дълбоко в самосъжалението, което е адски опияняващ коктейл от емоции, замайва те яко и те лишава от всякакво желание за действие. Все едно са отвързани и пуснати на свобода всички детски обиди към лошите хора и към несправедливия свят, който е добър за другите, но не и за теб, и детското инатене, че ще правиш напук, щом не е станало на твоето.  

От позицията на детето обидата и самосъжалението са оправдани, но какво е оправданието от позицията на възрастния? Ако едно дете не може да разбере кои са нещата, които застават между него и желания обект, то възрастният би следвало да има капацитета и знанията да проумее причините на своя неуспех. По принцип да, но много възрастни продължават да живеят в опияняващата сладост на самосъжалението и да откриват причините за невървежа някъде далеч от себе си. Когато се самосъжалява, човек се преживява като жертва на обстоятелствата - на него, горкия, нещо му се е случило, нещо са му направили и той не знае откъде му е дошло това на главата. Причината е навън, някъде в света наоколо, кой знае къде и няма нищо общо с него. Може да е в икономическата реалност, в скапаното политическо управление, в липсата на късмет /уви, по рождение/ или в нещо друго, но никога в него самия. Той няма отговорност за случилото се и следователно нищо не може да направи, освен да се потопи в сладостното страдание на несправедливо пренебрегнатия и незачетен човек, който иначе е много свестен. Другите са лоши и светът е несправедлив, какво мога да направя аз с това!

Самосъжалението, когато е постоянна част от емоционалната нагласа, има много подмолно и разрушаващо действие. То изнася отговорността от нас в света и другите и зачерква възможността да въздействаме върху реалните причини за даден неуспех, които, както винаги, се крият вътре в нас и много по-малко във външните обстоятелства. То обезоръжава, лишава от инициатива и действие, и обрича на тотален застой. Обиденият, самосъжаляващият се пропуска шанса да открие реалните си дефицити и да се придвижи към целта, не защото е по-глупав или заради друг недостатък, а защото се е научил да гледа в неправилната посока – навън, вместо навътре, в себе си.

Кризата – закономерна и необходима

„Има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето.” Еклесиаст

Върховете и спадовете са неотменна част от живота ни. Но те се явяват само своеобразни кулминации в движението по житейския път, като нито моментите на възход, нито моментите на криза са завинаги. След съответната кулминация енергията отново тръгва по своя път – нагоре или надолу, за да се придвижи до следващото ниво.

Какво се случва в моментите на спад, които преживяваме като време на хаос, неудачи, поредица от неприятности в различни сфери на живота, когато не знаем кой път да хванем или преживяваме най-болезнените си травми? Очевидно в подобни моменти е нужно да погледнем нещата от друг ъгъл, все едно животът дава знак: „Спри! Не става така! Опитай другояче!” Впрочем кризата винаги е сигнал за промяна и тази промяна винаги е вътрешна. Нещо в нас влиза в стълкновение със света в лицето на нашето обкръжение, нещо, което преди може да е било работещо, но вече е станало деструктивно, някаква нагласа или разбиране, което е време да претърпи корекция.

Кризата е моментът, в който на първо място се нуждаем от преосмисляне на живота си – какво искам, какво правя и защо не ми се получава, и на второ място – тя е моментът, в който е жизненоважно да вземем правилното решение. В това се крие прословутият потенциал на кризата като възможност. Нужно е да разберем посланието й към нас и да предприемем подходящо действие, за да подпомогнем необходимата промяна. Така че кризата е време за преосмисляне и за вземане на ключови решения.

Има проучвания, според които в сравнение с редовия човек успелите хора преминават през десетки пъти повече кризи. Общото между тях е, че именно тогава те вземат най-важните си решения, благодарение на които не само излизат от кризата бързо, но също така се придвижват напред. Нещо като трамплин за израстване. Докато за повечето хора кризата си остава единствено възможност да преживеят с пълна сила негативните си нагласи и да зациклят там задълго. С което не искам да кажа, че трябва на всяка цена да бъдем позитивни на 100%. Това би било фалшиво и неистинско, а и въпросът не е в това да не падаме, а като паднем, да станем бързо. Фрустрацията и отчаянието не водят доникъде, а кризата може да бъде катализатор на положителна промяна.

Огледалния образ

/или за субективната реалност/

Казват, че всеки човек създава сам своята реалност, своя собствен свят. Като влага енергия и усилия, като инвестира сили и средства в нещата, които му харесват, рано или късно стига до мечтания резултат. Това разбиране все повече преборва схващането, че от мен и теб нищо не зависи, което стои в основата на философията на примиренчеството и негодуванието на човека, тип „жертва”. Народът също има приказка в този смисъл: „Който търси, намира”. Но все пак между одобрението на дадено схващане и практическото му прилагане има голямо разстояние. Не на всеки му стиска да поеме пълната отговорност за живота, който си е създал. По-лесно е да се намират външни обяснения като стечение на обстоятелствата, държавата, икономическата криза.

Когато наблюдаваме живота на известни хора, виждаме само лъскавата страна на успеха. Но как ще се почувстваме, ако узнаем неговата цена – всички усилия, борби, себенадмогване, които е преживял този човек, за да стигне там, където е. Ще поискаме ли да бъдем като него? Готови ли сме да платим такава цена? И още ред резонни въпроси: Мога ли да жертвам удобството на вярването, че не съм от онези, на които им върви? Мога ли да се престраша да напусна зоната на комфорта, за да тръгна по път с много неизвестни? Ще ми стигне ли желанието или ще угасне по средата? Имам ли достатъчно способности?      

Аз лично вярвам в субективната реалност и в това, че всеки сбъдва не само целите, но най-вече представите си за света и себе си. Ако вярва, че е карък, няма как да го застигне успех, защото ще се самосаботира и ще прави всичко възможно, за да избегне късмета. Обаче  идеята, че от една страна сме автори на собствената си реалност и от друга – че същата тази реалност представлява огледален образ на несъзнаваните ни нагласи, е много мощен инструмент. Инструмент, който ни дава обратна връзка за нас самите и поставя инициативата и средството за промяна в собствените ни ръце. След като съм могъл да създам настоящия си живот като отражение на моя вътрешен свят, защо да не мога да създам и мечтания от мен живот, като променя в себе си нещата, които пречат?

На теория е супер! На практика тук започва мъчното. Съзнателната промяна на вътрешния свят е конфронтиране с илюзиите, които са нашето удобство, и със страховете ни, които са нещата, на които се съпротивляваме най-силно. На този етап човек започва да разбира цената на промяната и какво коства да си създадеш живота, който искаш. Така че логичният въпрос е само един: „Имам ли аз лично смелостта да сбъдвам нещата, които ми харесват, или е по-добре да остана в зоната на сигурността, зададена ми от моите собствени илюзии?” За едно нещо няма никакво съмнение – че изборът, който направим, рано или късно ще намери своето огледално отражение в заобикалящата ни действителност.   

През очите на родителя

Любовта е нещо всеобхватно и затова я свързваме с толкова много неща. Всеки влага собственото си разбиране. За един любовта означава най-вече подкрепа и грижа, за друг - повече време, прекарано заедно, за трети - приемане без осъждане. За четвърти любовта се свързва с определени очаквания, които трябва да бъдат изпълнени, с изисквания, които трябва да бъдат удовлетворени, или с одобрение, което трябва да бъде заслужено. В ежедневието примесваме любовта с толкова много  неща, че истинската й същност се замъглява и размива. Така се получават разни варианти на любовта в зависимост от приоритетите ни в живота. Например, ако сме амбициозни родители, най-вероятно ще товарим детето си с изисквания за постижения, без да се съобразяваме дали желанията ни съвпадат с талантите и предпочитанията на чедото. Естествено, ние действаме, движени от загриженост и стремеж да осигурим най-доброто за бъдещето му, положителният мотив тук не подлежи на съмнение. Ако пък сме свръхангажирани родители, сигурно ще се „реваншираме” за перманентното си отсъствие чрез скъпи подаръци и презадоволяване на детските капризи. Ако сме емоционално по-въздържани, най-вероятно ще ни е трудно да изразяваме родителската си обич и за по-лесно ще оставяме детето да се „досеща” за нея – „Ама той/тя знае, че го обичам.” /откъде ли?/.

От малки децата започват да получават сложни послания за това какво е любовта и да градят собственото си разбиране за нея. Детското мислене прави неочаквани връзки между нещата, то не е логическо мислене. Когато едно дете чувства глад за любов, то започва да гради своите детски стратегии как да я спечели. „Ако не тревожа мама, тя ще ме обича повече” – и в детската главичка любовта започва да се свързва с това да не тревожиш другия, да не му създаваш неудобства, да имаш незабележимо присъствие, да не притесняваш със себе си. Или „Ако получавам добри бележки, татко ще бъде доволен и ще ме обича повече” – и детето се учи, че заслужава обич, ако има успехи, а онзи, който се проваля, не заслужава и не е достоен да бъде обичан.

Можем да си представим какво се случва, когато детето пренесе тези разбирания в зрелия си живот. От една страна то вече е поставило под въпрос правото си да бъде обичано и следователно добрата си самооценка, а от друга е „разбрало”, че любов не се дава току-така, а при определени условия, което неминуемо ще рефлектира върху отношенията  и връзките му. И ето един възрастен, който е убеден, че може да бъде обичан, само ако ..... и също така е убеден, че може да обича, само ако ... Но любовта от типа „при условие, че” никога не оцелява. Дори и да е силна и искрена в началото на връзката, после рухва под натиска на условията, на които трябва да отговаря. Любовта „при условие, че” има много малко общо с истинската любов – тази, която подкрепя и приема, без да поставя условия и изисквания. Любовта, която не е равна на одобрение и не е любов по заслуга.

Начинът, по който можем да избегнем вредните послания за любовта, е като престанем да я товарим с всички тези неща, които тя не е, и да обичаме децата си безусловно. Обвързаната с изисквания любов всъщност издава страх и неувереност в техните възможности. Поначало залагането на изисквания е неуместен начин да се развиват заложбите на едно дете. Много по-ефективно е да се създават интереси и подходяща мотивация, за да постига детето без натиск и принуда.

Така че казвайте на децата си, че ги обичате, просто ей така, без повод, достатъчно често и на висок глас. Не ги оставяйте да се досещат за любовта ви по косвени пътища, това е прекалено трудно за едно дете и е по-вероятно то да се чувства самотно и пренебрегнато, отколкото да прави верни догадки. Децата вярват на казаното от родителите и когато няма разминаване между думите и поведението ви, можете да бъдете сигурни, че детето ви е получило ясното послание, че е обичано. Нека знае, че има любовта и подкрепата ви, дори когато сбърка, а не само, когато успява. Нека знае, че във ваше лице има един извор на любов, който никога не пресъхва и е винаги на негово разположение, защото децата се нуждаят от това, за да се научат да ценят и обичат себе си. Те гледат на себе си през очите на родителя и създават самочувствието си въз основа на това дали родителят ги цени и обича или не. Много е просто. Няма по-жадни за любов същества от децата. Нужно е само да ги обичаме без очаквания и да се стараем те да знаят това във всеки един миг.  

Прошката минава през разбирането

Съвременният човек прощава трудно. Изобщо прошката е нещо архаично като акт и като преживяване, интересна традиция, но част от миналото. Днес имаме различно самочувствие, понеже сме образовани и просветени, саморазвитието е в собствените ни ръце, инвестираме много в кариера, престиж и имидж, тоест в егото. Всеки от нас създава според възможностите си своя собствен свят, в който да се чувства хем сигурен и защитен, хем значим, така че прошката тук става неразбираема. Откъде накъде да прощавам на човека, който ме е предал, наранил, причинил ми е болка? Защо да го правя? Болката ни прави непримирими.  

Най-трудно прощаваме на себе си. Има хора, които са непоколебими в това отношение. Не могат да си простят слабостта, провала, грешките, второто място. Не приемат онази част от себе си, която е слаба и уязвима, уморена да се бори и надпреварва, която се нуждае от почивка и по-обикновени неща. Тази част никога няма право и не е забелязвана, докато тялото не рухне и не алармира.  

Не съм сигурна какво ни прави толкова безкомпромисни, че да не можем и да не искаме да прощаваме. И понеже не искам да се позовавам на общи фрази като бездуховност и надменност, по-работещо ми е да мисля, че съвременният човек не разбира прошката и не познава ефекта от прощаването. 

В преломни моменти от живота, когато човек, щé не щé, е принуден да спре да се занимава с насъщния и да се замисли върху нещата, които за пореден път се стоварват върху главата му и го карат да се чувства уязвим, малък и безпомощен, тогава и именно тогава той се запознава /уплашен/ с онази недолюбвана част от самия себе си, която е противоположна на силната, можещата и успяващата. Оказва се обаче, че тази малка и безпомощна част притежава особена сила - силата на свързването с по-висшата перспектива на съществуването, от гледната точка на която животът има други задачи и други цели. Когато човек е сам, незащитен и застрашен, той моментално се чувства част от цялото.

Ако погледнем на себе си от перспективата на цялото, ще видим, че цял живот всички без изключение играем някакви роли в различни сценарии. Понякога в някой сценарий ни се пада роля, в която ни нараняват или предават. Но няма как да изиграем тази роля без другия, предателя или насилника. В играта на живота уроците се преживяват не наужким, а наистина, и боли. Но едва когато преживеем урока, едва тогава научаваме нещо за себе си, при това невинаги от първия път. Някои роли ги играем по няколко пъти, а може и цял живот. Ако се усетим, че сценарият се повтаря, има шанс да направим нещо, за да прекъснем омагьосания кръг. Следователно, няма как да обвиняваме за всичко онзи, който „играе лошия”. Още повече, ако в различните ситуации лошият се „играе” от различни хора.

Когато имаме да узнаем нещо за себе си, повтаряме ролята, докато не се научим да я надмогваме, да я разчупваме, да се освобождаваме от нея. Обикновено тези роли са най-тежките, но те носят и най-много свобода.

От тази перспектива прошката придобива смисъл. От една страна излиза, че „лошите” хора в живота ни носят знание за самите нас и така да се каже са наши партньори, чрез които се учим, осъзнаваме и преодоляваме ролите, в които сме се вкарали. Някои ги наричат „учители”, но аз предпочитам „партньори”, понеже те са също толкова неосъзнати в общия сценарий, колкото сме и ние. От друга страна, ако съпреживеем ролята на „лошия” в нашия сценарий, има вероятност да открием една по-различна истина от онази, която вече знаем. Наше право е да я приемем или да не я приемем, но истината винаги действа освобождаващо.

Пиша тези мисли с надеждата, че идеята за поемането на отговорност за собствените роли и сценарии няма да се разбере като поемане на вината за тях, както може да прозвучи в ушите на хора, които са свикнали да се чувстват виновни за всеки и всичко. Има огромна разлика между отговорността и вината. Първата подтиква към действие, а втората към самосъжаление. Също се надявам да не бъдат възприети като насърчение да се оневини онзи, който ни е причинил болка и страдание. Нищо не е толкова просто, колкото изглежда написано в няколко реда. Това, което се опитвам да споделя, е една идея, която може да ви приближи към разбирането на нещата, които се случват в живота и за които не намираме обяснение.      

Вярвам, че човек наистина излиза от ролята, едва когато прости на себе си, че си е „причинил” всичко това – дискомфорта, страданието, пропилените ценни години. Нашата отговорност се простира само до нас и когато си простим и разберем себе си, работата ни приключва. Понякога обаче таим огромна обида, огромен гняв срещу себе си, който не позволява да приемем, че сме проявили слабост и уязвимост, които пък са повлекли ред негативни последствия. Така че разбирането на себе си се оказва по-трудната част от прошката и по-важната. То е в основата на промяната, основният коректор, който решава вътрешния конфликт и ни поставя в съвсем друга изходна позиция.

В заключение искам да кажа, че истинската прошка, тази, която е свързана с разбирането и приемането на себе си, носи чувство на вътрешно облекчение и свобода. Някъде бях прочела, че всеки ден ни носи по седем възможности за промяна на живота. И по-малко да са, струва си като свободни хора да се фокусираме върху тях, вместо да влачим тегобата на миналото. 

Способността да пребиваваш в любовта

Днес толкова много се говори за положителното мислене, че фразата се е изтъркала тотално. Обикновено го вкарваме в употреба, когато сме в затруднение, и го прилагаме като техника с надеждата, че ще проработи. За момента може да има ефект, но общо взето в „емоционалната супа” от тревожност и всекидневно напрежение, в която повечето хора пребивават, положителното мислене е за еднократна употреба. Трудно е да се поддържа положителната нагласа, когато тя не е част от светогледа. Да решиш да мислиш позитивно, когато си на зор, е същото като след преяждане да решиш да минеш на диета. Други пък го превръщат в имидж, за да изглеждат по-извисени, но тогава то е фасада, нещо за пред хората. За съжаление положителното мислене няма силни корени в народопсихологията ни. Българинът е скептичен, винаги се съмнява, подозира, не се доверява. Неговата философия е философия на оцеляването, в която липсват радостта, насладата и доверието към живота.

С риск да се повторя, но пак ще кажа, че положително мислене без положително чувстване няма особен смисъл. Това, което те променя енергийно, вибрационно, е емоцията, а не мисълта. Ако си повтаряш позитивни неща, но вътрешно продължаваш да се страхуваш, няма да постигнеш промяна. Доверието в живота, че нещата ще се оправят, ще се подредят добре, е състояние на духа; радостта от живота, че те има, че можеш да правиш толкова много неща, е състояние на духа; любовта към близките, децата, партньора, света изобщо, е състояние на духа. Но и в тази любов днес пребиваваме тревожно и напрегнато, със страх. И такава я предаваме на децата си, на такава любов ги учим – тревожна, уплашена, объркана, амбициозна, изискваща. Променяме любовта според разбиранията си, правим я такава, каквато ни устройва, и в крайна сметка я превръщаме в такава рядкост, в такава рядкост. Толкова рядко се срещат хора, които пребивават в състоянието на любов, която се излъчва от тях и веднага се разпознава – също както веднага се разпознава гневния или уплашения човек. За такива хора любовта е житейска философия, начин на съществуване, идентичност.

Когато любовта я има в повече у някой човек, той се отличава с благородство и великодушие, готов е да прощава, подминава недостатъците, с такъв човек се общува лесно, веднага му се доверяваш, веднага те спечелва, не усещаш преграда /каквато би усетил при някой много подозрителен или претенциозен/. Общуването с такива хора е особено приятно, понеже се доближаваш до собствената си забравена идентичност. Приет си и ти е радостно, весело и леко на душата.

Жалкото е, че чувството на любов и радост ги има у всеки един от нас, но са толкова дълбоко заровени, така затрупани от амбиции, конкурентност, неодобрение, критичност и прочие, че трябва да се случи нещо извънредно, което да ни изкара от всекидневния коловоз и да ни принуди да се запитаме защо сме тук – дали за да придобиваме неща, за които не сме сигурни, че ни трябват; да градим кариери, които не ни удовлетворяват и да задоволяваме потребности, които не са нашите, или за нещо друго, по-важно и много по-съществено от гледната точка на живота и на душата.

За невидимия противник в нас

Днес ще говорим за самосаботажа, какво представлява и как да го избягваме. Сигурно на всеки се е случвало да върши неща, които вместо да го приближат към желания резултат, го отдалечават и обезмислят постигнатото. Тогава казваме, че човекът „върви срещу себе си”. Абсурдно, но едва ли има някой, който да не го е правил.  

Самосаботажът е поведение на самопроваляне, самоосуетяване на собствените усилия. Такова поведение е налице, когато правим всичко, което зависи от нас, включително влагаме знания, умения и усилия,  за да постигнем нещо, но търпим провали без да има смислено обяснение. Също така се самосаботираме, когато сме на крачка от желаната цел, но изведнъж решаваме да се откажем или постъпваме по нелогични и неефективни начини, които не бихме избрали при други обстоятелства.

Самосаботажът е несъзнателно блокиране на собствения успех, при което хората около нас са наясно с това, а ние - не. Сякаш вътре имаме някакви невидими бариери, които се вдигат и дават сигнал „Стоп! Дотук си!”. Същественото при самосаботажа е, че съзнаваните ни желания влизат в противоречие с несъзнаваните ни нагласи и схващания. И тъй като последните са много здраво вкоренени, те именно предопределят изхода от този вътрешен конфликт.

Да вземем например човек, който се стреми към по-добро финансово положение. Той иска да си намери по-платена работа, източници на допълнителни доходи или да предприеме частна инициатива и прочие. Но нека си представим, че този човек е отраснал в незаможно семейство и е възприел от семейната среда разбирането, че парите се печелят трудно, че никога не стигат, че богатите не забогатяват честно и тъй нататък. На този човек ще му е много трудно да печели колкото би искал поради простата причина, че несъзнаваните му убеждения са в противоречие със съзнателното му намерение, и той без да иска ще се стреми да избягва ситуации и решения, които биха подобрили благополучието му.        

Друг пример. Човек, който иска да напредне в кариерата, да се докаже и да получи повишение. Но има ниска самооценка и лошо самочувствие, понеже смята, че не се справя достатъчно добре, че не се сработва с екипа, защото не го харесват, че не е достатъчно креативен и амбициозен. Всички тези  обезценяващи разбирания ще го въвличат в ситуации и отношения, в които ще се проявява именно като някого, на когото все нещо не достига, за да бъде най-добрият.

  

При самосаботажа има два важни момента. Единият е, че действаме против себе си несъзнавано. Вторият е свързан с обезценяващите убеждения, които пораждат самообструкциите. Тези два момента са в основата на справянето с деструктивното поведение.   

Най-напред е важно да си дадем сметка, че реално действаме в разрез със собствените си интереси. Ако не осъзнаем това, няма как да проумеем, че имаме проблем, при това решим.

По какво можем да разберем, че действаме срещу себе си, как можем да разпознаем самосаботажа? Обикновено самопровалянето е маскирано в следните действия:

- непрекъснато отлагаме и вършим всичко друго, но не и да се заемем незабавно с работа. Вместо да отидем на фитнес или да потичаме в парка, избираме да полегнем пред телевизора с купа пуканки, а после да се обвиняваме за липсата на воля;

- намираме си извинения да не се занимаваме с важните неща. Най-често срещаните извинения са: „Много съм зает!”, „Нямам нито време, нито пари за това!”, „Моментът не е подходящ!”, „Страх ме е от промяна!”

- започваме и недовършваме нещата, редовно не ги довеждаме докрай;

- непрекъснато се съмняваме в способностите или в шанса си;

-  намираме безброй външни причини, че нещата няма да се случат;

- страхуваме се от промяната, която ще настъпи в живота ни; страх ни е да напуснем познатото удобно статукво;

- смятаме, че никога не сме достатъчно готови и че непрекъснато трябва да се усъвършенстваме и квалифицираме. Това служи като извинение за отлагане.

Ако правите някои от горните неща, със сигурност става дума за самосаботаж и вътрешно нежелание да се придвижите към успеха. Това е сравнително лесно да се установи. Но изолирането на пречещите подмолни убеждения е трудно нещо, а още по-трудно е да се прави самостоятелно. Възможно е да се направи в степента, в която си даваме сметка какво мислим за себе си и способностите си, например, въз основа на жизнения опит. Ако човекът е имал в живота достатъчно ситуации, в които не е намирал изход и решение, твърде е възможно да е стигнал до заключението, че е безсилен или нестойностен, че не може да се справя. Това заключение е именно основно убеждение: „Безсилен съм.”, „Не съм стойностен.”, „Не се справям.” Подходящо упражнение е да се напишат на лист основните вярвания за себе си, които според вас са попречили на постиженията ви в миналото. Това също ще ви помогне да изолирате някои важни убеждения.

Истинската работа обаче започва, когато обезценяващите убеждения се подложат на съмнение и си дадем сметка за няколко неща: какво ми струва това убеждение, какво щеше да се промени, ако нямах това убеждение и дали е възможно обратното убеждение също да е истина. Обикновено тогава човек може да открие много доказателства в полза на последното и да започне да вижда себе си в друга, по-добра светлина. Когато се освободим от тегобата на ограничаващите вярвания и вътрешните ни убеждения станат, повече или по-малко, в хармония със съзнателните ни намерения, тогава нещата започват да се случват леко и без борба.