За невидимия противник в нас

Днес ще говорим за самосаботажа, какво представлява и как да го избягваме. Сигурно на всеки се е случвало да върши неща, които вместо да го приближат към желания резултат, го отдалечават и обезмислят постигнатото. Тогава казваме, че човекът „върви срещу себе си”. Абсурдно, но едва ли има някой, който да не го е правил.  

Самосаботажът е поведение на самопроваляне, самоосуетяване на собствените усилия. Такова поведение е налице, когато правим всичко, което зависи от нас, включително влагаме знания, умения и усилия,  за да постигнем нещо, но търпим провали без да има смислено обяснение. Също така се самосаботираме, когато сме на крачка от желаната цел, но изведнъж решаваме да се откажем или постъпваме по нелогични и неефективни начини, които не бихме избрали при други обстоятелства.

Самосаботажът е несъзнателно блокиране на собствения успех, при което хората около нас са наясно с това, а ние - не. Сякаш вътре имаме някакви невидими бариери, които се вдигат и дават сигнал „Стоп! Дотук си!”. Същественото при самосаботажа е, че съзнаваните ни желания влизат в противоречие с несъзнаваните ни нагласи и схващания. И тъй като последните са много здраво вкоренени, те именно предопределят изхода от този вътрешен конфликт.

Да вземем например човек, който се стреми към по-добро финансово положение. Той иска да си намери по-платена работа, източници на допълнителни доходи или да предприеме частна инициатива и прочие. Но нека си представим, че този човек е отраснал в незаможно семейство и е възприел от семейната среда разбирането, че парите се печелят трудно, че никога не стигат, че богатите не забогатяват честно и тъй нататък. На този човек ще му е много трудно да печели колкото би искал поради простата причина, че несъзнаваните му убеждения са в противоречие със съзнателното му намерение, и той без да иска ще се стреми да избягва ситуации и решения, които биха подобрили благополучието му.        

Друг пример. Човек, който иска да напредне в кариерата, да се докаже и да получи повишение. Но има ниска самооценка и лошо самочувствие, понеже смята, че не се справя достатъчно добре, че не се сработва с екипа, защото не го харесват, че не е достатъчно креативен и амбициозен. Всички тези  обезценяващи разбирания ще го въвличат в ситуации и отношения, в които ще се проявява именно като някого, на когото все нещо не достига, за да бъде най-добрият.

  

При самосаботажа има два важни момента. Единият е, че действаме против себе си несъзнавано. Вторият е свързан с обезценяващите убеждения, които пораждат самообструкциите. Тези два момента са в основата на справянето с деструктивното поведение.   

Най-напред е важно да си дадем сметка, че реално действаме в разрез със собствените си интереси. Ако не осъзнаем това, няма как да проумеем, че имаме проблем, при това решим.

По какво можем да разберем, че действаме срещу себе си, как можем да разпознаем самосаботажа? Обикновено самопровалянето е маскирано в следните действия:

- непрекъснато отлагаме и вършим всичко друго, но не и да се заемем незабавно с работа. Вместо да отидем на фитнес или да потичаме в парка, избираме да полегнем пред телевизора с купа пуканки, а после да се обвиняваме за липсата на воля;

- намираме си извинения да не се занимаваме с важните неща. Най-често срещаните извинения са: „Много съм зает!”, „Нямам нито време, нито пари за това!”, „Моментът не е подходящ!”, „Страх ме е от промяна!”

- започваме и недовършваме нещата, редовно не ги довеждаме докрай;

- непрекъснато се съмняваме в способностите или в шанса си;

-  намираме безброй външни причини, че нещата няма да се случат;

- страхуваме се от промяната, която ще настъпи в живота ни; страх ни е да напуснем познатото удобно статукво;

- смятаме, че никога не сме достатъчно готови и че непрекъснато трябва да се усъвършенстваме и квалифицираме. Това служи като извинение за отлагане.

Ако правите някои от горните неща, със сигурност става дума за самосаботаж и вътрешно нежелание да се придвижите към успеха. Това е сравнително лесно да се установи. Но изолирането на пречещите подмолни убеждения е трудно нещо, а още по-трудно е да се прави самостоятелно. Възможно е да се направи в степента, в която си даваме сметка какво мислим за себе си и способностите си, например, въз основа на жизнения опит. Ако човекът е имал в живота достатъчно ситуации, в които не е намирал изход и решение, твърде е възможно да е стигнал до заключението, че е безсилен или нестойностен, че не може да се справя. Това заключение е именно основно убеждение: „Безсилен съм.”, „Не съм стойностен.”, „Не се справям.” Подходящо упражнение е да се напишат на лист основните вярвания за себе си, които според вас са попречили на постиженията ви в миналото. Това също ще ви помогне да изолирате някои важни убеждения.

Истинската работа обаче започва, когато обезценяващите убеждения се подложат на съмнение и си дадем сметка за няколко неща: какво ми струва това убеждение, какво щеше да се промени, ако нямах това убеждение и дали е възможно обратното убеждение също да е истина. Обикновено тогава човек може да открие много доказателства в полза на последното и да започне да вижда себе си в друга, по-добра светлина. Когато се освободим от тегобата на ограничаващите вярвания и вътрешните ни убеждения станат, повече или по-малко, в хармония със съзнателните ни намерения, тогава нещата започват да се случват леко и без борба.