Ползата от стреса

Отделянето на стресови хормони /адреналин, норадреналин, кортизол/ няма само негативно въздействие върху телата и психиката ни. Тези хормони са жизненоважни, понеже в спешни ситуации формират стресовия отговор на организма и ни мобилизират да реагираме ефективно. Проблемите идват, когато сме подложени на продължителни стресиращи въздействия, което води до свръхпроизводството им и всички произтичащи за здравето последствия. 

Иначе тези хормони се отделят в тялото ни непрекъснато в малки количества. Нормалните нива на кортизола подобряват паметта и концентрацията, засилват метаболизма, укрепват имунната система и я поддържат в състояние на готовност. Производството на адреналин пък повишава продуктивността на мозъка и подобрява способността да се справяме.

Изобщо стресът е важен от гледна точка на развитието, на еволюцията. Човек не би могъл да се развива в една напълно защитена среда и никога не би могъл да узнае докъде се простират възможностите му. Всяко ново начинание ни изправя пред предизвикателство; колкото по-трудно е начинанието, толкова по-голямо е предизвикателството и съответно толкова по-напрегнати сме. Но има огромна разлика между стреса и напрежението, които са свързани с постигането на желан резултат, с реализирането на една амбиция или важна за личността мечта, и онзи стрес, в който сме потопени ежедневно поради претоварване, безпокойство и липса на почивка.

Когато стресът е свързан с позитивни преживявания като удовлетворение и съзидание, той оказва положително въздействие върху живота и здравето. Тогава той действа мобилизиращо и мотивиращо и на практика ни помага да изпълняваме задачите по-добре, като действаме „на макс”. Както е известно, скуката шедьоври не ражда. Освен това преживеният стрес калява човека и подобрява способността му да се адаптира, да устоява и да преодолява трудности.

Така че в известни количества стресът е и полезен, и необходим, защото ни вади от зоната на комфорта, принуждава ни да разгърнем потенциала си и в крайна сметка, ако всичко се увенчае с успех, спомага много да повишим усещането си за майсторство и реализираност. Затова е важно да се научим да правим разлика между негативния и градивния стрес и да разберем, че можем да ги управляваме. 

Въпрос на интерпретация

Всичко, което се случва в живота ви, подлежи на собствената ви интерпретация. Начинът, по който субективно оцветявате дадено събитие, зависи от жизнения опит /дали е положителен или отрицателен до момента на събитието/, от възпитанието, от готовността да поемате рискове и да се справяте с предизвикателства, и особено от страховете ви. Често пъти се случва в рамките на недълго време да прецените едно и също събитие по коренно различен, противоположен начин. Примерно, уволняват ви и оставате без доходи. В началото това ви изпълва с ужас от предстоящите затруднения, но като теглите чертата и направите рекапитулация, осъзнавате, че рано или късно това е щяло да се случи и че сега е моментът да се предприеме промяна.

Винаги когато се опитате да видите значимостта на събитието от цялостната перспектива на живота ви, нещата като че ли започват да се наместват и да придобиват смисъл, който първоначално сте пропуснали да забележите. Скритият смисъл е посоката, по която можете да се ориентирате, за да намерите изход от ситуацията. Това не е толкова лесно, колкото е на думи, понеже всяко значимо затруднение и особено повтарящи се сходни ситуации сигнализират, че сте в капана на собствените си илюзии. Илюзията е тази, която ви държи далеч от реалността, като я изкривява и ви подвежда, тя е кривото огледало. Победата над собствените илюзии е най-трудната, понеже е себенадмогване. 

В момента, в който обаче приемете, че ситуацията има смисъл и следователно изход, сте стъпили на верния път. Оттук нататък всеки действа както прецени за добре, но на първо време можете да постъпите като практични хора. Сключвате договор със себе си, че да, проблемът е голям и страховете ви са напълно оправдани, но за момента решавате да ги оставите настрана, за после, а пък сега решавате да набележите всички възможни начини, по които евентуално да се справите. Резултатът може да не дойде веднага, може да е необходимо да събирате допълнителна информация или да придобиете допълнителна квалификация и т.н. Но вече сте задвижили нещата в съвсем друга посока – от зоната на страха какво се случва и какво ще се случи отсега нататък, от сферата на мрачните хипотези, вие стъпвате в реалността и търсите вариантите, които практически съществуват пред вас и даже онези, за които не предполагате, че съществуват.

Реалността винаги предлага варианти на решения. И когато откриете макар и най-неефективния ИЗХОД, нещата изведнъж се променят, сменя се гледната точка, ъгълът, от който преценявате, усещате решението в ръцете си, пипнали сте го и всичко наоколо ви изглежда в по-ярки цветове. Впоследствие може да се окаже, че има други, по-добри решения. Но първото носи обрата в интерпретацията, разбирате, че ситуацията може да бъде управлявана.   

Охлаждане в жегата

Визуализация

Неделя е, вторият най-любим ден от седмицата след събота. Не бързаш за никъде, излежаваш се, мързелуваш. Всички задачи за днес са отложени за после, по някое време. Сега е време само за теб, мъничко безвремие в хаоса, минути, които не се отброяват никъде, отпускаш се.

Пренасяш се на брега на малък поток, седиш под сянката на дърветата. На места сенките са плътни и пазят от жегата, другаде пропускат слънчеви лъчи. Земята под теб е мека, хладна, леко влажна. Влагата се просмуква в тялото. Приятно е.

Долу в краката ти ромоли потокът. На плитчините е почти пресъхнал от жегата, но на дълбокото водата тече безспир, къдри се на малки кóси вълнички и отминава. Еднообразно, монотонно, неспирно движение. Взираш се във водните струи. Водата е заета с едно единствено нещо, да тече. Успокояваш се, гърбът ти се отпуска, раменете се смъкват надолу, от врата ти пада тежест, въздъхваш. Водата е бистра и прозрачна, със слънчеви отблясъци, дъното се вижда, осеяно с кафяви, бели и зеленикави камъни. Има вирчета с по-дълбоки сенки, тъмно и светлозелени петна. Отгоре са надвиснали храсти. Потапяш крака във вира, студено и свежо, свежестта тръгва нагоре, брррр, изтръпваш за миг, после се отпускаш.

Нищо не се движи наоколо, нищо не става, застинал момент, само водата не спира да тече. Отпускаш се напълно, раменете ти потъват, мускулите омекват, прохладата ги държи съвсем леко напрегнати. Главата ти е празна, понякога минават мисли, като птици, но не им обръщаш внимание. Няма за какво да се мисли сега, миг на свобода, откраднато спокойствие.

Тишина, мир, хармония. Потапяш се в тишината, която има собствен звук, успокоява те, лекува те. Осъзнаваш колко си уморен, когато умората започва да се оттича. Главата ти е хладна под сенките, а тялото олеква. Лекота и блаженство. Потъваш, но прохладата те държи на повърхността, да не потънеш напълно, съвсем малко буден, колкото да наблюдаваш момента, да не заспиш.

За няколко мига просто съществуваш, миг на умиротворение, събиране в себе си.

Крясва птица и ......... отваряш очи. Как се отнесох! Но какво спокойствие само ...... 

За отговорността

Отговорност означава да смятаме, че нещата зависят от нас. Възможно е в дадени ситуации това да не е съвсем така и те не са изключение. Но самата мисъл, че нещо зависи от мен, от само себе си ме задвижва и ме кара да търся начини за решаване на проблема. Когато обаче се откажа от идеята, че съм фактор, който може да внесе промяна, аз се отказвам и от силата на енергията, която ме задвижва, и минавам в пасивна позиция на изчакване и бездействие. Един вид се отказвам от собствената си сила и оставям нещата на техния ход или чакам някой друг да се намеси вместо мен. Много хора прекарват така живота си, в бездействие и отричане на собствената сила. Хем искат нещата да се променят, хем нищо не правят, защото не зависело от тях. Хем боли, хем сърби, хем мързи.

Отговорността е признак за зрелост. Малките деца нямат чувство за отговорност, понеже от тях не зависи нищо. Но добрият възпитател полека-лека започва да ги учи, че всяка постъпка и избор носят своите последици. Те могат да постъпят както желаят, стига да са готови да си понесат последствията. И детето се научава да предвижда отзвука от поведението си и да преценява дали ще постъпи така следващия път. Възрастните, които мислят, че нищо не зависи от тях, всъщност са пропуснали урока от детството.

Отговорността винаги носи резултати, понеже е свързана с действие, с някакво движение. Понякога резултатите не са такива, каквито сме очаквали, но пък ни дават възможност да се научим и следващия път да изберем по-добрия начин. Непоемането на отговорност не носи нищо, понеже е обвързано с бездействие, и затвърждава статуквото, от което искаме да се отървем.

Някой беше казал, че животът е непрекъснато движение, или напред или назад. Застой няма, защото всъщност застоят е движение назад. Самата природа ни поставя пред избора да вървим напред или назад, не можем да стоим на едно място. Дори когато се спотайваме и си мислим, че стоим, всъщност се движим невидимо назад. Така че винаги трябва да избираме между двете. 

Пасивната агресия

За разлика от явните прояви на агресия, които няма как да сбъркаме, пасивната агресия е трудно разпознаваема и въобще е слабо познато явление. Пасивна агресия е налице, когато вместо да се разкрещим на човека, който ни е ядосал, млъкваме и мълчим така в продължение на дни или повече, докато в същото време той се самоизяжда. А пък на нас ни е хубаво, понеже сме му дали да разбере. Същевременно избягваме да решим конфликта по разумен начин, защото тогава няма да можем да си отмъстим.  

При физическата или вербалната агресия наказваме с физическо нараняване или с думи, а при пасивната агресия наказваме с чувството за вина. Изглежда като рафиниран садистичен подход, но всъщност човек действа по този начин неосъзнато. Пасивно-агресивното поведение е присъщо повече на хора, които смятат за неправилно да дават израз на гнева и агресията си и за които гневът или агресията са поначало непозволени. Да, обаче агресията е нещо изконно присъщо на човешката природа и когато я отричаме, тя винаги намира начини да се прояви.

Други прояви на пасивна агресия са, когато саботираме себе си или другите. Например започваме да бавим и отлагаме нещата, намираме извинение да не ги свършим или ги вършим така, че по-добре да не бяхме го правили; не вдигаме телефона и игнорираме другия, като го държим нарочно в неведение за причините. Действаме противоречиво, което обърква другите, а пък на нас това ни дава усещане за контрол и власт. Изобщо тя e във всяка форма на поведение, което е на инат и ни дава възможност да разтоварим гнева си по обходен начин. Най-често пасивната агресия има за цел да провокира у другия чувството за вина, за да го контролира и манипулира.

Чувството за вина може да подлуди човека. То го обърква и лишава от трезва преценка за нещата. Това е едно от най-мъчителните чувства и най-трудните за справяне. Може да е свързано с дълбоки травми, които трудно се превъзмогват. С други думи пасивната агресия е съвсем истинска и наранява душата. В такъв случай, ако някой път разпознаем себе си в тази роля, можем просто да сложим картите на масата и да изразим открито чувствата си, вместо да наказваме някого по заобиколен начин, без той самият да знае защо. 

Мислене „или-или”

„Ако не взема изпита с шестица, значи съм се провалил!”, „Не получих това повишение, значи съм некомпетентен!”, „Не мога да понасям роднините му, ще го напусна.”, „Този човек е безкрайно добър” или „Онзи човек е безкрайно лош.”. Нарича се още дихотомно или поляризирано мислене, мислене на крайностите, което не включва междинен вариант.

Това е много разпространено мисловно изкривяване, което заляга в основата на неверни умозаключения. За всеки страничен наблюдател е ясно, че вземането на един изпит или неполучаването на повишение са събития с твърде частичен характер, за да сe обвързват с крайни оценки или действия. Но за човек, който е под силен или продължителен стрес, който е свикнал да се товари с хиперизисквания към себе си и света и това го държи в постоянно напрежение, се оказва много лесно да мисли в абсолюти. В главата му съществуват само два варианта – или всичко, или нищо – среден път няма. Слага си черно-бели очила и се вкарва във филм без цветове и нюанси.

Самото поляризирано виждане за света изнервя допълнително, понеже наличието на уж само два варианта за реакция ни подтиква да се стремим към крайни мерки тогава, когато не са наложителни, и да играем „на живот или смърт” в прекалено обикновени ситуации. Дихотомното мислене е нереалистично и ни вкарва в мрежите на перфекционизма с неговите непосилни изисквания и свръхкритично отношение.  

Добре е да се знае, е, че мисленето „или-или” е вследствие на погрешно преработване на информацията, при което човек игнорира голяма част от нейното съдържание; че е присъщо на всички хора – без оглед на интелигентността, и че е особено характерно, когато сме под въздействието на стресови емоции.

Това, което можем да направим, е да се опитваме да забелязваме ситуациите, в които мислим по „черно-бял” начин, и да потърсим друг подход, който да е различен от крайностите. Ако пък това е трудно, понеже вече сме се изградили като перфекционисти и хора, които не признават средно положение, може би не е зле да се замислим за едно по-философско и омекотено разбиране за нещата. Например, от крайности ли са изградени природата и светът? Има пустини и полярни студове, но добре ли се чувства човекът в такива сурови условия, където трябва непрекъснато да оцелява? Хиперизискванията са като да живееш в условията на пустинна жега и полярен мраз, които не спират да се редуват.

По-лесно и по-природно би било вместо да се самоизмъчваме с „всичко или нищо”, да започнем да забелязваме малките си постижения и да се радваме на крачките, които правим всеки ден, знаейки, че всеки малък успех прави целта ни все по-реална. 

Чувствата са объркващи

Разбирането на чувствата е нещо, на което никой не ни учи и традиционно не се насърчава в нашата култура. Предишните поколения, нашите баби и дядовци, които са ни възпитавали, докато родителите ни са ходели на работа, са ни предали модели на поведение, в който чувствата се пренебрегват и натъпкват на място, където да не пречат, за известно време. Преглъщането на чувствата е нещо, което се усвоява по въздушно-капков път в детството и се затвърждава в йерархията на служебните отношения, където изразяването на несъгласие с учителя или шефа по правило не се възприема в градивния му аспект и следователно не се толерира.

Пренебрегването на чувствата е бомба със закъснител, понеже именно чувствата са носителят на енергия. В тях участва не само главата, но и цялото тяло, което има способността да складира на различни места неосъзнатите и неизразени чувства под формата на тревожност, напрежение, физически дискомфорт.    

Освен това чувствата са много объркващи. Основните чувства са няколко – страх, гняв, вина, тъга, радост, останалите са комбинации от емоции, с които е много трудно да се оправи човек. Докато логиката е друго нещо. Тя носи ред и яснота, организираност и предвидимост. Чувстваш се спокоен, защото всичко е под контрол. До момента, в който нещата не започнат да се случват по други сценарии и недобре. Тогава се завихрят едни емоции, няма ред, няма структура, само  хаос някакъв......

Какво принципно да правим?! Ами можем например да се сприятелим със собствените си емоции и да се научим да ги уважаваме. Те носят информация за нашите дълбинни потребности. Можем да се опитаме да ги опознаем и да се научим да ги усещаме в тялото си. Да ги наблюдаваме и да ги разбираме. Да им обръщаме внимание и да говорим за тях. Откъде идва този страх и какво иска да ми каже? Как става така, че еди-какви си ситуации винаги ме изпълват с гняв? Дали защото изпитвам безсилие или защото подобно нещо ми се случи някога и на мен?! Може би старата болка, за която си мислех, че е угаснала, пак напомня за себе си?!

На по-следващ етап можем да се научим да избираме чувствата, които ни харесват и ни карат да се чувстваме добре. Защото вече ще сме се убедили на практика, а не само на думи, в силата на положителните емоции. Също така, когато сме се научили да им се доверяваме, емоциите започват да имат и прогностичен смисъл. Когато спрем да се страхуваме и тревожим непрекъснато, тогава чувството за страх ще започне да изпълнява главното си предназначение – да ни предупреждава за опасности. Нали ви се е случвало да изпитвате необясним и абсолютно нелогичен страх от това да отидете някъде или да направите нещо. И този страх да ви е предпазил от големи неприятности или даже от смъртна заплаха!

Подреждането на емоциите подрежда нещата в душата, което води до облекчение и спад на вътрешната агресия. Човек спира да се чувства застрашен и излиза от отбранителната позиция. Тогава и общуването с хората става на друго ниво. Комуникираш не като настръхнала котка, а спокойно и от позицията на разума и взаимната изгода. Тогава и логиката работи по друг начин, в хармония с общия емоционален фон, ефективно. Когато човек подхожда от позицията само на чувствата или само на разума, той един вид действа едностранно. Тогава и резултатите са частични. Но когато действа от позицията и на двете, той е цялостен и взема верните решения.

Защо психотерапия?

Думата звучи малко плашещо, нещо като терапия за психари /справка - сериала с Чарли Шийн/. Създава усещането, че нещо ми има, че съм различен по особен начин, щом ходя на психотерапевт. Това е стигмата на неинформираното мнение. Ако преведем думата „психотерапия”, ще видим, че тя означава „лечение на душата” /от старогръцки/.

Психотерапията е идеалният начин да се погрижим за душевното си здраве и тя не е само за болни хора. Болните са болни и трябва да се лекуват по начина, който изберат. Но психотерапията или по-съвременният вариант – консултирането – е извънредно мощен инструмент и за здравия човек, който иска да решава проблемите си и да бъде успешен. Терапевтът ще му помогне да си превърже раните в сърцето, да преработи травмите, каквито имаме всички, и да освободи блокираните си ресурси. Какво правим обикновено, когато имаме нужда да освободим натрупаните болка и обиди? Изкарваме си го на някого. Тъпчем ги навътре и създаваме бомба със закъснител, която по-късно ще избухне в семейството, работата или здравето. Или споделяме с приятели. Слава богу, когато тях ги има наблизо в нужния момент, но споделянето с приятели обикновено помага временно. Докато терапевтът знае къде да подръпне, къде да натисне някои лостчета, за да задвижи процес на пречистване. Също така ще ти помогне да осъзнаеш кое в разбирането ти за света ти пречи да се реализираш и ще те научи да го коригираш по начин, който ти пасва най-добре. Всъщност добрият терапевт е онзи, който ще ти помогне да бъдеш повече себе си, да разбереш какво искаш от себе си, какво мислиш за самия себе си и как това ти помага или пречи. И най-вече ще ти помогне да откриеш твоя си начин да се справяш. Ще те води за ръката, докато имаш нужда, после ще те пусне да се оправяш сам, като пораснало дете.

Но такъв вид помощ е за активните личности, които имат желание да променят нещата и да се потрудят за това. Няма как някой да те научи на нещо, без да го искаш. Доказателство е дългогодишната училищна система на наливане на пасивни знания в главите на децата. Мотивацията за промяна се ражда или от зор, тоест когато има вече формиран реален проблем, или когато искаме повече от онова, което ни предлага настоящето. Само когато искаш и си готов да работиш, терапевтът може да тръгне заедно с тебе, да те вдига, когато падаш, да те успокоява, че, да, твоят проблем е сложен, но има решение, защото други хора преди теб си извървели същия път. И така, докато стъпиш на твърда земя, откъдето можеш да продължиш сам.  

 За психологията

Обичам психологията /и психотерапията/ заради дълбочината на перспективата, която дава върху нещата, заради достъпа до дълбинните механизми, действащи в човешкото съзнание. Но най-много я обичам заради възможностите, които открива, и особено заради трансформиращия й ефект.

Не спирам да се изумявам от начина, по който работата върху себе си преобразува стари болки и освобождава блокираната енергия, която първо лекува раната и после се влива в общия поток, носейки чувство на облекчение и лекота. Възхитителен е начинът, по който по-задълбоченото себепознаване генерира стабилност и центрираност и създава у човека усещането, че е цял. А също и това, че помага да осъзнаеш потенциала си и да си поставиш цели, които да изведат живота ти на съвсем друга висота.

Харесва ми още, че тя съвместява толкова много направления и терапевтични подходи, колкото различни пътища може да съществуват към човешката душа, но че всички тръгват от една обща пътека – тази на разбирането на другия, на състраданието. Психологията е най-обединяващата наука на света.

Мисля, че възроденият интерес към нея отразява растящата необходимост хората да действат в съзвучие с потребностите на собствената си душа, а не в отговор на ригидни правила и изисквания, налагани от обществото, традицията или модата. Повече от друг път, в днешно време е налице крещяща нужда от подобрена връзка със самия себе си. Това би положило съвсем различен фундамент на нещата.